Юсра още от детството си се занимаваше с плуване. На 14 години тя взе участие в Световното първенство по плуване. Поддържаше я Олимпийския комитет на Сирия.

Започна войната и Юсра се наложи да тренира в басейни, които застрашаваха живота на плуващите.

– Как ще тренирам в басейн, на чийто покрив са паднали две три бомби?  – питаше се Юсра.

Много скоро животът в Дамаска стана непоносим. Юсра със сестрите си и други бежанци се опита да премине в Гърция през Турция и Ливан.

Всички бяха натоварени в една лодка. Цяло чудо е, че ги побра всичките 20 човека.

Когато им оставаха 30 минути път до Турция моторът на лодката заглъхна. Никой освен Юсра и сестрите ѝ не умееше да плува.

– Да скочим във водата и да бутаме лодката до някоя суша, – предложи Юсра на сестрите си.

Безсмислено бе да стоят в лодката и да чакат. Момичетата скочиха във водата.

В едната си ръка всяко от момичетата държеше въже, което бе привързано към лодката. Те можеха да движат само другата си ръка и да ритат с краката.

Три и половина часа девойките напрягаха телата си ….. така стигнаха до гръцкия остров Лесбос.

Юсра от дългото напрежение и теглене на лодката бе изтръпнала, почти не чувстваше тялото.

Питаха я:

– Как си?

Тя само им кимаше с глава:

– Добре съм. Успяхме.

С благодарност другите бежанци ѝ казваха:

– Ако не беше ти и сестрите ти, щяхме да загинем.

Тя се усмихваше, а думите на хората стопляха душата ѝ.

Това бяха три дълги часа, в които Юсра трябваше да запази самообладание. Когато надничаше някой малчуган или тъмнокосо момиченце, за да я видят как теглеше лодката, тя се усмихваше на децата.

„Не бива да ме виждат измъчена и изморена, – казваше си Юсра, – биха се изплашили, ако знаеха, че сме в беда“.

От Гърция Юсра и Сара отидоха в Македония, след това в Сърбия, Австрия и накрая се добраха до Германия.

Юсра остана да живее в Берлин и започна активно да тренира под ръководството на треньор отново любимото си плуване.

Понякога тя трябваше да става в пет, за да тренира. Програмата ѝ бе свръх тежка. Но тя работеше по плана на треньора, който той бе съставил за нея. И двамата разбираха ясно какво още не ѝ достига и на какво трябва да наблегне повече.

В Сирия Юсра нямаше такива възможности. Тя продължаваше упорито да тренира. Когато тренираше за нея нямаше значение дали е от Лондон, Сирия, Берлин или някъде другаде, тя бе само спортистка, която имаше определени цели.

При откриване на Олимпийските игри в Рио де Жанейро Юсра носеше знамето на сборния отбор от бежанци.

На осмина финал за купата на европейските шампиони през 1962 г. баскетболистките от Спортния клуб на армията спечелили у дома срещу полския „Академик“ и провели реванша като гости.

Преди края на срещата резултатът бил 70:70 и съгласно регламента отборите очаквали допълнително игрово време.

Страхувайки се, че ще загуби преимуществото на отбора, треньорът на армейския отбор дал указания на Нина Познан да хвърли топката в своя кош и тя го направила.

Според сумата от точки на двете срещи лениградчанките продължили по-нататък.

Протестът на „Академик“ в ФИФа бил отхвърлен, въпреки че в международния правилник по баскетбол било въведено правило, забраняващо да се атакува собствения кош.

Спортният лагер се намирал на 160 километра от Ню Йорк.

Боксьорите живеели там под строг контрол. Те общували само с треньора си. За нарушаване на режима спортиста се дисквалифицирал.

Но любовта за Марсел била по-важна. Един ден след пристигането на Едит Пиаф в САЩ изненадан шофьорът я закарал до пустинно място в страни от пътя, където след известно време спря Марсел с колата си.

След това двамата потеглили заедно. Марсел бил на волана, а тя в багажника.

В спортния лагер на всеки спортист била предоставена отделна къща, но да заведе Едит там, било много опасно за Марсел.

Той я настанил в празно помещение, където тя прекарала следващите 10 дни. Щорите били свалени, нямало топла вода, имала на разположение само вода и сандвичи, но през тези дни Едит Пиаф била щастлива.

До 1887 г. всички бегачи стояли на старта изправени, очаквайки сигнала.

Така правела и американската спринтьорка Ч. Шерил.

Но веднъж разхождайки в зоопарка забелязала, че кенгуруто преди  да се придвижи напред, прикляква към земята.

Наблюдателната атлетка споделила забелязаното от нея движение с треньора си. И на следващото състезание Шерил заела нисък старт.

Зрителите и съперничките ѝ дълго се смели. Съдията забавил състезанието, предполагайки, че атлетката още не е готова.

Спринтьорката настояла на своето и започнала бягането от необичайно положение, но постигнала победа.

Еритрея е една от най-бедните страни в света. Тя се отличава с много строг режим в сравнение с другите африкански държави.

През 2009 г., по време на турнира в Кения 12 футболисти от националния отбор на Еритрея избягали от лагера, където бил настанен отбора.

След две години 13 играчи от подновения състав на националния отбор на Еритрея също избягали, но в Танзания.

През 2012 г. целият отбор изчезнал заедно с лекаря на отбора, на следващата година още 11 играчи и старшия треньор ги последвали.
Бягствата не престанали.

Въпреки това Футболната асоциация на Еритрея не се предава и постояно набира нови играчи за националния си отбор.