Слави гледаше към ширналото се поле пред себе си. Всичко се бе раззеленило, а тревата от дъждовете бе избуяла.

Вятърът полюляваше нежните зелени стръкове. От далеч те изглеждаха като разбушувало се зелено море.

Брат му Мирон удряше с тънка пръчка в близката локва.

– И всичко това Бог е създал, – възкликна Слави.

Мирон го погледна, усмихна се и попита:

– Всичко ли?

– Всичко, – потвърди Слави. – И нито едно от тях не прилича на останалите.

– А снежинките? – Мирон въпросително погледна брат си.

– Между тях не можеш да намериш поне две, които да си приличат и да са абсолютно еднакви.

– Наистина ли?

Слави поклати глава в знак на съгласие, след това продължи:

– Знаеш ли, че между главата на кълвача и човката му им една по-мека гъбеста възглавничка, която поема удара, когато птицата чука по дървото? И това е промислил Бог, за да не се нарани кълвача.

– А друго? Разкажи ми, – заподскача Мирон наоколо.

– Той е създал нервните клетки, които свързват човешкото тяло с мозъка, – започна да обяснява Слави. – Те са като малки телефонни проводници, които пренасят съобщеният със скорост до триста мили в час.

– А те виждат ли се?

– Не, – отговори Слави. – Бог с малките неща действа в телата ни и тези на животните.

– А щом са толкова малки, Бог обръща ли им достатъчно внимание? – сбърчи нос Мирон. – Когато играем, ако си дребен никой не ти подава топката.

Слави леко се усмихна и добави замечтано:

– Малката сълза, дребната болка, леката обида, малкото притеснение, … не са нещо незначително за Създателят. Той се грижи за земята и обитателите ѝ, независимо колко малки са те. Очите на Господа са винаги върху тях.

Денят бе слънчев и семейството на Петко реши да поеме път към планината.

– Уха, каква прекрасна идея! – възкликна радостно момчето.

Просторът винаги го бе привличал със своята необятност. Желанието да тича и да се радва на зеленината и цветята край него, бе необикновено събитие.

Обичаше да тича бос и да усеща земята под себе си. Сякаш тя му вдъхваше сила и ускоряваше устрема му напред.

Едва нагазили във високата трева на една малка поляна, Петко изохка. Седна на земята и повдигна крак. Там се бе забило малко трънче. Върхът му се бе навлязъл доста навътре в петата.

Баща му дръпна изведнъж причинителят на болката и каза:

– Помисли си сега, Петко, за корона символ на царственост, но направена не от злато, а от тръни.

– Имаш предвид трънливият венец на Исус? – попита Петко.

– Когато Му сложиха тази корона от тръни, Той се превърна в цар, но на него тежеше проклятието, което се падаше на нас, – добави бащата.

– Той понесе печалта ни и със скърбите ни се натовари, – продължи мисълта Петко.

– Короната означава власт, – бащата зарея поглед в далечината. – Исус стана цар на сломените, прекършените и съкрушените.

– Цар на ранените и отхвърлените, – гласът на Петко прозвуча като ехо.

– Всички те, – продължи бащата, – могат да дойдат при Него и ще получат изкупление за греховете си, защото Този, Който носи короната има власт над тези неща …..

Петко възторжено гледаше баща си. Той жадно поглъщаше думите му.

Бащата вдигна ръце и призова:

– Донесете раните, срама и скръбта в живота си и ги предайте във властта на Царя с трънения венец. И Той ще превърне скръбта в радост, смъртта в живот и шиповете в цветове.

Сутринта бе паднала дебела слана. Скоро поникналата трева беше побеляла, сякаш някой я бе насапунисал да я бръсне.

Горан излезе на двора, протегна се и тъжно заоглежда попарения цвят на дърветата.

– Какво ги гледаш, – обади се комшията му Симо, – сланата на никого не прощава.

– Приличат на нашите нарушени взаимоотношения с другите, – тежко въздъхна Горан.

– Колко пъти решавам, че натиска на графиците ми и егоистичните ми навици няма да провалят отношенията ни с хората, – рече Симо.

– Това не е толкова лесно, – поклати загрижено глава Горан. – Понякога е нужно да си премълчим и да търпим.

– Да, така е. – съгласи се Симо. – Благоразумието на човека го прави дълготърпелив и той гледа да претърпи грешките на другите.

– Ето, договорът в бизнеса изисква строго спазване на нашата част, – отбеляза Горан, – но безусловното посвещение ни заставя да търпим отсрещният дори, когато не спазва това, което е обещал.

– Е, каквото си посял, това жънеш, – засмя се Симо. – Ако не ти харесват взаимоотношенията с някого, обърни внимание на това, какви семена си посял.

– Забелязвал ли си, че понякога сме склонни да съдим останалите според постъпките им, а себе си – според намеренията си? – попита Горан.

– Едно трябва да разберем, – Симо вдигна показалеца си нагоре, – Когато сме на различно мнение с отсрещния, необходимо е да сме наясно, дали намеренията му са чисти. Ако това е така, това би осуетило разногласията ни още от самото начало.

– Няма значение колко студени изглеждат взаимоотношенията ни за момента, – отсъди тежко Горан, – просто трябва да осъзнаем, че това е поредният „зимен“ сезон. Освен това зимата е причината, толкова много да харесваме пролетта.

– Не трябва да се предаваме, – важно отсече Симо. – Нужно е да продължим напред като служим на другите.

– Ако отсрещната страна не откликва подобаващо, – заключи Горан, – още повече трябва да ѝ послужим.

И двамата се упътиха към домовете си, където ги чакаха неотложните дела на деня.

Закупи бай Манол още малко парче земя и го прибави към не малкия си двор. Имота с къщата приписа на дъщеря си Дена.

Тя живееше в града, но често навестяваше баща си. В договора бе отбелязано, че бай Манол ще живее в тази къща и ще използва двора докато е жив нищо, че всичко това се водеше вече собственост на дъщеря му.

На Дена и бяха писнали зеленчуците и животните, които гледаше старецът. Животните бързо разкара, но остави баща си да работи двора и да засажда чушки, домати, … Нали и тя трябваше нещо да отмъкне към града.

Мечтаеше си Дена:

– Отиде ли си татко, само трева ще има тук и ще си направя в двора басейн. Кой ще ти сади и копа?!

Да, но новото парче земя бе оградено с някаква ръждива телена мрежа. От там дечурлига и някои „по-предприемчиви“ хора прескачаха и си вземаха, каквото им харесва от двора.

Едно лято дядо Манол реши:

– Ще съборя старата ограда. Ще махна тела. А с камъните от стария дувар, ще оградя новото място.

То добре, но и годините му не бяха малко. Не бе грохнал като някои свои връстници, чувстваше се още силен. А той рече ли нещо не отстъпваше.

Купи пепелина, старецът извади камъните от старата ограда и започна да зида.

Дойде зет му Киро, да му помага. Млад, млад, ама не издържаше колкото стареца. Гледаше, често да си почива и ако може малко да избяга от работата.

Както и да е, двамата заработиха усилено. Бай Манол едва вървеше, умората си казваше думата, но не се отказваше лесно.

Една привечер беше останало малко от разтвора и трябваше да се пренесе от другата страна, за да я довършат.

Старецът напълни две кофи и когато реши да ги понесе, Киро го спря:

– Дядо, едва вървиш, това е тежко за теб. Ще се осакатиш. Вземи по-малко.

– Едва вървя, няма да се връщам два пъти.

Киро без да мисли грабна кофите и ги понесе. Разстоянието не бе голямо, само два метра, но когато стигна другия край на оградата, където щяха да довършват, се секна. Кръста го сряза и той потърси някъде да се облегне. Болката едва се търпеше.

Залежа се Киро. Няколко седмици не можеше да стане от леглото, но това му беше за урок.

„В каквото съдиш другиго, с него осъждаш себе си, понеже, ти който съдиш, вършиш същото“.

Тежко бе на Марта в тези времена. Бяха я налегнали много скърби и неволи. Сякаш всички болки и мъки я бяха избрали за своя мишена. Бе отпаднала и вече нямаше сили.

Един ден тя си каза:

– Какво правя тук? Има ли смисъл да живея…..

И тръгна по прашния път без цел и посока.

Внезапно богатата зеленина покрила едно лозе я стресна. Земята бе изоставена и всичко бе обрасло в трева. Поради занемареността си лозето пораждаше печал.

– Всичко се е превърнало в пущинак, истинско мъртвило, – съчувствено въздъхна Марта.

Докато стоеше така и разсъждаваше върху видяното Небесният Лозар тихо и прошепна:

– Марто, ти се изненадваш на изпитанията в живота си!? Погледни това лозе и приеми поука. Собственикът на лозето, което виждаш, е престанал да го чисти, окопава и събира плод от него.

– Защо го е изоставил така? – попита Марта изненадано.

– Сега времето захладнява. Този човек нищо не очаква от лозето си.

– Но следващата година нали пак ще му даде плод, – смая се Марта.

– Той смята, че щом не може вече да вземе нищо от него, по-нататъшната му работа е просто губене на време.

– Той трябва непременно да го очисти и да се погрижи за него, – категорично отсече Марта.

– Състояние без страдание е безполезно съществуване, – тихо се засмя Небесния Лозар.

Марта прехапа устни и замълча.

– Искаш ли да спра да те очиствам и обработвам?

Марта знаеше вече Кой ѝ говори. Това бе нейният Спасител, за това с облекчение и радост извика извика силно:
– Не!