Доктор Маринов постояно мъкнеше дъщеря си Дина по целия свят. Той изследваше руини, гробници, саркофази, ….., а това запали у дъщеря му любов към археологията.

Маринов беше починал, но имаше една особена страст. До края на живота си издирваше Ноевия ковчег. Сега Дина ровеше из бележките и дневниците му и продължаваше делото му.

– Ноев ковчег ли? – по устните на Николай заигра присмехулна усмивка.

Той скоро се бе запознал с Дина. Знаеше за страстта на Маринов, но много се изненада, когато Дина реши да продължи изследването на баща си в тази насока.

Николай беше инженер по професия и вярваше само в практиката и собствените си очи.

– Ти не вярваш ли, че Ноевият ковчег е съществувал? – попита го Дина.

– Аз съм скептик и не вярвам в подобни измишльотини, – каза Николай.

– Но за него пише ……

– Не ставай смешна! – прекъсна я Николай. – Как може кораб дълъг 140 метра да побере по два екземпляра от всички животни в света.

– Много хора вярват във всяка дума написана в Библията, – подчерта Дина.

– Но това е невъзможно, – обхвана с ръце  главата си Николай. – Тогава дървото е било единствения материал, от който са правели корабите. Това е било преди шест хиляди години, до сега отдавна би трябвало да е изгнил. Най-големият дървен кораб, който е правен някога е фрегатата „Дъндърбърг“ и тя е имала дължина 115 метра.

Дина го погледна с недоверие.

– Да не би знаеш абсолютно всичко, ходеща енциклопедио?

– За нещата, които не знам се ровя в Интернет и чета, – предизвикателно се захили Николай.

– Нима знаеш толкова много за този Ковчег, че имаш дързостта да спориш по въпроса?

– От инженерна гледна точка конструкцията на такъв кораб, направен само от дърво и с такива огромни размери би се разпаднала. Без железни рамки и вътрешни обкови, плавателен съд с размерите на Ноевия ковчег би се огънал като гума и в него от много места би протекла вода. Да не говорим как би му повлиял катаклизъм като Потопа. Вълните щяха да прекършат корпуса му и той щеше да потъне за броени минути.

– Е, може размерите му да не са точно описани в Библията, – не отстъпваше Дина.

– Размерът е само един от проблемите, – махна с ръка Николай. – Знаеш ли колко време гние дървото?

– В пустинни климат на Египет хиляда години, – това Дина знаеше защото бе участвала в откриването на дървени изделия в египетските гробници.

– А ако има много дъждове?

– Ако се поддържа дървото добре няколко стотин години.

– Именно, – натърти Николай, – според преданието Ноевият ковчег  е спрял на планината Арарат, а там има изобилни валежи. Виж, дървените хамбари след сто години се срутват, а след това изгниват. И какво следва от това? От Ковчега не е останала никаква следа.

– Познавам всички аргументи, които са против Ноевия ковчег, но аз вярвам, че той е съществувал, – каза спокойно Дина.

– Ти си сляпа за истината, – смръщи вежди Николай. – Помисли си само, в света има над тридесет милиона биологични видове, което означава, че товаренето на Ковчега, за да завърши за седем дни, е ставало със скорост 50 чифта животни за секунда. И ако приемем, че такъв плавателен съд ги е побрал всичките, излиза, че той е бил много по-голям по размери.

Дина вярваше в Библията и всичко описано в нея. Това, че някой сравнява днешните немощни технологии, дело на хора с възможностите на Бог си беше вече негов проблем.

– Ами количеството храна? – Николай продължи да сипе нови аргументи, насърчен от мълчанието на Дина. – Само един слон изяжда 70 килограма храна на ден. Ако имаме два азиатски и два африкански слона за 40 дни ще им са необходими 12 тона храна. Прибави към тях носорози, хипопотами, коне, крави и хиляди други животни. Освен това, осем човека не могат да хранят и да чистят на толкова много животни……

– Знам че си наясно с някои от аргументите против библейската интерпретация, – каза спокойно Дина, – но баща ми не е единствения, който издирва Ноевия ковчег, а това говори, че той все пак е съществувал.

Николай вдигна безнадеждно рамене и остави Дина да довърши работата си.

 

Учени от Харвардския университет са успели да създадат изкуствен крак на плъх, използвайки стволови клетки.

Специалистите твърдят, че крайникът напълно функционира, той има мускули, кръвоносни съдове и хрущяли.

Така учените са проверили на практика разработената от тях уникална методика. Те отгледали крака на гризача в биореактор.

Учените няма да спрат до тук, сега те ще се опитат, по същия начин, да създадат ръка на примат.

В бъдеще учените се надяват тяхната технология да помага и на човека.

Жоро човъркаше нещо из кабелите, на устройството пред него. Огнян го наблюдаваше мълчаливо, като от време на време му подавяше някой и друг инструмент.

Към тях приближи доктор Никола Каменов. Той посочи сферата с пръст и каза:

– Смятам с тази антика да се спусна под повърхността на дълбочина 900 и повече метра.

Огнян и Жоро се спогледаха удивени.

– Радвам се да се запозная с вас, доктор Каменов. Съжалявам, че се усъмних във вашия разсъдък, – каза смутено Огнян.

– Не за първи път ме обвиняват, че ми липсва нещо в мозъка. Човек свиква, когато се занимава само с изследвания, – каза Каменов. – можете да ме наричате Ник.

Огнян посочи сферата:

– Забравете думите ми, които казах преди малко. Бих се спуснал с това нещо, ако беше малко по-голямо. Вярвам, че Жоро я е възстановил напълно и сферата е годна за потапяне.

– При обновяването ѝ използвах технологии, които не са били известни, когато с тази сфера са достигнали дълбочина от 922 метра, но конструкцията е близка до първоначалната. Батисферата е била удивителна със своята простота.

– Днес тази формата на батисферата ни се струва логична, – каза Огнян.

– Първоначално Уилям Бийб смятал, че цилиндричната форма ще е най-подходяща, – сподели Каменов. – Той споделил със своят приятел Теди Рузвелт идеята си, като я нарисувал на салфетка. Рузвелт не се съгласил с него и вместо цилиндър нарисувал кръг, това била неговата идея за камера с формата на глобус.

– Навярно Уилям е последвал съвета му, – засмя се Огнян.

– След време, – уточни Каменов, – когато Бийб видял сферичния дизайн на Отис Бартън осъзнал, че това е единствения начин да се справи с налягането на голяма дълбочина.

Жоро и преди беше чувал тази история.

– Бийб е разбрал, че двете основи на цилиндъра биха се вдлъбнали навътре заради налягането, – продължи разказа си Каменов. – Но при сферата налягането се разпределя равномерно по цялата повърхност.

– Монтирах допълнителни плавателни торби в плазовете, – каза Жоро. Ник, знаеш ли, че аз ще бъда с теб под водата?

– Това е чудесно, – потърка радостно ръце Никола, – радвам се, че няма да бъда сам. Знаете ли, момчета това е сбъдване на една мечта.

– Вероятно сте били вдъхновен от Бийб? – попита Огнян.

– Да, точно Уилям ме вдъхнови да стана микробиолог, – възторжено каза Каменов. – Прочетох за светещата дълбоководна риба, която е видял при спускането си със батисферата и ми се прииска  да преживея това, което е изпитал той.

Огнян, който беше доста едър, се оплака:

– Не можах да се напъхам през тази 35 сантиметрова врата.

Каменов вмъкна главата си в батисферата, а после каза:

– По-просторно е, отколкото изглежда отвън.

– Оригиналната батисфера е била 143 сантиметра в диаметър, а стените ѝ са били изработени от 4-ри сантиметрова първокачествена закалена стомана, – каза Жоро. – Вътре е имало кислородни бутилки, филтри, фенер и телефонни кабели.

– Навярно си сменил някои части на оборудването ѝ? – засмя се Огнян.- В противен случай не бихте могли да се съберете и двата заедно вътре.

– Позна както винаги, – Жоро потупа по рамото приятеля си. – Илюминаторите са направени от полимер, вместо от кварц. Въжето е от  кевлар, синтетично влакно, което заменя стоманата. Медните комуникационни кабели замених с оптични. Смалих и обемистите уреди.

– Навярно ще искаш и сферата да бъде направена от титан? – усмихна се Огнян.

– Тогава ще стане много скъпа, – каза Каменов.

– Добра работа си свършил, Жоро, – каза Никола. – Бийб и Бартън, когато са се спускали, са знаели, че рискуват живота си, но младежкият им ентусиазъм е надделял над страха.

– Явно този ентусиазъм е заразил и вас, докторе, – добродушно каза Жоро.

Предстоеше едно интересно спускане, подхранено от една мечта и техническите умения и знания на младеж от този век.

След половин час Мирон долови парфюма на Ани. Забеляза сластолюбиви преценки на мъжете и завистливите погледи на жените и разбра, че Ани е зад него.

Той се обърна и забеляза сянка в невероятните ѝ зелени очи. Реши, че е най-добре да се държи така, сякаш нищо не е забелязал.

– Така и не получих шанс да отвърна на атаката ти срещу научните ми постижения вчера, – натърти Мирон.

Ани му се усмихна. Това му достави огромно удоволствие. Въпреки това, когато заговори, в гласа ѝ прозвуча ирония:

– Нека да отгатна. Ще ми кажеш, че професията ти дава надежда на гладуващи хора, които все още живеят като през XIX век. Имам ли право?

Тя млъкна и го погледна изпитателно.

Мирон осъзна, че Ани е типичен бунтар, който изтъква причините и след това мисли за последиците. Ако имаше стимул, тя щеше да поддържа дадена работа, без да разсъждава за крайния резултат.

Ани бе от хората, които наричаха „либерали за един месец“. Нямаше значение, че някои от възгледите можеха да бъдат диаметрално противоположни на други, важното е да бъдат политически правилни и актуални.

Мирон спомняйки си предишния им разговор с огорчение каза:

– Знаеш ли колко милиона млади жени са лишени от пълноценен живот, защото трябва да носят вода от места, които са на километри от домовете им? Принизени са до нивото на стадни животни, защото нямат достъп до кладенец или механична помпа. Водата за много хора по света е лукс. За нея  могат само да си мечтаят.

Ани го гледаше с предизвикателна усмивка, която подчертаваше несъгласието ѝ с неговите възгледи. Мирон още повече се разгорещи:

– Работните места, на които ти гледаш с присмех, могат да освободят онези жени. Със заплатите  си те ще издържат цели семейства. Трудът им дава благоденствие.

Въпреки че Ани беше много красива Мирон нямаше да ѝ позволи да си играе с него. Доброто му име беше доказателство, че е прав.

Усмивката ѝ беше снизходителна и същевременно закачлива.

– Вярвам в правата на жените и не одобрявам отношението към тях, но аз съм защитничка на околната среда, а не феминистка. Не съм и социалист, нито противник на новите технологии, затова не мога да приема останалите ти аргументи. Всеки от нас има свои възгледи, но те се различават много.

– Имаше ли  нещо логично в онова, което казах вчера, когато разговаряхме? – Мирон се надяваше да намерят допирни точки с нея.

– Формулите и преувеличенията не могат да слисат информирания човек. А що се отнася до теорията ти, че човешките същества се приспособяват към напредъка, като унищожават околната среда, това са глупости и ти го знаеш.

Мирон я намираше за привлекателна въпреки думите ѝ.

– Поведението на човека допринася за измирането на видовете толкова, колкото и промените в околната среда, но по този начин може да въздейства и всеки друг фактор.

– Нима искаш нещата да останат така? – предизвика го тя.

– Не виждам как мога да ги спра. Внасянето на архаичната технология ще изхвърли толкова много вредни за озона газове, че всички противодействия на заинтересованите страни ще бъдат безрезултатни.

Ани го изгледа скептично, но той продължи още по-настъпателно:

– Не можахме да реагираме достатъчно бързо, за да предотвратим парниковия ефект, от който толкова много се страхуваш. Защо вашият природозащитен съюз не се опита да спре това? Организации като твоята умеят да разпалват само противоречия и да присъстват в заглавията в пресата, но не предлагат осъществими решения. Затова апелирате към емоциите, за да наложите възгледите си.

Мирон вдигна глава и я погледна право в очите.

– Вероятно си съгласна с резултатите от екологичната среща на най-високо равнище, която се осъществи наскоро, нали?

– Бях там, – гордо каза Ани.

– Спомняш ли си какво гласи член 15 от Декларацията?

Тя поклати глава.

– Положих усилия да го запомня, защото толкова ме възмути, че не исках да го забравя. „Липсата на сигурност в науката не трябва да бъде използвана като причина за отлагане на ефективни мерки за предотвратяване унищожаването на околната среда.“ Това означава, че не е необходимо да има доказателства, за да бъдат предприети действия. Парите на данъкоплатците може да бъдат изразходвани за несъществуващи проблеми. Не е за вярване, че подписаха тази тъпотия и хората ще дадат милиарди долари, без да знаят за какво се харчат парите им.

Ани сложи ръцете на хълбоците си и оформи едно предизвикателно „ф“. Мирон се направи, че не забелязва това и посочи още един аргумент:

– Друг документ наречен „Дневен ред 21“ заявява, че единственият начин да се спре унищожаването на околната среда в северното полукълбо е да се изсипят тонове пари в страните от третия свят в южното полукълбо. Виждаш ли някаква логика в това? Аз не го разбирам.

Мирон се обърна и се приготви да тръгне, оставяйки Ани онемяла. Но изведнъж той се обърна рязко и заговори още по-възмутено:

– Същите онези учени, на които разчитате да ви дадат доказателства за глобалното затопляне, през седемдесетте години на XX век са писали статии, заявявайки, че замърсяването охлажда земята и ще доведе до нова ледникова епоха. Когато съумееш да подкрепиш с факти стереотипите и преувеличенията си, ще поговорим отново.

Той се отдалечи, преди Ани да успее да реагира.

Към 1000 г. пр.н.е. китайците усвояват напълно ферментационния процес за производство на дзю. Напитка, която е три пъти по-силна от обикновената бира.

Производството на силна бира включва напълно нова идея за ферментационния процес. При обикновената бира е невъзможна ферментацията на скорбялата от зърното.

Още преди хиляди години е установено, че житните филизи съдържат ензима амилаза, разграждащ скорбялата в захари, които ферментират.

В това се състои и технологията на пивоварното производство в древността. Зърнените филизи се изсушават и се превръщат в малц, който „поглъща“ скорбялата на обикновеното зърно, за да го превърне в бира.

Макар китайците да варят бира, както и другите народи, те много скоро установяват, че е по-изгодно да произвеждат „дзю“.

То се правело от смляно и частично сварено жито, а понякога и просо, оставено да плесеняса. Плесента създава ензима амилаза, поглъщащ скорбялата много по-ефективно, отколкото филизите на житото.

По друг начин казано, напитката дзю е смес от плесен и мая, която после сварявали с вода. Амилазата разгражда скорбялата в захарта, а маята задвижва процеса на ферментация, в резултат на който се получава алкохолът.

Китайците не закъснели да открият метод за увеличаване на алкохолното съдържание чрез добавяне на нови количества пивоварна каша към водата по време на ферментацията.

Този метод, наречен „убиване на зърното“, довел до създаването на действително силна бира.

Никоя друга държава не възприема тази особена бира, така че и до днес няма точен превод на наименованието ѝ.