Димо започна работа като доброволец в болницата. Падаха му се по две смени седмично. Приятелят му Кольо вече беше такъв от два месеца и си вършеше работата усърдно и всеотдайно. Именно той бе причината Димо да се запише за доброволец. Кольо примами приятеля си за тази работа, като му обеща, че ще го запознае с две момичета.

Когато Димо постъпи в болницата изобщо не му остана време дори и за едното момиче, въпреки че се запозна и с двете. През цялото време целият персонал беше натоварен. Докарваха много болни, в някои моменти, дори не достигаха хора навсякъде.

Първоначално на Димо възложиха да се грижи за прането. Пералните в болниците работеха постоянно.

Работата на Димо беше да сортира дрехите и бельото. Той определяше кое е за изваряване и кое трябва да се пере на по-ниска температура. Изпразваше джобовете на пижамите. Попълваше бланка, в която описваше колко калъфки, чаршафи и т.н. са за подмяна.

Петната от кръв и мръсотия, амонячния дъх на урината, вонята на потта и други телесни секрети, засъхнали повръщания и потискащата миризма от болни тела не будеха у Димо никакво отвращение или презрение.

Понякога виждаше приятеля си Кольо да минава край него, като с едната си ръка държеше носилка, а с другата бе вдигнал банката на система и това му вдъхваше още по-голям ентусиазъм да се грижи за болните.

Снощи помолиха Димо да помогне за преместването на човек, с фрактура на черепа, от носилката в леглото. Понякога го молеха и за по-дребни неща или го изпращаха да изпълни дребни поръчки.

Постепенно на Димо почнаха да поверяват и по-важни задачи. Той заместваше санитарите и сестрите, които бяха претрупани с много работа, при приемане на нови или повиквания.

Димо можеше да сложи катетър или да нагласи система. Макар и нов в отделението, той откри в себе си ново умение, да успокоява и да утешава.

Пристъпваше към леглото на викащ  от болка пациент, слагаше едната си ръка на челото му, а другата на рамото му и успяваше да потуши страха у болния с докосване и няколко прости думи. Лекарите и сестрите скоро забелязаха това негово умение и започнаха да го викат да успокоява болните.

Действията и думите му въздействаха много добре на пациентите.

– Как се казвате, госпожице? – питаше Димо. – Да, знам, че боли. Боли ужасно, непоносимо, но това е добър знак. Така трябва да е. Показва, че операцията ви е минала успешно. Утре ще боли по-малко, а след седмица ще си бъдете в къщи.

Или казваше на друг:

– Спокойно, няма нищо, приятелю. Давай повърни всичко. Не го задържай, ще ти олекне.

А на други обещаваше:

– Ще ѝ кажа естествено. Тя беше тук, докато спеше. Разбира се, че те обича, беше съвсем очевидно.

Димо намираше точната комбинация от съчувствие и твърдост. Той изразяваше симпатия и съжаление, демонстрираше авторитет.

От неговите уста фразата: „За съжаление не знам отговора на този въпрос“, звучеше сякаш се основаваше на необятно познание, макар и прикрито зад наслоилото се с годините усещане за отговорност.

Вдъхваше у съсипаните от мъка роднини необходимата увереност, че в негово лице имат умел съюзник, които ще им помогне в борбата срещу болестта и няма да отстъпи лесно.

Често на Димо му се случваше да води до тоалетната олигавен и едва кретащ старец. Сваляше му панталоните, помагаше му да седне, придържаше възрастния мъж, докато се изходи. След това го измиваше и завеждаше до леглото.

Това бяха само две смени, но изпълнени с напрежение и задоволство. Грижейки се за болните и помагайки на хората Димо се измени. Хората, които го познаваха от преди, виждаха промяната и много се радваха за него.

Ето как една спонтанна покана от приятел, превърна пакостника и побойника на махалата в младеж, който доброволно отдаваше всичките си сили и цялата си любов към страдащите.

През следващите двадесет минути Ралица и Христо се хранеха и разговаряха.

След като свършиха Ралица каза:

– Сега ми разкажи за енергията на нулевата точка.

– Това е енергията, – започна спокойно да обяснява Христо, – която остава в една система, след като от нея се извлече всичко, което може.

Христо усети, че Ралица не разбра обяснението му, за това прибягна към пример:

– Представи си, че тази бутилка е системата – и той хвана бутилката от масата и я вдигна. – Да кажем, че това е енергийно поле и всеки от нас двамата реши да пие от него със сламка, но колкото и да пием, вино ще остане под сламката, това е течността, до която не можем да стигнем. Именно тази недостигната част от виното представлява енергията на нулевата точка.

– Ами ако вземем по-дълга сламка? – попита Ралица.

– Във физиката има един определен момент, – засмя се Христо, – в който такова нещо като дълга сламка не съществува.

– Как така? – недоумяваше Ралица.

– Класически пример за това е хелия, – опита се да изясни картината Христо. – Докато пробата се охлажда, движението на молекулите започва да се забавя и хелият се превръща от газ в течност. При температура нула градуса хелият би трябвало да се втвърди и движението на молекулите му да спре. Но колкото и да се понижава температурата, дори да достигне до абсолютната нула, хелият не се втвърдява.

– И какво означава това? – попита Ралица.

– Това означава, че в системата има енергия, която не можем да отстраним, – уточни Христо.

– Но как можем да стигнем до нея, щом не можем да я отстраним? – Вдигна рамене Ралица.

– Теоретично навсякъде около нас има енергийни полета застинали в нулева точка, – каза Христо. – Теорията, която поддържа идеята за съществуването на енергийни полета, подсказва, че можем да извлечем тази енергия.

– Някой опитвал ли се е да направи това? – попита Ралица.

– Предполагам, че си чувала за Никола Тесла?

Ралица кимна с глава.

– Той е бил един от първите, – започна разказа си Христо. – През 90-те години на 19 век  е започнал работа върху Динамичната си теория за гравитацията. През 1937 г. заявил, че я е завършил и че тя ще измести теорията за относителността на Айнщайн, що се отнася до обяснението на гравитацията.

– Но аз знам как действа  гравитацията, – скочи Ралица.

– Знаеш какво прави гравитацията, – поправи я Христо, – но не знаеш как го прави. Тесла е мислил, че гравитацията е свързана с енергийно поле, което съществува навсякъде. На някои места то е по-концертирано, отколкото на други. Тесла смятал, че това поле може да се използва като източник на неограничена енергия.

За Ралица това бе нещо ново, но трябва да мине известно време, докато осмисли и добре разбере нещата.

Много собственици на котки знаят, че техните любимци обичат да влизат в кутии. В малки и големи по размер, те го правят много изящно.

Ветеринари установили, че има няколко причини за това странно поведение на котките.
1. Затвореното пространство представлява защита.

Котки в дивата природа се крият в хралупите на пещери и дървета и домашните предпочитат кутията.

2. Кутията е комфортно място за скриване от проблемите.

Котките предпочитат да избягват срещи с врага и не развиват
стратегии за разрешаване на конфликтите.

Ако някоя котка е уплашена, за нея най-удобното място да се скрие от проблемите е кутията.

Ако в къщата няма кутия, котката се завира в обувка, ваза, чанта и други уютни места.

3. Кутията  е място, където котките се топлят.

За котките най-комфортната температура е от 30 до 36 градуса по Целзий.

За това те обичат батериите, слънцето и уютната кутийка.

Картонът притежава  топлоизолационни свойства, което дава възможност на котката да се стопли в кутия изградена от него.

Жалко, че котките не говорят човешки езици, иначе до сега да сме разбрали техните тайни.

Викингите са били майстори корабостроители, но те били моряци и гениални навигатори  по рождение.

Те могли да се облягат на движенията на теченията и облаците, ветровете и вълните,  а също така и температурата на водата.

Викингите изучавали миграцията на рибите и птиците.

През нощта плавали, като се ориентирали по звездите. През деня използвали слънчев компас. Той бил подобен на циферблат с диск, в центъра на който бил поставен  ствол, който се вдигал и смъквал, за да измерва наклона на слънцето, чрез издълбаните на повърхността линии.

Измерената от викингите географска ширина била удивително точна. Не се е случвало техен кораб да се изгуби безследно.

Майсторството им в морето било безспорно и никога не било излагано на предизвикателствата.