На децата било предложено да напишат съчинение на тема: „Как разбирам греха на Адам?“

В едно от съчиненията било написано следното:

В градината имахме много грах и баба разреши на съседските момчета да си похапват от него, но им каза:

– Ябълките не пипайте. От тях ще си правя сладко.

А момчетата тайно ядяха от ябълките.

За това баба ги изгони и им каза:

– Повече да не сте стъпили в градината ми!

Мирон седна зад волана и тресна вратата. Ядоса се на себе си, защото и този път не можа да устои на привлекателността на една жена.

Още не се бе успокоил, когато някой потропа на стъклото от другата страна на колата. Той се изненада и отвори.

В колата бързо се вмъкна Ася. Мирон нищо не каза, само я погледна за миг. След това подкара колата.

Когато излязоха на главния път, Мирон,  усети, че Ася е разочарована и ядосана . Той се зачуди докъде ще доведе всичко това, но тайно се зарадва, че го е последвала.

– Мразя го почти толкова, колкото го обичам. – Ася говореше за баща си. – Понякога той е толкова добър и грижовен, но не мога да не му противореча. Фанатик е на тема здравословния начин на живот, затова започнах да пуша на четиринадесет години. Надявах се да ме хване, но той така и не забеляза. Дори още не знае, че пуша. И тъй като всичките си пари влива в петролния бизнес, реших да стана защитник на околната среда.

Ася нервно чупеше пръстите си.

– Понякога се питам дали изобщо забелязва какво правя. Не е ли странно тогава, че той видя отчаянието на майка ми едва, когато стана много късно.

Мирон усети, че Ася иска да говори, затова продължи да мълчи.

– Тя се самоуби, докато учех в университета. Разбрах за това едва, когато ме повикаха за погребението. С мама не бяхме близки. Плаках на погребението и понякога все още плача, но не заради това, че вече я няма, а от съжаление.

Ася не помръдваше, очите излъчваха студен блясък. Гласът ѝ бе слаб и приглушен:

– Най-ярките ми спомени за нея са когато беше пияна. Веднъж, точно преди да се самоубие, я хванах в леглото с друг мъж. Мислех да обвиня баща си, но каква полза имаше от това? Той отсъстваше много време от дома ни.

Ася махна с ръка, сякаш пъдеше от себе си някакъв кошмар.

– Майка ми подсъзнателно се стремеше към самоунищожение. Тя злоупотребява с алкохол и любовните връзки. Щеше да се самоубие дори, ако бе напуснала баща ми. Щом майка ми бе решила да умре от собствената си ръка, нищо не можеше да я спре.

Мирон погледна към Ася. Ръцете ѝ трепереха, но гласът и остана спокоен. Не беше нужно човек да е психолог, за да разбере емоционалните конфликти, които формираха личността ѝ и мотивираха действията ѝ.

Гневът към баща ѝ я бе накарал да защитава кауза, само и само, за да му се противопоставя. И това раздразнение не произлизаше от смъртта на майка ѝ, а от това, че не можа да я предотврати.

Двамата не разговаряха до края на пътуването. По предното стъкло барабаняха едри капки дъжд, а вятърът се усилваше още повече.
Мирон спря до входа, където живееше Ася. Тя се разплака:

– Не исках тази вечер да се заяждам с теб, по-скоро исках да те съблазня. Когато те видях за първи път реших, че си много добър и благороден човек. Изглеждаше ми по-различен от другите.

Мирон не смееше да помръдне. Не знаеше какво да ѝ каже.

Ася отвори вратата и слезе. Преди да влезе в сградата се обърна и му помаха с ръка.

Христо усети напрежение у Манол, той видя сянка в сивите му очи.

– Хванала те е в капана си? – засмя се Христо.

– Да, привлекателна беше, – призна Манол.

– Не избягвай темата, знаеш за какво те питам, – не се отказа Христо.

Манол не искаше да говори за това, но знаеше, че приятелят му няма да го остави намира.

– Е, добре де, хареса ми, – примирено каза Манол.

– Тя ти е първата след Теодора и сега се чувстваш виновен? – попита Христо.

– Да, – въздъхна Манол.

– Не мога да разбера как точно се чувстваш, но съвсем не е лошо да те привлече друга жена, нали Теодора е починала. Мъжете намират привлекателни жени всеки ден и никой от тях не се чувства виновен за това. Ти не скърбиш, Маноле, твоето може да се нарече само с една дума самоизтезание.

– Ами ако не мога?

– Самонаказваш се винаги, когато нещо в живота ти се обърка, – започна да му се кара Христо. – Обвиняваш себе си, независимо от това дали си виновен или не. Виж хората, те не поемат отговорност дори, когато оплескат нещо, а ти? Минаха две години от смъртта на Теодора, а ти не можеш да загърбиш смъртта ѝ.

Манол подскочи:

– Няма да я загърбя!

– Не нея, – кипеше Христо, – а смъртта ѝ. Има разлика между двете.

– Какво искаш да кажеш?

– Предполагам, че всеки ден преживяваш смъртта ѝ. Превърнал си я в символ на неуспехите си. Не се радваш за времето, през което сте били заедно, а това не е честно, особено спрямо нея.

Манол бе потресен. Внезапно осъзна, че спомена за Теодора се бе превърнал в рана. Това, което наистина правеше, не беше скърбене, а самобичуване.

– Как да стана весел пак, след всичко, което стана с Теди? – очите на Манол се напълниха със сълзи

Христо изпъшка:

– От къде да знам. Живота си е твой. Виж покани тази, която си харесал, може пък да излезе нещо. Не ме гледай така страшно, знаеш, че Теодора би се радвала да си щастлив и весел, а не такъв оклюмал и жалък.

Манол се замисли. Май приятелят му имаше право.

Разговорите бяха замрели в стаята. Точно тогава поднесоха чая. На Кремена и направи силно впечатление сервиза. Беше направен от бял порцелан и имаше хармонични форми, които бяха съобразени с функциите на отделните части. По него нямаше излишни украшения и рисунки.

– От къде имате този сервиз? – попита Кремена.

– Той е подарък от господин Кочев, – обясни домакинята. – За моделът си е получил награда на доста популярен конкурс у нас.

– Сега се сетих къде съм виждала този сервиз, – обади се Зоя. – На някаква доста нашумяла изложба. Само че името на автора май беше друго. Започваше с Д ….. Името не запомних, но сервизът ми направи силно впечатление.

– Дамар, – помогна ѝ господин Кочев, като се усмихна притеснено. – Това е псевдонимът ми.

– Защо сте използвали псевдоним? – попита изненадано Кремена. – Не харесвате ли собственото си име? Според мен е глупаво човек да използва фалшиво име, все едно иска да скрие нещо.

– Глупости, – намеси се компетентно домакинята. – Почти всички хора на изкуството използват псевдоними.

На Мартин му бе дотегнал този разговор и реши да смени темата:

– Господин Кочев, чух, че искате да организирате изложба, на която да се представят всички постижение не само в техниката, но в други насоки.

– Да, – кимна Кочев самоуверено.

– Не се ли страхувате от организацията на такова мероприятие? – попита Зоя. – Как ще прецените, кое трябва да се покаже и кое не?

– Знаете ли, – започна малко неуверено Кочев, – когато човек мечтае, той намира път, колкото и труден да е той, за да осъществи мечтата си. За награда той вижда нещата преди другите хора. Това може да ви се стори и като наказание, всичко зависи от гледната точка.

– Искате да кажете, че идеята не ви е спечелила само приятели? – попита съчувствено Кремена.

– Много точно го формулирахте – и Кочев дари Кремена с усмивка. – Но аз не се оплаквам. Понякога и приятелството е първата стъпка към враждебността.

Кремена избухна в смях. Досега не бе срещала толкова очарователен и остроумен събеседник. Тя намираше, че идеите му са доста оригинални.

– Винаги ли търсите и намирате път за мечтите си, по толкова труден начин? – попита, вече съвсем сериозна, Кремена.

– Боя се, че съм се родил с тази болест, – каза Кочев.

Срещата тази вечер бе към края си. Гостите се надигнаха и се насочиха към вратата. Но в сърцето на Кремена се бе появило нещо ново, тя разбираше, че това няма да бъде единствената ѝ среща с господин Кочев……

Григор често се възмущаваше от неизживените навици на свои познати. Повечето от тях след като преминаха стреса от кризата, попаднеха ли в ситуация, сходна с някоя от някогашните им прояви, веднага се напъхваха в старите дрипи и показваха началническите си рогца.

Григор неведнъж подчертаваше дебело, че се различава от тях.

Тази вечер се бе събрал със свои стари приятели. И те като него бяха препатили много и преминали през какво ли не.

Разговорът неусетно навлезе в една от болезнените теми за Григор. Той се развихри още повече, когато стана дума за „препятствието“ наречено секретарка.

– Изобщо не съм имал секретарка, опазил ме Бог от такова зло. Те са като попивателни, поглъщат всяка критична и изобличаваща дума, отправена към началниците им. Много са внимателни да не ги загрози някое петънце или мръсотия. Света вода ненапита са.

– Не преувеличаваш ли? – скастри го Страти.

– Малко са ръководителите, които не се предават пред прелестите на женските представителки. Повечето секретарки са доста агресивни, но не го показват, а с хитрост превземат „крепостта“.

– Говориш за тях, все едно са ти врагове, – подкачи го Станой. – Да не те е ухапала някоя?

– Те не хапят, а танцуват по нервите ми, – продължи атаката си Григор.  – Не си ли се препъвал в тях?

– Е, случвало се е , – засмя се Станой.

– Трябва да си някой от „големите клечки“, за да те свърже по телефона, – не преставаше да злобее Григор. – Настояваш, молиш, а те: „Зает е обадете се утре“. А това „утре“ може да те съсипе изцяло.

– Помисли си само, те са като магаретата, – опита се да ги защити Страти, – товарят ги с най-черната работа.

– Е, да полезни са , но само ако…., – съгласи се Григор.

– Какво ако? – изгледа го Станой.

– Не проявяват магарешки инат, не се запъват насред моста, та хората свободно да преминават от единия до другия край, – тропна с ръка по масата Григор.

Такъв си бе Григор философ. Анализираше и най-дребното. А ако някой се бе провинил пред него, не го щадеше, а постоянно го изобличаваше.