Творецът създаде от нищото прекрасен свят. Той слезе сред него, за да му се полюбува.

В сянката между лианите, на килим от цветя той съзря човека, който ухажваше прекрасната си любима.

Създателят го попита:

– Доволен ли си от това, което направих, за да се чувстваш добре и да бъдеш щастлив? Ето лазурното небе, блясъка на морето, белите лилии, ярките рози, тихият вятър, който разнася аромата на цветята. Когато се отдаваш на любимата си, стройни палми са се надвесили над теб.

Човекът удивен погледна Твореца и дръзко отговори:

– Кой си ти? И защо ме питаш дали съм доволен или не от това, което съществува? Кой ти е дал това право? И защо е необходимо да ти отговарям?

– Аз съм този благодарение, на което съществуваш и си заобиколен от толкова красиви неща. Моята щедра ръка е разсипала цветята в полето. Аз запалвам звездите на небето. Повелих и слънцето грее. Създадох деня и нощта, зноя и прохладата, твоята прекрасна любима и тебе. Няма ли да ми благодариш?

Човекът изумен каза:

– Благодарност? За това, че си създал всичко? Какво ме интересува това? И защо е нужно да ти благодаря? Виждам, че всичко си съществува нормално и това ме устройва напълно. Защо ми е да знам кой, за какво и защо е създал всичко това?

– Дълбоко в сърцето си нямаш ли желание да паднеш на колене, да се помолиш и да ми благодариш за всичко, което съм ти дал?

– Да се моля? – възкликна човека. – Да си губя времето с молитви, когато животът е тъй прекрасен?! И ти искаш, когато виждам всичко прекрасно около себе си, да си мисля за теб? Желаеш да се откъсна от любимата си и да се отдам на някакви си молитви? Не, животът е прекрасен. Нямам време да се моля. Трябва да използвам всичко, което ми е предоставено и да не губя време за разни благодарности.

Цветята полегнаха. Палмите с укор заклатиха върховете си. ……

Така се роди неблагодарността.

Радослав се чувстваше несигурен в този период от живота си. Всичко му изглеждаше рисковано и непредсказуемо.

Един ден той сподели тревожните си мисли с Михаил, възрастен мъж, който бе му давал добри съвети в живота.

След като го изслуша Михаил каза:

– Бог използва трудните сезони, за да ти разкрие нови възможности. Животът не е само това, което живеем в момента. Бог те формира през това трудно време за мечтата, която има за теб.

– От къде си сигурен в това?

– В живота си човек се сблъсква с огромен натиск и големи трудности. Това са важни моменти, които ни оформят.

– Не разбирам, защо трябва да премина през всичко това?

– Бог е добър и знае какво прави. Той е в пълен контрол на нещата.

– И какво да правя сега?

– Попитай Бог какво е предвидил за теб.

– Да, но до сега всичко, което изживявам е толкова болезнено за мен…

– Именно това Бог превръща в нещо изключително за теб. Трудните моменти играят важна роля за живота ти. Чрез тях Творецът вгражда голяма мечта, която специално е предвидил за теб.

– Нужно ли е да рискувам?

– За да не се плашиш от голямата мечта, ти е нужна смелост. Просто се довери на Бога.

– Как мога да Му се доверя?

– Знаеш, че Бог никога не греши. Няма да те остави да увиснеш безпомощно. Той никога не нарушава обещанията Си.

Радослав въздъхна и се загледа напред.

– Не се измъчвай, а виж какво прави Бог през това смутно време за теб. Забележи, как те оформя. Добрите неща идват при тези, които чакат Господа.

Павел гледаше залязващото слънце. Той бе омаян от преливащите във хармония краски. Пленен от картината, която се разкриваше пред очите му, си каза:

– Никога до се сега не съм си мислил за Бог като художник, а това, което виждам сега или при изгрева е повече от прекрасно. Един с друг изгревите и залезите не си приличат.

Преливащи багри в розово и злато бавно оцветяваха небето. Лек ветрец нашепваше тихо в клоните на дърветата.

Листата бяха променили цветовете си. От зелени се бяха превърнаха в искрящо жълти и пурпурно червени.

Беше есен. Пейзажът представляваше пъстра плетеница от красиви, меки и светли тонове.

– Да, Бог е наистина художник, – възкликна Павел. – Той е Най-великият Художник и Творец на всички времена.

Сърцето на Павел преливаше от радост и любов. Кой може да остане безразличен пред такава величествена картина.

– Като си помисля, – задълбочи се в мислите си Павел, – не само природата е Божие творение. Всеки от нас е един красив шедьовър. И не е просто образец, а творение, за което Бог има съвършен план.

Павел се загледа в последните губещи се светли лъчи и се запита:

– Какъв ли е плана Му за мен?

А после се усмихна и сам си отговори:

– Да върша добро. Не се съмнявам, че Бог има специална задача за мен, в чийто зародиш се намира моето призвание.

Обикновено Макс с родителите си и двете си сестри слушаше по радиото и гледаше репортажите по телевизията за развихрелото се торнадо, но този път бе по-различно.

Смерчът бе близо до тях. Притаили дъх те очакваха, най-лошото.

Изведнъж бащата на Макс извика:

– Слизайте бързо в мазето. Вземете от чекмеджето на шкафа няколко фенерчета.

Малките момичета запищяха. Две от децата се хвана за ръцете на майка си, а бащата грабна най-малкото от тях и го понесе. И петимата хукнаха неудържимо надолу.

Беше доста страшно. Всички стояха сгушени в мазето. Те не знаеха какво става навън. Бяха откъснати от света.

Макс обезпокоен попита баща си:

– Татко, а какво ще се случи ако торнадото удари къщата ни?

– По-вероятно е, да не я удари, – бащата се опита да успокои сина си, – но ако случайно удари, тук сме на сигурно място.

Майката спокойно добави:

– Този смерч няма да ни удари. Бог ще запази дома ни. Нека да се помолим.

Петимата преклонили колене, изказваха горещите си молби към Твореца на всичко видимо и невидимо.

Торнадото слабо засегна къщата, но не ѝ нанесе сериозни щети.

Където и да се намираме, без значение с какви проблеми се сблъскваме или какви трудности могат да ни сполетят, дори да сме ранени или да умираме, можем да застанем в молитва. Така ние намираме истинско убежище в Господа.

Беше се стъмнило. Козма седеше притихнал във фотьойла си и съзерцаваше през прозореца светлините на големия град. Едни гаснеха, а други се появяваха. Зад всеки светъл прозорец се намираше поне една душа бореща се със задушаващия грях в своя живот.

Козма се изправи. Светна нощната си лампа. Седна пред масата си и на празният лист пред себе си, започна да записва мислите, които го вълнуваха в момента:

„Християните са предназначени да живеят с чувство за неотложност“.

Той повдигна глава и се заслуша. Думите го изгаряха отвътре. И той трескаво продължи да пише:

„Спешността не е паника, не е безпокойство, не действие преди да се мисли. Това е настойчиво чувство, което изисква постоянни и много често бързи деяния“.

– Защо е така? – попита Козма.

И си отговори сам:

– Посланието на Евангелието е известие за спешност.

Козма се наведе над листа и продължи да пише:

„Преди да разберем добрата новина за Исус Христос, трябва да осъзнаем изобличаващата истина за греха ни.

Независимо дали знаем това или не, всички ние сме в доста сериозна опасност.

Никой от нас не знае кой дъх ще бъде последен за нас или кой изгрев ще видим последно, преди да премине в отвъдното. Нито ни е известно, кой телефонен разговор ще сигнализира за края на дните ни.

Следователно ние сме в опасност, света също.

И фактът, че по-голямата част от хората не признава опасността, не е доказателство, че тя не съществува. Неспособността да бъде разпозната, говори колко голяма е тя“.

Козма пламна целия. Думите сами напираха в него и искаха, колкото се може по-бързо да се излеят върху листа.

Химикалът продължи да следва милите му и педантично да ги отбелязва върху парчето хартия.

„Никой от нас не знае, кога Исус ще се завърне. Това може да стане сега, утре или всеки следващ момент. Той ще дойде в небесата и тогава за едни ще настъпи огромна радост и утвърждаване, а за други голям страх и съжаление.

Християнинът живее с чувство за неотложност и готовност, защото ние сме хората, на които е поверено единственото послание за безопасност и благополучие, което може да донесе мир между грешния човек и светия Бог“.

– Въпрос на време е и Исус ще дойде, – усмивка трепна върху устните на Козма, – тогава ……

Ръката му последва бързия бяг на мислите му:

„Ние сега живеем в този свят, но сме временни жители и имаме сигурно гражданство, но на друго царство.

Колкото повече неща притежаваме и колкото по-удобно живеем, толкова е по-малка вероятността да копнеем и търсим горното. Колкото повече установяваме начина си на живот тук, толкова по-малко ще инвестираме в другия.

Едно от основните неща, което ще ни попречи да живеем с чувство за неотложност, е комфортът ни тук, в настоящия свят“.

– Доколко всъщност сме запознати с реалността на човешкото страдание в света? Колко сме близо до безжалостната бедност, истинското преследване, действителната безнадеждност? – Козма не напразно си задаваше тези въпроси и търсеше обяснение за тях.

Той разбираше, че има проблеми в света, но те не бяха в квартала му. Нямаха истински имена и реално отношение спрямо него, за това изглеждаха далечни и не достатъчно спешни.

Козма се наведе над листа и продължи да пише:

„Общата ни натовареност в живота също ни пречи да живеем с чувство за неотложност“.

– Това изглежда нелогично, нали? – усмихна се Козма. – Но какво правим всъщност? Имаме срочни събрания, на които трябва да присъстваме; неотложни съобщения, които непременно трябва да напишем …. Струвани се, че бягаме от едното към другото, без отдих и почивка.

Мислите на Козма започнаха да се изливат като неспирен поток върху листа.

„Цялата тази натовареност служи, за притъпяване на сетивата ни, като ни отделя от това, което е наистина спешно. Всички задачи и дейности, с които е заето съзнанието ни, имат един единствен резултат, много малко време да отделяме за реална мисъл, размисъл и съзерцание.

Ако се молим и благовестваме на неразбраните сърца чрез силата на Светия Дух, ще открием, че сме заангажирани с онова, което наистина има значение.

Разпространението на Благата вест не търпи отлагане. Това е неотложен въпрос.

Нека погледнем към живота си и да видим какво ни пречи да позволим това да бъде така“.

Козма остави химикалката и въздъхна дълбоко, след което започна молитва, в която изразяваше своята благодарност към Твореца и Създателя на всичко живо и невидимо.