Денят бе облачен и студен. Това, че скоро си честитяха Баба  Марта, не помогна на хората да се почувстват по-добре. Всеки крачеше, задълбочен във всекидневните си проблеми и нищо не забелязва около себе си.

Навред угрижени и измъчени физиономии.

Мартина се качи в автобуса. Тя също имаше много грижи с порасналите си вече деца, но не се отчайваше лесно. Имаше борбен дух и не се предаваше.

Огледа апатичните и измъчени лица на хората в автобуса и затвори очи.

„Днес е празник, – помисли си тя, – но никой не го е еня за това. Нима това са потомците на онези българи, който воюваха за свободата си по време на турското робство“.

Спомените я върнаха назад, когато беше ученичка и на този празник на училищното тържество рецитираше. Без да се усети тя започна на глас да декламира:

„Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята, века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторья кат легенда грей,
едно име ново, голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът……“

Гласът ѝ звучеше мощно и покоряващо.

Мартина дочу хлипане до себе си и отвори очи. До нея бе седнала възрастна жена:

– Бог да ви благослови, – каза тя, като изтриваше сълзите си от лицето.

Обадиха се и мъжки гласове:

– Забравихме, че сме българи!

– Днес е един от най-хубавите ни празници, а ние навели глави каро роби, тъпчем Родината си!

– Благодаря ви, че ни припомнихте, чии наследници сме, окаяни ний! В каква объркана държава живеем!

Заваляха поздравления и благодарности. Мартина стоеше смутена, в тази събудена като от сън тълпа от хора.

Те се усмихваха, а очите им блестяха от сълзи……

Хубаво е да бъдеш майка. Таня от скоро бе станала такава. Малката ѝ дъщеричка почти изпълваше ежедневието ѝ.

Таня бързо прехвърли на ум нещата, които искаше да свърши преди малката да е събуди. Станеше ли от сън, трябваше да се сменя памперса ѝ и да я нахрани.

Единствения начин, по който Мими, така се казваше малкото създание в кошчето,  заявяваше своите нужди, бе чрез силен плач.

През цялото време докато шеташе из дома си, Таня поглеждаше към кошчето, за да види дали Мимето не се е събудило.

Щом видеше, че отваря очи, Таня се втурваше към нея, за да изпревари плача на детето си. Подсушаваше го и го нахранваше.

– Обичам я толкова много, че съм готова да направя всичко за нея, – казваше често Таня. – Докато спи моето малко момиченце, то е в своя малък свят и не чувства моето присъствие.

Един ден, докато прибираше дрехите от простора, Таня се замисли. Тя откри за себе си нещо много интересно.

– Колко често в действията си приличам на дъщеря си. Живея си спокойно и безгрижно, докато нещо не ме притесни или както по-възрастните казват, настъпи някаква криза. И какво правя тогава? Ужасена се обръщам за помощ към Бога.

Тя не веднъж бе усещала, че Той знае, че ще Го повика и бе готов да я чуе.

– И Бог разрешава всеки мой проблем преди да съм го помолила, – усмихна се Таня. – Благодаря Ти за Твоята любов, Господи, за готовността Ти да ми помагаш преди да съм Те помолили.

Авраам де Муавр има значителен принос в развитието на аналитичната тригонометрия и теорията на вероятностите.

Съществува легенда, съгласно която Муавр точно предсказал деня на собствената си смърт.

Той забелязал, че продължителността на съня му се увеличава в аритметична прогресия.

Така лесно изчислил, кога тя ще достигне 24 часа и както винаги не сбъркал ….

Петгодишно момиченце всяка вечер преди сън искало да яде. Сядало и удължава процеса на хранене, за да го сложат по-късно да спи.

– А, не, – казала майката. – На тези нощни трапези трябва да се сложи край.

Дошла вечерта. Малкото момиченце отново изтичало в кухнята и уверено пред всички заявило:

– В църквата казаха, че трябва да се нахранят гладните.

Не всяка инициатива е боговдъхновена. Могат да ви кажат: „Раздвижи се, хвани своя мързел за гърлото, хвърли го зад борда и давай напред“. Така действа обикновената човешка инициатива.

Но дойде ли Святият Дух и ви каже само „раздвижи се“ разбирате, че този призив идва отгоре.

Ние всички имаме много големи идеи и идеали особено, когато сме млади. Но рано или по-късно ще открием, че за да ги въплътим в живота си, нямаме сили. Това, което искаме да направим не можем и сме готови да изоставим мечтите си.

Тогава Бог идва и казва: „Стани, ти, който спиш“.

Когато дойде върху нас Божие вдъхновение, то действа с такава чудодейна сила, че ние можем да се събудим дори от дълбок сън и да направим невъзможното.

В духовната инициатива е удивително това, след като „се раздвижим“ настъпва живота. Бог не ни гарантира победа в аванс, даваща комфортен живот. Той ни дава този живот с такава мярка, че да спечелим победата.

Когато дойде Божието вдъхновение и Бог ни каже: „Стани, ти, който спиш“, нужно е ние сами да станем, Бог няма да направи това вместо нас.

Господ каза на човека с изсъхналата ръка: „Простри ръката си“. И когато човекът го направи, ръката оздравя. Първата крачка трябва да направим сами.

Ако решим да вървим към победата и тръгнем, тогава ще действаме под вдъхновението на Бога, защото Той дава живот веднага, без забавяне.