Пак заваля. Вятърът подгони облаците, но те се изляха, преди да бъдат отнесени на някъде. Кирил и Данчо бързаха да се скрият, докато отмине пороя.
Обувките им джавкаха, но това бе най-малката беда. Бяха излезли само за малко, а вятърът задуха изненадващо, последва и силен дъжд, който ги свари неподготвени.
Успяха да се вмъкнат във входа на близкия блок. Засмяха се и плеснаха десните си ръце.
– Успяхме! – извикаха двамата в един глас.
А в същото време си спомниха как необмислено бяха излезли, без да предвидят внезапните аномалии на времето.
– Мисля, че всички страдаме от слепота в определени моменти от живота си, – отбеляза Кирил.
– Случва се да сгрешим и да неоценим правилно нещата, но това прави ли ни слепи? – попита Данчо.
– О, съвсем нямах предвид физическата слепота. Ние страдаме от духовна слепота, – уточни Кирил.
– Духовна слепота? – недоумяващо вдигна рамене Данчо.
– Да, ние сме духовно слепи от момента, когато първите човеци Адам и Ева съгрешиха в Едемската градина, – обясни Кирил. – Човечеството стана сляпо за Божията слава и Неговите творения.
– Но … – опита се да възрази Данчо.
– Ние станахме слепи за присъствието на Бога и проявлението Му около нас, – започна да обяснява Кирил. – Затваряме си очите за факта, че Той идеално подхожда към нашите несъвършени сърца.
– Чувал съм, че на слепите хора им се изострял слухът. Тогава ….., – не довърши Данчо.
– Един ден всеки от нас поотделно чува Исусовия призив, – каза Кирил.
– Като силен глас ли? – недоверчиво ококори очи Данчо.
– Първоначално това е като шепот и ние си казваме, че това ни се е сторило.
– И когато разберем, че това не е станало случайно….?
– Казваме: „Да, Господи“. Пелената пада от очите ни и ние проглеждаме.
Данчо започна да осъзнава за какво говори приятеля му, но в него се таяха още съмнения.
– И какво излиза, поради това, че слухът ни е станал по-чувствителен, в даден момент започваме да развиваме духовно зрение?!
– Ние виждаме света по нов начин, чрез очите на Бога, – уточни Кирил. – Тогава откриваме как Той работи около нас.
– А ако се огледам в огледалото и все още не се виждам като красиво Божие дете? – Данчо обичаше да се противопоставя и тогава, когато бе вече убеден в противното.
– Тогава поискай от Бога очи, за да разбереш как той Те вижда, – Кирил се засмя и потупа приятеля си по гърба. – За Него ти си прекрасен и великолепен.
Дъждът беше поспрял и двамата решиха бързо да прибягат до домовете си. Кой знае дали няма пак да се излее, но този път неспасяемо?!
