Това време за Марко бе много мрачно.

Ракът напълно го изтощаваше.

В това си състояние той се чудеше:

– Наистина ли трябва да хваля Бога, когато се чувствам толкова ужасно? Е, навярно, не е нужно да подскачам и да викам: „Алелуя, имам рак!“

Един ден Марко сериозно се бе заел с Псалмите.

Направи му впечатление:

– Псалмите са оплаквания. Молитва на ридание е изпълнена с въпроси, разочарования и съмнения. Интересно … псалмистите не са се сдържали пред Бог. Когато са били разочаровани, те са изразявали чувствата си. Често тяхното поклонение е бил техният плач. В други случаи те са изливали целия си гняв пред Господа.

Марко още по настървено се разрови в Псалмите и откри:

– Ето тук Давид се е почувствал толкова разочарован, че е поискал в молитва: „Боже, разбий зъбите им в устата им!“

Марко бе изненадан:

– Можем ли да се молим по този начин?

И осъзна:

– Бог желае да бъдем честни спрямо Него. Ако сме разочаровани, ядосани или тъжни, Той очаква да споделим чувствата си.

Нека в такива случаи да изказваме всичко пред Господа и да последваме примера на псалмистите.

Да изместим фокуса си към възхвала на Бога.

Бог обещава да бъде близо до съкрушените сърца и да спаси сломените по дух.

Хвали Го и Му се покланяй днес за това, че Той спазва обещанията Си.

Гошо и Христина бяха от няколко години пенсионери. Вместо двамата заслужено да си почиват от дългите години, в които бяха ангажирани с работа, трябваше да се сблъскат с мъката и болката.

На Христина установиха болестта на Паркинсон.

Въпреки това никой не чу Гошо да се оплаква.

Един ден приятелят му Хари го попита:

– Как издържаш на всичко това? Каква е тайната ти?

Гошо тъжно се усмихна и сподели:

– Всяка сутрин със съпругата ми пеем химн. Когато я питам, кой да е той, тя винаги избира този, в който се казва, да преброим многото си благословии. И ние пеем:

„Когато върху вълните на живота те хвърлят бури, Когато си обезкуражен, мислиш, че всичко е загубено, Пребройте многото си благословии, назовавайте ги една по една, И ще ви изненада какво е направил Господ.

Случвало ли ви се е да сте обременени с много грижи? Изглежда ли тежък кръстът, който сте призовани да носите? Пребройте многото си благословии, всяко съмнение ще отлети, И ще пееш, докато дните минават.

Когато гледаш другите с техните земи и злато, Мислете, че Христос ви е обещал несметното Си богатство. Пребройте многото си благословии, парите не могат да се купят Вашата награда на небето, нито вашият Господ във висините.

Така че сред конфликта, независимо дали е голям или малък, Не се обезсърчавайте, Бог е над всичко; Пребройте многото си благословии, ангелите ще присъстват, Помощ и комфорт ви осигуряват до края на вашето пътуване“.

Какво се случва, когато гледаме към своите благословии?

Тревожността грабва всичкия си багаж и се измъква през вратата.
Притеснението млъква пред благодарността на сърцето.

За това по-добре е да се фокусираме върху това, което имаме и по-малко върху това, което нямаме.

Стефан бе единственият, който оцеля след корабокрушението. Дни наред плаваше, като се държеше за парче дърво.

Когато бе изгубил всякаква надежда, на хоризонта се появи лодка.

Скоро тя се приближи и някой извика като хвърли въже:

– Пусни дървото и се хвани за въжето.

Стефан започнаха да го терзаят съмнения:

– Това парче дърво ми е помогнало много да преживея през последните няколко дни в морето. То бе с мен, когато имах нужда. Разчитах изключително на него, за да оцелея, … а сега да го пусна и да се хвана за въжето. О, не, това е твърде рисковано за мен.

Стефан се обърна към лодката и започна отчаяно да вика:

– Не мога, ще се държа за дървото.

От лодката много трудно уговориха корабокрушенеца да се хване все пак за въжето.

Независимо дали го осъзнаваме, но ние действам така постоянно в духовния си живот.

Исус ни кани да Го последваме и да започнем да живеем по нов начин. Да изоставим нещата, на които досега сме се доверявали и да уповаваме на Него.

Това „пускане“ на нашия начин на живот понякога може да ни се стори като умиране, като че ли губим живота си такъв, какъвто го познаваме. Изглежда доста страшно.

За разлика от оцелелия корабокрушенец, решението ни да се отпуснем и да се доверим няма да е еднократно.

Дори след като решим да се доверим на Исус и да Го последваме, понякога ще се окаже, че се придържаме към части от стария си начин на живот. Ще се уловим, че се връщаме към познатите източници на сигурност.

И всеки път ще трябва да вземаме решение, отново и отново, да се освободим и да поемем живота, който Исус предлага.

Неделя. Рано сутринта бе още тъмно, малко преди разсъмване.

Войниците стояха на стража пред Христовия гроб.

Те нямаха право да си подремнат дори за малко, защото това бе наказуемо със смърт.

Добре обучени те стояха нащрек.

Дали играеха на зарове или хвърляха дърва в огъня, за да се стоплят в студената нощ, нямаше значение.

Няма съмнение, бяха на служба и стояха будни. Животът им зависеше от това.

Внезапно силно земетресение разтърси земята. Ако войниците за малко се бяха поразсеяли, но сега вниманието им бе съсредоточено към случващото се.

Тъмнината преди зазоряването бе разцепена от ярка светлина. Това бе повече от светкавица.

„Мълнията“ придоби формата на ангел, чиято глава сякаш опираше в небето.

Това страховито същество отиде до камъка, който преграждаше входа на гробницата, отмести го, сякаш бе нещо съвсем леко, а след това седна върху него.

Войниците бяха ужасени. Устата на всеки от тях бе широко отворена от смайване, но оставаше безмълвна.

А зеещата дупка, където беше камъкът, разкри, че вътре в гробницата няма нищо.
Гробът беше празен.

Така „Христос умря, възкръсна и оживя отново, за да може да бъде Господ както на мъртвите, така и на живите“.

Стоян седеше пред чертежа и ступаните материали и леко се почесваше по главата.

– Ох, как ще се справя със всичко това? – питаше се той със съмнение.

То бе породено от мисълта натрапила се в главата му:

„Не, не можеш. Винаги се проваляш. Не си въобразявай, че този път ще успееш“.

А тих и нежен глас, който Стоян едва долавяше, му шепнеше:

– Можеш! Не се страхувай! Аз ще ти помогна.

Но нахалникът кънтеше в главата му:

– Бог те е изоставил. Не го търси.

Стоян беше поставен пред избор. Той трябваше, сам да реши, кого да слуша.

В този момент Стоян си спомни думите на баща си:

– Не давай ухо на глупаците и присмивачите, по-добре слушай гласа на Бога.

Стоян въздъхна тежко и реши в себе си:

– Трябва да заглуша старите гласове, които ме връщат назад. Моят избор е да слушам Господа!