В една ранната юнска утрин Нона се събуди и усети нещо необичайно край себе си. Чаршафите имаха друг цвят, шкафът не беше на мястото си.

– Това не е моята пижама, – възкликна Нона, когато се погледна. – И какъв е този непознат часовник на масичката ми.

Тя започна да обръща внимание и на най-малките несъответствия.  Някои от обичайните предмети бяха изчезнали.

– Какво ли ме очаква днес на работното ми място? – изтръпна Нона.

Слава Богу, компанията се намираше на същото място и за нейна радост работата, която извършваше беше същата, но отделът ѝ бе преместен в другото крило.

Когато Нона се прибра, завари в кухнята Дичо, с който отдавна се бе разделила, а той се държеше така все едно нищо не се бе случило.

Готвеше вечеря за двама и като че ли нямаше представа, че никога е имало раздяла помежду им.

У Нора настъпи паника. За да уточни нещата, тя бързо повика сестрата на Дичо. Пристигането ѝ не донесе никакво успокоение.

Белегът върху рамото на Каля, следствие от една операция липсваше.

– Къде ти е белегът от операцията, Каля? – попита Нора.

– Какъв белег? Каква операция? – погледна я недоумяващо Каля.

„Това не е нито настоящето ми, – помисли си Нора, – нито миналото ми. Какво става тук?“

На другия ден Нора посети лекаря си, който за щастие бе същия и го помоли:

– Моля да ми се направят всички тестове за наличие на алкохол, наркотици, лекарства, … в тялото ми.

Изследванията ѝ бяха направени, но нищо от изброените неща не бе открито в нея.

Когато Нона отиде при психиатъра, той се опита да и обясни:

– Тази необичайна реакция на тялото ви, е навярно от преживян стрес.

– Какъв стрес? – възмути се Нора. – При мен всичко бе наред. Имах работа, приятели, любовник и изведнъж всичко изчезна …

Нора нае детектив, който да открие мъжът, с който тя бе живяла през времето преди „произшествието“. Така се надяваше да възстанови предишните си отношения със своя любим.

– Дори да ме е забравил или у него да не възникне спомен за мен, възможно е отново да възникне любов между нас, – успокояваше се Нора.

Но в неговият апартамент живееха съвсем други хора. Те дори нямаха деца.

На телефона му отговаряше непознат мъжки глас.

След половин година Нора се примири със случилото се. Престана да си мисли за заговори и грешки.  Запозна се с „новото си минало“ и се опита да живее в новосъздалата се за нея реалност.

Тя често заставаше на прозореца и се вглеждаше нагоре към звездите.

– Много ми се иска да се върна в моя си свят, – шепнеше тя. – Не мога да убедя никого, че миналото ми е било друго. Всичко около мен ми е познато, а същевременно се чувствам тук като чужденка.

Тя въздишаше тежко, а от очите ѝ се отронваше издайническа сълза.

– Какво ли прави другата Нора, с която сме си разменили местата? Надявам се и тя като мен да е успяла да преживее този кошмар и да свикне с другия свят. Какво друго ни остава – и тя безпомощно повдигна рамене.

Две сълзи се надигаха от прекрасните ѝ очи, големи и нежни. Скоро компания им направиха още няколко. Тихо се спускаха по бузата ѝ и разговаряха:

– Какво ѝ става?

– Тя плаче, – авторитетно каза, най-старата.

– Защо? Нещо лошо ли се е случило с нея?

Старата сълза се замисли за малко, а после каза:

– Навярно ѝ е тъжно ….или обратно, много радостно ….

Най-малката и млада сълза се обади с тънкото си гласче:

– А нима е весело да се плаче?

Старата сълза се усмихна снизходително:

– Разбира се, че не. Това звучи глупаво.

Малката сълза се удиви:

– Това наистина е странно, защо тогава го прави? Ето аз обичам да се веселя – и с тези думи бързо се спусна по бузата, оставайки само лека следа.

Останалите сълзи продължиха да си бъбрят:

– Тази малката не разбира, че със сълзите се изразяват противоположни чувства.

Девойката се усмихна и се опита да изтрие сълзите си.

– Любими, най-накрая ти се върна! Толкова дълго те чаках!

Младежът, който бе във военна униформа я целуна по очите и я попита:

– Тогава защо плачеш?

– От щастие ….

В магазина се бе образувала малка опашка пред касата. Соня стоеше зад дребна бабичка, чийто ръце трепереха, а погледа ѝ се рееше нанякъде,

Тя силно притискаше към гърдите си малка чанта, много интересна, плетена.

Когато на бабата ѝ дойде реда, жената на касата ѝ се скара:

– Не ти стигат седем лева и по-бързо, виж каква опашка ме чака.

Бабата бе взела хляб, мляко, пакет зърнени храни и парче черен дроб. След като ѝ подвикнаха на касата, тя стоеше като изгубена.

На Соня ѝ стана жал за възрастната жена. Тя направи забележка на жената обслужваща касата:
– Бъдете по- внимателна,та  тя е възрастна жена, – а след това сложи пред касата 10 лева.

Соня хвана бабичката за ръка и я поведе обратно към към залата с продукти в магазина. Напълни една кошница с продукти само за нея. Тя взе само най-необходимото, което смяташе, че е нужно на бабата: месо, яйца и пакети със всякакви зърнени храни…..

Бабата вървеше със Соня мълчаливо, а хората край тях се обръщаха и ги гледаха любопитно.

Когато дойдоха до плодовете Соня попита:

– Какво най-много обичате? – и Соня посочи с ръка плодовете.

Бабата мълчаливо я погледна и премигна изненадано с очи. Соня взе от всичко по малко и си помисли:

„Това навярно ще ѝ стигне за известно време“.

Соня отиде на касата. Хората се отдръпнаха и я пуснаха без ред. На касата Соня разбра, че парите ѝ едва стигат, за да плати продуктите в кошницата за бабата. За това тя остави своята кошница, плати и държейки през цялото време бабата за ръка, най- накрая излезе с нея на улицата.

В този момент Соня забеляза как по бузата на бабата се търкулна една сълза. Тя качи възрастната жена в колата си и я попита:

– Къде трябва да ви оставя?
– Да отидем у дома, – каза възрастната жена, – да изпием по един чай.

Соня посети дома на бабата. Такъв тя не бе виждала до сега. Беше малък, но уютен.

След като кипна чая, бабата сложи на масата пирожки с лук. Соня състрадателно изгледа обстановката и разбра как живеят старците.

Двете побъбриха малко. След това Соня се качи в колата си, но не потегли веднага. Тя постави глава на ръцете си и се разплака.

– Колко е тъжен живота на възрастен човек, за който няма кой да се погрижи, – заплака още по-силно Соня. – Тя не е единствената, която живее сама без подкрепа, съчувствие и разбиране…..Не мога да помогна на всички, но поне нея зарадвах.

Всички сме способни да направим някому малко добро и да стоплим душата му ….

В гореща пустиня под изгарящо слънце върви побелял старец със сляпа старица до него. Доста път изминаха, а в гърлата им има само пясък.

Вървят мълчаливо и мечтаят за глътка вода.

Изведнъж пред тях се появи прекрасен оазис.

Старецът съзира красива врата, а пред нея стои човек, който му казва:

– Ще бъдеш сит и добре облечен. Тук е като в рая, всичко има, каквото душата ти желае, само че остави тази старица пред вратата.

Сляпата жена избърса една прокраднала се сълза.

За да я утеши старецът каза:

– Това е някакъв мираж, да продължим напред, ще стигнем до някой извор.

Двамата старци стигнаха до просторна къща.

Излезе стопанинът. Напои ги. Даде им хляб и им посла да спят.

– Спете спокойно, – каза стопанинът, – вие сте в рая. Ти не остави своята старица, – обърна се той към старецът. – Вечното Царство е за вас двамата. В рая не се пускат тези, които са предали своите.

В миналото тези, които са претопявали благородни метали, са работели седнали. Тази работа била много деликатна и изисквала много повече умел подход и необходимост от внимателно проследяване на всички работни процеси. Освен това, не трябвало да се използва много силен или слаб огън.
Отделянето на метала от шлаката се правело в точно определен момент, така че почистеният метал да не се повреди.
По същия начин, трудностите и страданията в живота на всеки християнин Бог използвани, за да се отделят всички нежелани примеси на греха и самолюбивото ни „аз“. Тези преживявания са неприятни. Те могат да бъдат много болезнени, но Господ е много опитен шлифовчик и той не ще позволи повече от необходимите изпитания.
Когато Бог ни пречиства, той зорко бди над духовните процеси в нашия живот. Само на дело, преминавайки през различни изпитания, започваме истински да познаваме Бога.
Средновековните алхимици са знаели, че златото е напълно пречистено, ако лицата им ясно са се отразявали в него.
По същия начин, само когато Христос, чрез Неговата благодат, напълно се отрази в нас и когато славният лик с нищо не е затъмнен, изпитанието е достигнало своята цел и може да бъде прекратено.
О, дано ни даде Господ, а и сама бих се молила за огън, който да очисти живота ни, от всичко онова, което пречи напълно и ясно да се отрази Христос в нас.
Християнинът не трябва да счита различните изпитания и трудности в живота си за необичайно явление. Огън за претопяване ни изпраща Бог, за да може вярата на Божиите чада да бъде очистена и укрепена чрез огнени изпитни.
За всяка пролята сълза по пътя на освещението днес на земята, минавайки през огнената пещ на изпитанията, ще имаме за награда не един скъпоценен бисер в небето.