Те бяха приятели от деца, споделяха си всичко и търсиха съвет един от друг. Пламен имаше сериозни проблеми и бе много подтиснат. Приятелят му бе дошъл на срещата с него, за да го изслуша и ако може с нещо да му помогне.

Пламен бе навел глава и обясняваше на Виктор:

– Извиних се на всички, казах им, че съм правил много лоши неща, но вече няма да постъпвам така. Но те не ми вярват и се държат  както преди спрямо мен. Защо става така? Какво не правя както трябва?

Виктор помисли малко, а след това каза:

– Виждал си известни личности забъркали се в скандал да казват: „Направих грешка и съжалявам“.

Пламен кимна с глава.

– Скандалът отшумява, но хората не го забравят, – продължи Виктор. – Години по-късно сбъркалия отново и отново казва: „Господи, колко пъти трябва да признавам, че съм направил грешка? Докога трябва да повтарям, че съжалявам за това?“

– Да, така е, – съгласи се Пламен.

– Хората не могат да забравят случилото се, защото смятат, че този който е сбъркал не осъзнава точно какво е направил.

– Как така? – скочи Пламен. – Щом човек се извинява, той е разбрал, че е сбъркал.

– Ако човек  сгреши, – започна спокойно да обяснява Виктор, – обикновеното извинение е напълно достатъчно да оправи нещата. Но тук има нещо друго. Защото този човек не е направил грешка, а е избрал да постъпи така

– Каква е разликата? – вдигна рамене Пламен.

– Представи си, че си пред някакво препятствие, но в момента не го виждаш, правиш крачка и болезнено пострадваш. Това е грешка. Но ако знаеш, че не трябва да преминаваш от дадено място, защото може да се нараниш и  въпреки забраната преминеш, лошото се случва, но това вече не е грешка, а избор, който сам си направил.

– Искаш да кажеш, че в живота си съм допускал много грешки, като съм правел неправилен избор?

– В повечето случаи е ставало точно така. Например, не си присъствал на футболния мач, в който участва сина ти, това е бил твоя избор за момента, да не отидеш там. Или претупал си работата, която са ти поверили, независимо от това, че рано или късно ще се открие небрежността, която си проявил. Това също е в резултат на твоя избор. В очите на хората ти си егоист и мошеник.

Пламен беше пребледнял и чупеше пръстите на ръцете си несъзнателно.

– Когато направиш грешка, можеш да кажеш само едно „извинявай“, – продължи да обяснява Виктор, – но когато си постъпил по определен начин, защото така си решил, единствената възможност да възстановиш взаимоотношенията си човека, който си онеправдал, е искрено да се покаеш и да поискаш прошка.. Ако става въпрос за пари или отнета собственост вярвам, че се досещаш какво трябва да направиш? Този човек трябва да получи някакво обезщетение.

– И това трябва да направя със всички, които съм огорчил и наранил, без изключение? – въздъхна Пламен.

– Задължително, особено към подчинените си. Някои началници смятат, че ако се извинят на по-ниско стоящите от тях, ще загубят авторитета си, но те го губят именно, защото не е постъпил така.

– С подчинените ми ще бъде много лесно, но с близките ми ……, – изохка Пламен, – те трудно ще ми повярват.

– Колкото по-дълго си имал близки взаимоотношение с някой, толкова е по-трудно да го убедиш, че си се променил. Прошката коренно се различава от доверието и уважението. Прошката е свързана с миналото, а доверието и уважението са за бъдещото. Прошката е в ръцете на другите и те могат да ти я дадат или  да ти я откажат. Но изграждането на уважение и доверие е в твоите ръце и ти трябва да ги постигнеш

Въпреки болката от това, че другите не вярват в желанието му да се промени, Пламен бе решил да не се отказва. Той знаеше, че макар и по-късно нещата щяха да се обърнат в негова полза.

Леля Димитрина често изпращаше и посрещаше гости. Сега тя бе стопанката на дома. Старата жена видя Мария на портата и я посрещна приветливо:

– Здравей, Мими, много се радвам, че те виждам. Сякаш майка ти отново  е сред нас. А толкова години минаха от тогава….

– Когато някой човек е обичан, той не умира, – каза баба Денка. – Никой тук не я е забравил. Докато ние живеем и тя ще живее!

Мария и Станко бяха уморени, но не искаха да притесняват хората, затова гледаха да са приветливи и усмихнати към всички.

– Я виж Страти, за да вземе нашата Яна, отишъл на гроба на майка ѝ и там в молитва я поискал за жена, – зацъка с език баба Стойна. –  Къде можеше да намериш сега такива мъже?

– Техните са го подучили, – обади се леля Димитрина.

– Може и да са го посъветвали, но я виж днешната младеж, кой слуша съвети? – не се стърпя да се намеси баба Денка и допълни. – Добро момче е Страти.

– Леля Дарина много е остаряла, – подметна между другото Мария.

– Да, но не ѝ липсва настроение, – засмя се Христо. – Виж я как се смее, само малко повече приказва.

– Ти си я забравила, – обърна се баба Стойна към Мария. – И на младини си беше същата, човек за нищо не може да ѝ се разсърди.

Вълшебството на спомените го нямаше. От далеч всичко изглеждаше по-примамливо, а едно докосване до нещата разваляше всичко.

– Виж малката Елица как се е издокарала, – побутна с лакът леля Димитрина Мария. – Едно време, щом две момичета станеха приятелки носеха еднакви модели рокли, а сега парфюмите и кремовете крият една от друга.

– Ти какво искаш да кажеш, Диме, че на нашето време нещо не му е достигало ли? – смръщи вежди баба Стойна. – Беше си хубаво време.

– Младостта си е младост, – въздъхна баба Денка.

Леля Димитрина спря пред едно от момичетата, на който козметичката изскубваше веждите.

– Изглежда някой момичета обичат да страдат, – каза тя. – Нима като ти скубят веждите, моме, изпитваш удоволствие? Майка ми казваше, че такива жени намирали чувствителни и романтични мъже и за тях се женели.

– Диме, а ти какви мъже обичаш? – заяде се с нея баба Стойна.

– Останали ми време да обичам мъже, – засмя се леля Димитрина. – Майка ми все ме учеше: „Хубавият мъж не принадлежи на жена си. Много се тегли от красавец. По-добре си вземи грозен“. Не я послушах. Кое ли момиче се вслушва в думите на майка си?

Вратата се отвори. Шумни и весели през нея нахлуха мъже и жени. Ръкуваха се, поздравяваха се с театрална превзетост…..

Очакваше се шумен и голям празник. Нали Мария отново бе между тях, това не може да се отмине с лека ръка.

За тях нямаше значение, че един тънък ветрец нашепваше вече за приближаващата зима. Сърцата им бяха привързани едно към друго и търсеха и най- малкия повод, за да изразят любовта и загрижеността си един към друг.

Бракът между Ирена и Евгени започна като приказка. Всичко се нареждаше като по ноти. Евгени беше от мъжете, които лесно „се водеха“.

Ирена обичаше да се шегува пред приятели:

– Моето дете не е Елена, а Евгени.

Елена бе 16 годишната им дъщеря. Като повечето властни жени, Ирена се опитваше да бъде съпруга и майка на Евгени. Той беше добър  човек, нямаше големи амбиции и в живота не се състезаваше за престиж или власт.

Евгени приемаше хората такива, каквито са . Гледаше на всичко от към добрата му страна нещо, което Ирена не умееше.

Понякога тя се гневеше на съпруга си:

– В работата ти само едно и също. Нямаш ли желание за промяна, някакви амбиции за издигане?

Ирена често си мислеше: „Животът ми изигра лоша шега, свързвайки ме  този мъж“.

Тя искаше в къщи Евгени да бъде, какъвто е, а на вън да прилича на нея.

Идеята да се преместят в големия град не дойде внезапно. Ирена от по-рано бе обмислила всичко.

Един ден тя каза на съпруга си:

– Евгени, получих сериозно предложение за работа, – уж търсеше съвет от него, но в действителност отдавна беше взела решение.

Бяха привършили вечерята и Евгени допиваше виното от чашата си. Ирена цял ден бе мислила как да каже на мъжа си за тази работа.

– Това не е длъжност, която можеш да достигнеш, ако нямаш здрав гръб зад себе си. Подобна работа, не съм дръзвала и да си мечтая даже. Какво мислиш по въпроса, Евгени? Честно казано искам да заема това място.

Евгени не бе глупав. Той много добре разбираше, че това не беше въпрос. От отговорът му не зависеше какво ще бъде решението ѝ.

– Градът не е от най-големите, но се разраства и аз искам да се възползвам от дадената ми възможност.

Нямаше спор и се преместиха. Евгени с нищо не показ, че е направил някаква жертва или нещо подобно. Прие го като нещо естествено, в името на семейното щастие.

– Колко е до там? Час и половина с колата, – казваше той пред приятели и познати. – Малко по-трудно ще е с някои от ангажиментите ми, но все някак ще го наредим.

Ирена непрекъснато роптаеше, че Евгени толкова лесно се примирява и съгласява, но не разбираше нещо много важно.

Той ѝ отстъпваше, не защото беше слаб, а защото я обичаше. Евгени знаеше, че когато се съгласява с нея, това я радва и ѝ доставя удоволствие.

Жоро човъркаше нещо из кабелите, на устройството пред него. Огнян го наблюдаваше мълчаливо, като от време на време му подавяше някой и друг инструмент.

Към тях приближи доктор Никола Каменов. Той посочи сферата с пръст и каза:

– Смятам с тази антика да се спусна под повърхността на дълбочина 900 и повече метра.

Огнян и Жоро се спогледаха удивени.

– Радвам се да се запозная с вас, доктор Каменов. Съжалявам, че се усъмних във вашия разсъдък, – каза смутено Огнян.

– Не за първи път ме обвиняват, че ми липсва нещо в мозъка. Човек свиква, когато се занимава само с изследвания, – каза Каменов. – можете да ме наричате Ник.

Огнян посочи сферата:

– Забравете думите ми, които казах преди малко. Бих се спуснал с това нещо, ако беше малко по-голямо. Вярвам, че Жоро я е възстановил напълно и сферата е годна за потапяне.

– При обновяването ѝ използвах технологии, които не са били известни, когато с тази сфера са достигнали дълбочина от 922 метра, но конструкцията е близка до първоначалната. Батисферата е била удивителна със своята простота.

– Днес тази формата на батисферата ни се струва логична, – каза Огнян.

– Първоначално Уилям Бийб смятал, че цилиндричната форма ще е най-подходяща, – сподели Каменов. – Той споделил със своят приятел Теди Рузвелт идеята си, като я нарисувал на салфетка. Рузвелт не се съгласил с него и вместо цилиндър нарисувал кръг, това била неговата идея за камера с формата на глобус.

– Навярно Уилям е последвал съвета му, – засмя се Огнян.

– След време, – уточни Каменов, – когато Бийб видял сферичния дизайн на Отис Бартън осъзнал, че това е единствения начин да се справи с налягането на голяма дълбочина.

Жоро и преди беше чувал тази история.

– Бийб е разбрал, че двете основи на цилиндъра биха се вдлъбнали навътре заради налягането, – продължи разказа си Каменов. – Но при сферата налягането се разпределя равномерно по цялата повърхност.

– Монтирах допълнителни плавателни торби в плазовете, – каза Жоро. Ник, знаеш ли, че аз ще бъда с теб под водата?

– Това е чудесно, – потърка радостно ръце Никола, – радвам се, че няма да бъда сам. Знаете ли, момчета това е сбъдване на една мечта.

– Вероятно сте били вдъхновен от Бийб? – попита Огнян.

– Да, точно Уилям ме вдъхнови да стана микробиолог, – възторжено каза Каменов. – Прочетох за светещата дълбоководна риба, която е видял при спускането си със батисферата и ми се прииска  да преживея това, което е изпитал той.

Огнян, който беше доста едър, се оплака:

– Не можах да се напъхам през тази 35 сантиметрова врата.

Каменов вмъкна главата си в батисферата, а после каза:

– По-просторно е, отколкото изглежда отвън.

– Оригиналната батисфера е била 143 сантиметра в диаметър, а стените ѝ са били изработени от 4-ри сантиметрова първокачествена закалена стомана, – каза Жоро. – Вътре е имало кислородни бутилки, филтри, фенер и телефонни кабели.

– Навярно си сменил някои части на оборудването ѝ? – засмя се Огнян.- В противен случай не бихте могли да се съберете и двата заедно вътре.

– Позна както винаги, – Жоро потупа по рамото приятеля си. – Илюминаторите са направени от полимер, вместо от кварц. Въжето е от  кевлар, синтетично влакно, което заменя стоманата. Медните комуникационни кабели замених с оптични. Смалих и обемистите уреди.

– Навярно ще искаш и сферата да бъде направена от титан? – усмихна се Огнян.

– Тогава ще стане много скъпа, – каза Каменов.

– Добра работа си свършил, Жоро, – каза Никола. – Бийб и Бартън, когато са се спускали, са знаели, че рискуват живота си, но младежкият им ентусиазъм е надделял над страха.

– Явно този ентусиазъм е заразил и вас, докторе, – добродушно каза Жоро.

Предстоеше едно интересно спускане, подхранено от една мечта и техническите умения и знания на младеж от този век.

Ще ви кажа една рецепта, която ще ви помогне да скриете драскотините върху мебелите от любопитни очи.

Неприятно е ако върху шкафа ви се е оформила грозна драскотина и когато ви дойдат гости, погледите им все натам са насочени.

Има случаи, в които вашите мебели пострадват. Но има начин да скриете появилите се драскотини.

За целта са ви необходими гръцки орехи.

Счупвате ги и използвате вътрешната част, която се яде по следния начин.

Търкате по драскотината със сърцевината на ореха, както гумичка върху писаното от молив.

Резултат ще има, ако сте направили всичко както трябва. Ще се радвам ако този съвет ви е помогнал.