Толкова много се говореше за молитвата от амвона, че на Наско и Трифон им дойде до гуша и решиха да участват най-активно във всяко молитвено събрание.
Те бяха младежи, но дързостни и самоотвержени, когато станеше дума за действие.
Още на първото молитвено събрание Трифон задряма и Нако го сбута:
– Не заспивай!
– Аз не спя, – троснато му отговори Трифон. – Не виждаш ли, че се моля.
– А защо тогава хъркаш, – изобличи го Наско.
– А, това е на езици…..
Блажен онзи човек, който не влиза в сайта на нечестивите и не кликва върху грешните линкове, и не седи във форумите на развратителите, но курсора му се движи върху текста на Библията и библейските коментари, щракайки върху тях ден и нощ.
И той ще бъде като нетбук с мощен процесор и дебъгави програми, които изпълняват всички операции и заявки на времето му. Процесорът им не прегрява и във всичко, което правят успяват.
Но с нечестивите не е така, те са като Windows с вируси и бъгове, защото нечестивите ще престанат да работят в съда и ще се разредят акумулаторите на грешните в събранието на праведните.
Защото Господ знае алгоритъма на праведните, а дъната платка на нечестивите ще се тормози и измъчва в Windows.
В Южна Америка една душа получила голямо благословение по време на молитвено събрание.
Чернокож брат в Христа молил на Господа за различни нужди и благодарил за тях, както правим всички ние.
Но той завършил молитвата си с необичайна молба:
– Поддържай ни Господи! Поддържай и нашата страна, която се нуждае от патерици.
Ти нуждаеш ли се от патерици?
Молитвата на този скромен брат придава нов смисъл на патериците и по нов начин осветява Всесилната Опора, която ние имаме от Бога.
Господ винаги е близо до вярващите. Готов е да подаде ръка и да укрепи отслабналия от всички страни.
Събранието съвсем не вървеше. Всеки от изказващите говореше мудно, а последният дори приспа присъстващите.
Накрая не се стърпя и стана старата учителка Ленова. Тя беше сладкодумна жена. Като опитна педагожка тя се вживяваше в ролята на детска възпитателка. Вдигна едната си ръка, разпери пръсти и попита:
– Колко пръста има тук?
– Пет, – обадиха се неколцина.
– А еднакви ли са? – отправи тя следващия си въпрос.
– Не! – обади се дрезгав глас.
– Всеки пръст си има своето място, – започна Ленова своето наставление. – Когато ръката върши дадена работа, всеки от тези пръсти вземат участие, но всички действат като един и никой не търси кой какъв дял има в това. Така ли е?
– Да, – обади се някой вяло.
– Никой на никого не се сърди. Всеки участва според силите си …
– Аде, карай нататък, – засече я някой.
– А как се грижим за тях? Делим ли ги на големи и малки? – продължи с въпросите си Ленова.
– Не!
– Наказваме ли някой от пръстите? Е, освен ако не го ударим или чукнем по невнимание, но и тогава не преставаме да се грижим за него.
На хората им стана скучно и те с нетърпения очакваха края на историята. Ленова усети, че е прекалила с търпението им и пристъпи към края:
– Имаме равни грижи и еднаква обич към всички пръсти на ръката, за това тя е силна и се справя с най-трудните и тежките задачи, но скърбим и ни боли, ако се нарани дори един от пръстите на ръката. Така ли е?
– Правилно, – потвърди един възрастен човек седнал на първия ред.
– И какъв е края на притчата? – обади се един нетърпелив глас от задните редове.
Ленова усети, че всички очакват с нетърпение да разберат, какво точно си бе наумила да им каже и продължи ентусиазирано:
– Ако всеки си гледа работата, както трябва и ако някой пострада, вместо да го съди, му подаде ръка и му помогне, нещата няма да се затлачват така. Работата ще е спорна за всички и ще сме доволни и удовлетворени. А ние какво правим? Мърморим и негодуваме на местата си, но сме небрежни към собствената си работа, на събранията предъвкваме едно и също, някои дори успяват и да си подремнат, а резултат няма.
В залата екнаха ръкопляскания, дори и задремалите се събудиха ….
Дончо седеше до дядо си Страхил и тази вечер край огнището.Разговорите с този мъдър старец му доставяха голяма удоволствие. Дядо Страхил беше препатил и видял много неща по нашата земя. А младежът попиваше всяка негова дума като нещо скъпоценно, което трябва да се запази за идните поколения.
– Дядо, как да си обясня тяхната вяра?
– Мохамед е бил сирак от дете, – започна да обяснява дядо Страхил. – Бил е прибран от чичо си , който кръстосвал пустинята. Чистел камилите, а във време на война добил сила и издръжливост. Мохамед видял, че християните по това време не били справедливи, безкористни и милостиви, каквито е трябвало да бъдат според Христовото учение. Те били надъхани със суеверия. Спорели и се биели като врагове. Всеки искал да управлява и граби, вместо да дава.
– За съжаление и сега се срещат такива между нас, – с болка в гласа се обади Дончо.
– Така е за голямо наше нещастие, – съгласи се дядо Страхил. – И Мохамед решил да покори всички народи. Обещал на своите нещо, което много им допаднало.
– Интересно, с какво ги е съблазнил? – любопитството не давало мира на Дончо.
– На едно тайно събрание Мохамед поискал покровителство от подръжниците си, – продължи разказа си дядо Стахил. – Но те го попитали: „А в замяна какво ще получим?“ „Раят!“, – казал им той.
– Ето каква е разликата между нашето учение и тяхното, – въздъхна Дончо. – На заслужилите във вярата се обещава вечно блаженство близо до Бога, а Мохамед е прибавил и голи жени.
– Според Мохамед човек е създаден от капка кръв, а не от земята. Явно добре умее да съблазнява, – засмя се дядо Страхил.
– Същински дявол, – подкрепи го Дончо.
– Мюсюлманите смятат за безумие безолодното въздържане, за тях това е противно на закона за размножаването.
– Не бих обещал на хората рай с порочни удоволствия, – каза Дончо, – но ще приемат ли Христовото оръжие, което е по-страшно от всичко друго?
– Съмнението обезсилва вярата и отбива Божията помощ, – потупа с ръка рамото на своя внук дядо Страхил.