Днес подрастващите и компютърът са почти неразделни. За тях това е съвсем естествено, както за родителите телевизора едно време. Мненията на майките и бащите по отношение на компютъра се разделят.
Едни забраняват на децата си да работят на компютъра, освен ако не е свързан с обучението им. Други им позволяват, като се стараят да ги отделят от време на време от екрана.
Трябва ли да не даваме на децата си лаптопи, таблети и смартфони?
Днес децата ни живеят в съвършенно други социални условия. Изследвания са доказали, че социализация на децата става чрез общението в Интернет. Ако един тийнейджър не се свързва по Интернет с приятелите си, той изпада от тийнейджърската среда. Можете да вземете от детето таблета или компютъра, но тогава не се учудвайте, че той няма приятели и взаимоотношения с връстници си, и че в училището никой не го разбира.
Разбира се, във всяко нещо трябва да се проявява мъдрост. Според психолози и лекари, броят на тийнейджърите, пристрастени към компютъра, расте ежегодно.
От една страна, социалните мрежи са чудесна възможност да се намерят хора със същите интереси, загубил се приятел или някой който е твърде зает и не можеш да се срещнеш с него в ежедневието. Това е една възможност за срамежливите да говорят откровено и да намерят събеседник.
Но виртуалното общение не може да замени реалното. Можете да чатите в мрежата със стотици приятели и да си останете самотен. Общението в мрежата може да помогне за изграждане, развитие, творчество, а може да бъде и обикновенно бъбрене. По-често се обсъждат реални проблеми или нещо интересно. Повечето от разговорите са от рода на: „Пътувах, това са снимките“ или „Купих си това, виж“ и т.н.
Как да помогнем на едно дете да не става зависимо от виртуалния свят?
Наслаждавайте се на общението с децата си. Вникнете в техния свят, работете с тях, не ги отпращайте към монитора, радвайки се, че не хулиганстват на улицата и не пиянстват. Вируалния свят е коварен. Детето прави всичко, за да завоюва авторитет в обществото и най-вече между връстниците си.

В деня, когато Станиславов трябваше да се срещне с Ласков, беше напрегнат и за двамата. Станиславов още не знаеше как да постъпи в случая. Ласков се яви точно навреме в дома му. На устата му грееше надменна усмивка, но под привидната му вежливост се усещаше едва сдържано търпение.

След размяната на баналности Станиславов го поведе към всекидневната. Настаниха се в креслата. Станиславов се възползва от миговете на мълчание и огледа госта си.

Той добре разбираше какво се крие зад спокойната физиономия на Ласков. Младият човек му бе донесал своя повест и сега с нетърпение очакваше присъдата му. Станиславов бе смятал винаги, че една сурова критика, колкото и градивна да бе, е доста болезнена особено за начинаещ млад автор. Това е тежък удар, който би смазал крехкото му его. Станиславов разбираше, че държи в ръцете си бляновете на този млад човек. Можеше да ги унищожи или да ги пощади. Въпросът беше дали да каже истината на този арогантен тип или да го излъже милостиво.

– Е, господин Станиславов, – не издържа Ласков и подкани домакина, – как ви се видя моята повест?

Въздухът в стаята леко завибрира. Мълчанието на Станиславов беше като бент, който задържаше потока на събитията.Той реши, че на този младок би му казал истината, но не от злоба, а само да види как ще понесе тежкия удар.

Станиславов се прокашля и каза с леден тон:

– Прочетох повестта ви много внимателно и трябва да призная, че не ми хареса. Казвам ви това, защото разбирам, че една лъжа от моя страна би била пагубна за вас.

Усмивката се изтри от лицето на Ласков, а ръцете му се свиха в юмруци. Но това не попречи на Станиславов да продължи да го критикува любезно:

– Тръгнали сте от една наивна идея и сте я развили крайно несполучливо. Творбата ви има хаотична структура, сцените са объркани. Човек остава с впечатление, че между събитията няма никаква логика. Стилът ви е подобен на някой нотариус и предизвиква неизбежно отекчение.

Станиславов огледа лицето на събеседника си. Но гостът не излъчваше никакво напрежение при такъв коментар на повестта му. Ласков едва успя да овладее смайването си.

– Чудя се по какъв начин сте чели повестта ми, – тихо каза Ласков.

Станиславов разбираше, че гостът му съвсем не бе от лед. Той бе по-скоро болезнено горделив, но винаги морално непобедим. Такива хора са безкрайно самодоволни и смятат, че могат да правят всичко, с което се захванат.

Явно Ласков беше решил да покаже пред света, че има необикновенно въображение, ловко умее да размества думите от речника и че притежава дарбата да пише.

Гостът пое въздух, завъртя главата си на едната страна, после на другата и се опита да си възвърне самообладанието.

– Вие сте добър писател, но мисля, че грешите в преценките си, – спокойно каза Ласков.

– Вие имате право да си мислите каквото си искате, – смръщи вежди Станиславов. – Но вие потърсихте мнението ми. Съжалявам, че не ви казах това, което искахте да чуете, но бях искрен.

– Може би имате право, че повеста ми се нуждае от щателно редактиране – започна защитата си Ласков, – що се отнася до стил и стуктура, но това е първият ми опит, така че не съм очаквал резултата да е отличен. Идеята може да не ви харесва, но защо не оценявате литературните ми дарби, така обиждате моя интелект.

Станиславов само повдигна рамене и нищо не каза.

Ласков стана подаде ръка на домакина за довиждане и се насочи към вратата. Стъпките му бяха тромави и бавни, сякаш огрона тежест се бе стоварила върху раменете му.

Когато Станиславов остана сам в стаята, се замисли: „Дали не бях прекалено жесток с този млад човек …… и все пак в него има нещо. Надявам се да превъзмогне критиката и да се насочи към друго, в което би бил по-добър“.

Специалисти, изучавайки маниерите при общуване на различни по характер хора, стигнали до следния извод. Властните хора не умеят да изслушват събеседника си. И разговорът с тях се свежда до обсъждане на техните постижения и успехи.
По време на експериментите помолили участниците да разкажат за случки от живота си, в които е трябвало да вземат важни решения и са приемали контрол над ситуацията или са се подчинявали на друго лице. По такъв начин участниците били разделени на лидери и на такива, който са склонни да се подчиняват.
След това хората били разделени по двойки. Всеки човек разказвал на събеседника си за най-важните постижения и успехи в живота си. Най-накрая всеки трябвало да каже, чия история му е харесала повече, неговата или на събеседника му.
Резултатите от експеримента показали, че властните хора винаги считат своя разказ за по-интересен. Учените свързват тази особеност с това, че лидерът ако признае, че историята на партньора му е по-вълнуваща, означава да признае превъзходството на събеседника над себе си.
В следващия етап от работата си, учените искат да разберат дали хора с лидерски качества, могат да се вдъхновяват за нови разработки.

Щом звънна, вратата веднага се отвори. Посрещна го жена с големи сенки под очите и добродушна усмивка.

– А вие сте мъжът, който звънна преди малко по телефона?

– Извинявайте, че ви притеснявам, – мъжът запристъпя нервно от крака на крак.

Жената махна с ръка към хола и се наведе да събере разхвърляните играчки в коридора.

Когато се настани в един от фотьойлите, тя дойде и седна срещу него.

– Роднина ли сте на Гошо, този, когото убиха вчера, тук през две преки? – попита мъжът.

– Не, – жената се усмихна, – Срещали ли сме се само веднъж, но остаха от него с много добро впечатления. Знам, че бе сутеньор, но …..

– Как се запознахте? – попита мъжът.

– Преди пет години почина мъжът ми. Бяхме много задлъжняли. Тогава трябваше да купувам много лекарства за него, а и не работех никъде. Децата бяха малки. След смърта му, не можех да си намеря работа никъде, а заплашваха да ни изхвърлят на улицата. Гладувах. Това, с което ми помагаха приятелите му, успявах да нахраня децата. Без работа и средства, реших да.., – жената погледна малко смутено събеседника си.

– Отидохте при Гошо? Знаели сте, че е бил сутеньор, – подсказа ѝ мъжът.

– Да проклинах се, че дори само си го помислих ….. Родителите ми бяха набожни хора. Възпитана съм в религиозен дух, но трябваше някак да се измъкна от това положение и ….за това отидох при него. Бях решила да продам единственото, което имах.

Очите ѝ се наляха със сълзи, но тя продължи смело:

– Най-напред не се осмелявах да вляза. Колебаех се. Гошо ме видя. Той разчистваше стаята си. Погледна ме и попита: „Мога ли с нещо да ви помогна?“ Казах  му, че ми трябват пари и му обясних защо. И тогава този абсолютно непознат човек, направи нещо неочаквано….

Двамата мълчаха дълго време. След това жената събра сили и продължи:

– Гошо влезе в стаята и започна да разхвърля кревата си. Уплаших се. Започна да отваря чекмеджета, вратите на шкафовете и шумно да ги затваря. Събра на купчина доста неща, между които имаше скъп часовник, радиоуредба, кристални чаши, много красив изрисуван порцелан, не успях всичко да видя. Събра всичко в една чанта и ги качи в колата си. Преди да седне зад волана, обърна се към мен и каза: „Ела след пет минути на съседната пресечка“ и ми махна в тази посока с ръка. Запали мотора на колата и потегли.

– Интересно, какво сте очаквала тогава? – попита мъжът.

Жената сякаш не чу въпроса му. Тя се наведе малко напред и продължи да разказва:

– Когато успях да стигна до ъгъла видях, че всичко, което беше събрал го внасяше в една къща. Приближих и прочетох на табелата „Заложна къща“. Гошо нещо говореше със друг мъж на вратата и другият му даде пачка банкноти. Докато разбера какво става, Гошо ми пъхна парите в ръцете и каза: „Отиди плати и не ставай курва“. След това запали и потегли с колата.

Жената въздъхна дълбоко, а очите и се премрежиха отново от сълзи. Мъжът леко се надигна и спокойно каза:

– Той ви е помогнал.

– Да, – каза вече успокоена жената. – Той беше добър човек и истината трябва да излезе наяве.

– Ще направя всичко възможно това да се научи за него, – каза мъжът и си тръгна.

Косата му беше побеляла, въпреки, че нямаше още 45 години. Очите му гледаха уморено, но съсредоточено и внимателно. Драган бе преживял много неща, но и животът не беше го пощадил. Той гледаше своя събеседник, все още запазил младежкия си чар. Данчо бе имал повече препятствия в живота си, но със оптимизма си успяваше да надделее над нещата.

– Говорят, че някой се опитвал да те отрови, – каза Данчо.

– Да, – отговори Драган, без желание да обяснява подробности по случая, за него животът беше борба и отстояване.

– Какво стана? – насточиво попита Данчо. – Кой те отърва?

– Приятели, – някак без желание отговори Драган. – А ти имаш ли приятели?

Данчо не веднъж бе мислил по този въпрос. Опита се да ги преброи на ум, но нещо май не му излизаше сметката.

– Та как ще имаш, нали всичките ги превърна в слуги!? – каза Добри, като удари с юмрук по масата.

– Никого не съм превръщал в слуга, – опита да се оправдае Данчо. – Те работят, аз им плащам.

– Не ставай смешен, – повиши глас Драган. – Когато межди приятели се намесят пари, вече не са никакви приятели.

Изведнъж в главата на Данчо прозвуча любимата му песен: „…само ти сърце си ми приятел“. Такъв си беше Данчо вълк единак.

Но и самият той разбираше, че трудно се живее в този свят без приятели.