Posts Tagged ‘събеседник’

Признаци за задоволство

понеделник, септември 20th, 2021

Заредиха се топли есенни дни. Вечерите бяха приятно прохладни, а сутрините студени. В замяна на това слънцето топлеше обилно през деня, което не беше характерно за сезона.

Дядо Стойчо и чичо Трифон се бяха събрали в кръчмата. Двамата не за първи път си правеха компания. Мислите на единият събуждаха размисли в главата на другия.

– Живеем в общество, където се предлагат най-различни стоки, – подръпна мустака си дядо Стойчо.

– Търговците са станали големи специалисти, – поде чичо Трифон. – Те ни накарат да се чувстваме не много добре, подчертавайки нашите „нужди“. Опитват се да ни убедят, че празнината в сърцето си можем да запълним с това, което ни предлагат.

Старецът се засмя:

– Целия този рекламен шум ни води до чувството на незадоволеност.

– И как преодоляваме това чувство? – попита недоволно Трифон.

– Опитваме се бързо да забогатеем. – отбеляза старецът. – Играем на тото, участваме в лотария или работим на няколко места, за да изкараме повече пари.

– Правим се на богати, когато сме напълно разорени, – раздразнено подвикна Трифон. – Говорим си за големи коли, ваканции или огромни къщи, въпреки че не бихме могли да си позволим никоя от тях. В резултат от това чувстваме болка и мъка.

– Ламтим за много неща, – махна припряно с ръка дядо Стойчо. – Колкото повече получаваме, толкова повече искаме, от нищо не сме доволни.

– Така е, – съгласи се Трифон, – защото позволяваме ревността и завистта да властват в живота ни.

– Аз си мислех, че двете са едно и също нещо, – измърмори под носа си дядо Стойчо.

– Не е така, – тупна с ръка по масата Трифон. – Ревността иска това, което нямаш, а при завистта желаеш и другия да не го притежава. И двете не са полезни. Те ограбват радостта ти.

– Тогава какво предлагаш? – хитро погледна дядо Стойчо събеседника си.

– Фокусирай се на това, с което Бог те е благословил и бъди благодарен за това, което Той е направил за теб. Тогава ще бъдеш напълно задоволен, – заключи Трифон.

Двамата чукнаха чашите си и всеки потъна в мислите си. След като изпиха питиетата си двамата бавно се надигнаха и се отправиха към вратата.

Кой ще ни успокои

понеделник, декември 30th, 2019

imagesГеорги Наумов не обичаше да спори, но затова пък често си намираше подходящ събеседник, с когото да размени мисли по вълнуващите го въпроси.

Днес се запозна със Здравко Манолов и двамата веднага започнаха да дискутират необходимостта от свободно време и натовареността на съвременния човек.

– Коя е причините за емоционално напрежение и физическо изтощение според вас?  –  попита Георги.

– Мисля, че хората са се втурнали в живота без да намират време, да останат насаме с Бога. Те пренебрегват необходимостта да се отпуснат и да общуват с Господа и в резултат на това не могат ясно да възприемат реалността.

– Желанието да правим нещата много бързо ни изтощава, губим от поглед основната цел и вече не сме в състояние да оценим обективно ситуацията, – изказа своето мнение по въпроса Георги. – Когато се движа с голяма скорост, имам много адреналин в себе си. Трудно мога да се спра и да почивам. Дори когато седна да размишлявам върху някои неща, аз пак продължавам да тичам нанякъде.

– Това темпо на живота ни създава много проблеми, – подчерта Здравко. – Всеки от нас има ангажименти в работата си, семейството, църквата, даден клуб, приятели ….. Те се натрупват и ние продължаваме да правим твърде много значително бързо. В крайна сметка се разболяваме и стигаме до ръба на нервната криза.

– Не се справяме с работата си, защото сме твърде уморени.

– И тогава започваме да страдаме от угризение на съвестта и започваме да се съдим.

– Трябва накрая да признаем, че е много трудно да се направят много неща наведнъж, – засмя се Георги. – Ако сме издържливи, можем да изкарате така известно време, но след това започваме да пропускаме важни детайли, забравяме какво трябва да кажем, не отиваме на насрочени срещи, в тази бъркотията ни притискат финансовите дела, ставаме прекалено емоционални.

– И това става, защото човек е превишил границите на своите възможности.

– Нужно е да се намали това темпо на живот и да се отдели повече време за общуване с Бога, – Георги се опита да извлече основен извод от дискусията.

– Не напразно Исус ни казва: “ Дойдете при Мене всички, които се трудите и сте обременени, и Аз ще ви успокоя“, заключи Здравко.

Да си глупав, изобщо не е готино

сряда, март 20th, 2019

indexНа Васил Крумов ми предстоеше полет със самолет. Той се радваше на тази предоставила се му възможност и очакваше с нетърпение, когато всичко това щеше да започне.

Времето дойде и той се качи самолета. Беше неспокоен. До него се настани мъж на средна възраст, които се представи като:
– Пламен Симеонов, счетоводител на една от водещите фирми в страната.

Васил бе християнин и за където и да пътуваше, споделяше с околните вярата си в Исус Христос. Той разказваше на събеседниците си какъв е бил преди и как го е променил Божия Син днес.

Симеонов слуша известно време, а после отегчено прекъсна Крумов:

– Не ме интересуват тези работи, аз съм агностик.

– Изненадам съм, че толкова смело заявявате, че сте такъв, – усмихна му се Васил.

– Защо се изненадвате? – попита Симеонов.

– Думата „агностик“ е лоша дума, – заяви Крумов.

– И какво ѝ не е наред? – попита учудено Симеонов.

– Вие сте образован човек, – започна да обяснява Васил.  – Нима не знаете какво означава тази дума?

Пламен само повдигна рамене.

– На гръцки аgnosis означава глупав и невеж човек. И всеки, който казва, че е агностик, твърди, че е глупав.

– О, – изстена Симеонов, – никога повече няма да твърдя, че съм такъв. Може би наистина е добре да се заема с Библията, така ще ми стане по-ясно в какво точно вярвате.

– Не е лоша идеята ви, – насърчи го Васил.

До края на полета двамата разговарях много и дори станаха приятели.

Творческата сила

вторник, февруари 19th, 2019

imagesСкука, депресия, пълен застой в живота. Така се чувстваше Михаил, а той бе млад човек. Вървеше по алеята без да съзнава какво прави и накъде върви. Мрачното настроение и меланхолията, обсебвайки го бяха отрязали всяка живинка и форма на оптимизъм у него.

Още от далече го забеляза Никола, мъж на средна възраст, комшия на семейството на Михаил.

– Мишо, какво става с теб? Не ми изглеждаш много добре. Накъде си се запътил? – загрижено го попита Никола.

– А, чичо Ник, – вяло отговори Михаил. – И аз не знам накъде съм тръгнал.

– От къде тази отпадналост и унилост у тебе? – взря се по-сериозно Николай в лицето на младежа.

– Идеи много, инициативите никнат като гъби, а реализация никаква, – сбърчи недоволно нос Михаил. – От мен нищо не става.

Тази Михаилова констатация прозвуча доста мрачно.

– Мишо, не всяка инициатива е боговдъхновена, – Николай бутна рамото на Михаил лекичко като на шега. – Може да ти казват: „Изправи се! Стисни гърлото на мързела и го отхвърли настрани!“, но това е само човешка инициатива. А когато дойде Светият Дух и ти каже: „Стани!“, ще разбереш, че подбудата идва отгоре.

– Лесно ти е на теб, така да говориш, – измърмори под носа си Михаил.

– Всички ние имаме много велики идеи и идеали, когато сме млади, – въодушевено продължи Николай, без да обръща внимание на мърморенето на младежа, – но рано или късно откриваме, че нямаме сили да ги съживим. Много неща искаме, но не можем да ги направим и ги захвърляме в архива на мечтите си.

– Тогава кво пр’аим? – Михаил иронично погледна събеседника си.

– Когато Бог ти каже: „Стани!“, Божието вдъхновение се спуска и идва чудотворна сила, способна да направи и невъзможното.

– И к’во да напра’я? Да седя и да чакам нещо да падне от небето? – полуусмивка се залепи за устните на младежа.

– Когато чуем Божия повик: „Стани!“, – повдигна едната си вежда Николай, – трябва сами да го направим, това не е работа на Господа. Той каза на човека с изсъхналата ръка: „Протегни ръката си ….“ и когато човекът го направи, той го изцели, но първата крачка бе на човека.

Михаил бе зяпнал Николай, като че ли нещо се бе събудило в него.

– И ако си решил да вървиш към победа, – каза Николай, – тръгни под Божието вдъхновение, защото Бог дава незабавно и без задръжки.

Очите на Михаил светнаха. Щастлива усмивка се разля по устните му, а душата му запя…

Монашески брак

четвъртък, февруари 7th, 2019

imagesСнегът отново изсипа благословението си на земята. Тънката снежна кора само напомняше за желанието на зимата да се върне отново.

Времето се бе постоплило и хората се надяваха, че са прескочили студеният период на годината. Но уви, метеорологичните условия сякаш си правеха шега. До къде ще стигнем така един Бог знае!?

Пешо бе отишъл на гости у Денчо. Двамата си попиваха и замезваха със салатката, която Денчовата булка набързо приготви.

Скоро виното въздейства върху умовете им и те започнаха да разсъждават върху доста интересна тема.

– Не е ли вярно, че много брачни кавги се получават в резултат на разочарование от нашите брачни партньори? – попита настървено Пешо.

– Да, искаме те да са нещо по-така, да направят нещо по-иначе или да доловят нещото, което желаем, – щракна с пръсти Денчо. – Но те не го правят и ние се самосъжаляваме.

– Всъщност ние искаме те да ни обичат, както Бог ни обича, – заяви наперено Пешо. – Очакваме, просто да знаят, че сме имали тежък ден. И когато казваме: „Не се притеснявай. Не е кой знае какво. Нямам нищо особено“, да се досещат, че не казваме истината.

– Ние имаме нужда нашите жени да са силни и нежни, да отстъпват и да премълчават, защото така ни харесва, –  подчерта дебело Денчо. – Ако наистина ни обичаха, щяха да знаят това, нали?

– Бъди честен, – смъмри го Пешо, – осъзнаваш ли, че това, което искаме е прекалено много за съпругата ни, тя също е човешко същество?

– По-добре е тогава да търсиш „монашески брак“? – напери се Денчо.

– Монашески брак, що за щуротия е това? – недоумяващо погледна Пешо събеседника си.

– Просто вземам решение да уповавам само и единствено на Бог, – започна да обяснява Денчо, –  без да очаквам каквото и да било от моята съпруга. Разбираш ли, изцяло разчитам на Бог за всичките си нужди, включително и емоционалните?

Пешо се замисли сериозно, това бе нещо ново за него.

– Тогава вместо да негодувам от това, което прави жена ми, щях бъда изумен, в добрия смисъл на думата, от всяко малко нещо, което тя прави. Щях да бъда изпълнен с благодарност вместо с възмущение, – продължи Пешо.

– А в брака не се ли случва точно обратното? – подскочи като ужилен Денчо, – Когато я срещнеш и тя направи нещо мило за теб, ти си мислиш: Колко хубаво! Добре е да сключа брак с тази девойка. Но идва момент, когато започваш да си мислиш: Това ли е всичко, което тя може да ми даде?

– Затова искам „монашески брак“, – плесна с длан Пешо по крака си. – Преимуществото е в това да имаш за партньор благочестив човек, но с монашеска нагласа. Да не очакваш нищо, да уповаваш на Бог и така да изпитваш истинска благодарност за всичко, с което твоята съпруга реши да те благослови.

Нощните лампи светнаха на улицата и двамата приятели по чашка, се усетиха, че трябва да се разделят. Денчо изпрати Пешо до портата и двамата си обещаха утре след работа пак да се видят.