Викаха му Васко Авантата. Беше се появил  преди близо половин век. И тогава сиромашията шестваше по земята, както и сега. Като по-млад беше като буен жребец. Но силно се бе пристрастил към цигарите.

Често стриваше сушени тютюневи листа и ги завиваше във вестник, такава беше обикновенно импровизираната му цигара.

Когато някой извадеше кутия с цигари, той се пресягаше, измъкваше една и шеговито прибавяше:

– Много обичам марка авантаджиян, – дръпваше дълбоко и прибавяше, – това е голяма сладост за душата ….

От тази си „сладост“ не се раздели цял живот. Тя се бе просмукала в кръвта му и той не можеше да си представи живота без нея. От година на година тази „сладост“ се натрупваше в тялото му, притискаше гърдите му като воденичен камък, а сутрин едва успяваше да си поеме въздух.

Силна кашлица го превиваше на две. Бузите му се зачервяваха, а от очите му изхвърчаха сълзи. В такива моменти приклякваше от крак на крак, а измъчващата го кашлица се съпровождаше от „ухаещ“ звук излизащ от задната част на тялото му.

Навикваха го:

– Остави ги тези пущини!

Но той разсъждаваше простичко:

– Човек има само един живот, защо да се отказва от удоволствията?

Домът му бе натъпкан с всякакви благинки. Угаждаше си на ядени и пиене. Не се лишаваше и от сън.

Всичко това се отразяваше на фигурата му. Панталоните отдавна му бяха отесняли. Корема му заплашително се бе надвесил над тях, аха да се изсипе. Горкият, погледнеш ли го някоя вечер на тъмно, все си мислиш, че тъпан носи пред себе си.

Едва приклякваше и трудно се разминаваше с хората, но умът му режеше тато бръснач. Той беше преди всичко „политик“. Следеше събитията, четеше вестниците, слушаше радиото и не пропускаше новините по телевизията. Понякога прочиташе и по някоя книга.

За това не му бе трудно да се досеща за някои неща, които наближаваха, но за които никой не говореше и не пишеше.

Понякога в малък кръг от познати си позволяваше да изрича някои волности:

– На този ли? – Смигаше с очи, а останалите разбираха кой от политиците имаше в предвид, – песента му е вече изпята, царството му свърши…..

Когато настъпеха промени Васко Авантата предупреждаваше:

– Не бързайте да влезете в мътна вода, не се знае къде ще ви завлече.

Всеки в село познаваше Румен Разузнавача. Не че някога е бил разузнавач, но този му прякор точно пасваше на „дейността“ му. Още, когато бил млад търсел на работата лекото и на баницата мекото. Никой не го е виждал с мотика или лопата в ръка.

Остарял беше и малко се бе попрегърбил, но от старите си навици не се бе отказал. Сутрин рано или по мръкнало можеш да го засечеш, как с чувал под мишница отива да „разузнава“. Обере някоя чужда градина и хайде в неговия „склад“.

Тази година добре се беше наредил с боб, картофи, чушки, домати, ….. и то в доста голямо количество. Едва ли щеше да изяде всичкото, но търгуваше с откраднатите продукти и си докарваше по някой лев към пенсията.

Всички шушукаха зад гърба му. Хората разказваха весели и комични случки от неговото „разузнаване“.

Веднъж толкова се бе заплеснал да пълни чувала си с чушки от двора на комшийката, че не забеляза кога до него застана баба Кера.

По едно време я засече с периферното си зрение, но изобщо не се смути.

– Ти коя си? Какво правиш тук? – нагло попита Разузнавача.

– Ти ми кажи, какво правиш в моята градина? – сбърчи вежди баба Кера.

– Това си е моята градина ….., – продължи да се преструва Румен.

– Като грабна тоягата, ще разбереш набързо коя градина обираш, – възмутено извика баба Кера.

– Грешка ….извинявай ……обърках се …..а пък аз си мислех, – и Разузнавача заотстъпва с пълен чувал назад.

Баба Кера застана пред него с една голяма вършина в ръцете.

– Пипера, – кресна му тя, – изсипвай го и се махай, че здраво място няма да остане по теб. Крадец и разбойник …. – жената започна да се задъхва от ярост.

Румен изтърси чувала и заотстъпва назад, като си мърмореше под носа

– Грешка, сбърках …….нали не довиждам малко с очите …..

– Невидял! Неразбрал! – фучеше баба Кера. – Цяло село е пропищяло от тебе.

Много хора сутрин се събуждат с помощта на будилник, за да успеят навреме да отидат на работа или училище, а в събота и неделя си отспиват за цяла седмица.

Според учените това е вредна привичка. При много хора количеството сън в дните, когато работят и почиват, е различно.

Нарушението на природните циркадни ритми прави хората по-слаби и така се увеличава риска им от затлъстяване.

Рязкото пробуждане вреди и на сърцето. При събуждане с будилник се повишава кръвното налягане и вие се оказвате в „състояние на бойна горовност“, което не е добро за организма.

Ако трябва да станете по-рано, легнете си по-рано. За да подържате добро здраве трябва да намерите начин да се събуждате постепенно и бавно.

През 60-те години на миналия век на учениците от втори клас са предлагали следната задача. Тя съвсем не е проста и не е по силите на всеки възрастен.

А ето и следната задача:

Погледнете рисунката и отговорете на шест въпроса:

1. Надолу или нагоре по течението на реката върви параходът?

2. Кой сезон от годината е изобразен на картината?

3. Дълбока ли е реката на това място?

4. Далеко ли е пристанището.

5. На десният бряг или на левия се намира пристанището.

6. Кое време на деня е изобразено на рисунката?

Преди да погледнете отговора, можете внимателно да разгледате русунката и да потърсите отговорите на зададените въпроси.

Отговор:

1. Триъгълната основа на шамандурата винаги е насочена срещу течението. Следователно корабът плава нагоре по реката.

2. В небето се вижда ято птици. Тъй като едната старана на ъгъла образуван от всяка птица е такъв, че едната му старана е по-дълга от другата, можем да направим извод, че това са жерави. Така те се движат през есен или пролет. Известни е, че короната на дърветата е по-буйна от южната страна. Следователно жеравите летят на юг, а на рисунката е изобразена есен.

3. На това място реката не е дълбока, защото моряк измерва дълбочината с прът.

4. Съдейки по струпаните пътници с багажа им в ръце, параходът скоро ще акостира на кея.

5. Както е известно левият и десния бряг се определят, като се стои по посока на течението на реката. От отговорът на първия въпрос, знаем накъде плава корабът. Именно от тази страна пътниците се готват да слизат. Следователно пристанището се намира на десния бряг на реката.

6. На шамандурата има фенер, който се включва вечер и се гаси рано сутрин. Освен това овчар прибира стадото си в селото, следователно е вечер.

В кръчмата на бай Манол се бе събрала малка групичка от мъже. Навън беше пек, но в кръчмата беше прохладно.

Лальо с пиперлив сърказъм започна да разказв за Радой. Още от едно време двамата бяха големи врагове.

– Беше луд за връзване. Срамуваше се, че е син на Боньо най-богатият човек в околията. За Радой баща му бе крадец и измамник, човек с пропаднала душа, предопределен за пъкъла.

– Тогава защо взе наследството? – заядливо попита Минчо, който им беше комшия.

– Радой взе наследството, за да го унищожи и прахоса – отговори Лальо.

– Чух, че Радой търсел жертвите на Боньо, – обади се Симо, близък техен роднина. – И ги убеждавал да пуснат иск срещи новия наследник, сиреч срещу самия него.

– Така натрупа повече от двеста съдебни дела, – добави Мирон.

– Най-интересното е, че правеше всичко възможно да ги загубии всичките, – засмя се Лальо. – По този начин връщаше несправедливо отнетото на хората.

– Нали го видях какви ги върши, – каза Симо. – изслушваше мнението на авторитетни адвокати, а после правеше точно обратното.

– Една сутрин беше завел група мъже с чукове и голяма кутия черна боя в любимата галерия на Боньо. – започна да разказва Минчо. – Там бяха събрани изключително ценни шедьоври на изкуството.

– И какво е правел там? – попита Мирон.

– Радой взел един чук и пред смаяните мъже почнал да чупи гръцките и римските статуи, – продължи да разказва Минчо. – Обърнал се към мъжете и им извикал: „Какво гледате? Трошете наред! А картините покрийте с черна боя!“

Слушателите зяпнаха изненадано.

– Когато дойдохме да спасяваме имуществото, – каза Минчо, – заварихме Радой изтощен, но вече успокоен. Беше се проснал насред целия погром. Разрухата беше страшна. Нищо не беше оцеляло.

Данчо тъжно въздъхна:

– Като си спомня как Боньо галеше тези статуи и изящните рамки на картините, които специало беше поръчал от чужбина …. Горкият, непрекъснато плачеше и повтаряше: „Като си помисля, че трябва да оставя всичко това!“

Плановете, с които „великите“ мъже се опитват да увековечат паметта си, представяйки се за по-добри, отколкота са, обикновенно завършват така …..