Бе 13 септември 1501 г. Микеланджело Буонароти си плю на ръцете, взе чука и длетото, приближи се до огромния мраморен блок и започна да премахва всичко ненужно от него.

Минаха две години и четири месеца. Водеше се голяма борба между човека и камъка.

Най-накрая през януари 1504 г.скулпторът представи своето творение на света.

Безформеният мраморен блок бе придобил образа на древния библейски цар Давид.

Цялата градска управа дойде да приеме работата му. Техният ръководител Пиеро Содерини бе не само покровител на изкуствата и талантите, но беше и основният клиент на статуята на Давид.

След като видя пет метровия шедьовър на Микеланджело Содерини реши да се покаже като голям специалист.

По това време във всички държави основният клиент трябва да намери поне един недостатък на изпълнителя.

И въпреки, че това си беше шедьовър, той бе намерен.

С внушително си излъчване на тънък познавач синьор Содерини заяви:

– Носът на Давид … е твърде голям …

Обикновено всички изпълнители започват да спорят, че работата отговаря на всички норми и стандарти, но не и Микеланджело.

Скулпторът дори не се възмути.

Той мълчаливо постави стълбата до статуята, взе инструмента в едната си ръка, а с другата почти незабележимо грабна шепа малки парчета и мраморен прах от подножието на своя колос.

Изкачвайки се по стълбите, скулпторът започна да имитира енергична дейност.

Удряше длетото с чука толкова ревностно, че мраморният прах и парчета се разнасяха на всички посоки, дори някой се изсипаха върху приемната комисия.

Всъщност Микеланджело умело имитираше ударите и ловко разпръснати фрагментите.

Носът на Дейвид не бе променен.

След няколко минути представлението приключи.

Скулпторът слезе и почтително попита:

– Така добре ли е? Харесвате ли промените?

Пиеро Содерини отговори снизходително:

– Сега е съвсем друго. Статуята стана по-красива.

Тодор бе навел глава и намотаваше парче конец около палеца си. Той не бе сам. С него бе приятелят му Теодор.

Внезапно Тодор вдигна глава и попита :

– Какво е смелост? Отсъствие на страх?

– По-скоро ангажимент да го преодолеем, – повдигна рамене Теодор. – Смелостта не означава, че не се страхуваш. Ти водиш борба и се изправяш срещу страха.

– Само като си помисля какво ме тревожи, – поклати глава Тодор, – веднага съм готов да побягна.

– Смелостта се изисква и трябва да бъде постоянна, – отсече Теодор.

– Поставяш страшни стандарти, – сбърчи нос Тодор. – Въз основа на опита ми, мога ли да очаквам нещо, което е непостижимо?

– Дай на човек цел, която го плаши и ако е лидер ще знае как да преодолее страха, – плесна с ръце Теодор.

– Ами ако се провали? – Тодор погледна скептично приятеля си.

– Какво мислиш за иновациите? – попита Тодор.

– Те изискват поемането на по-големи рискове и трябва да се награждават, – отговори Теодор.

– Да, но не всеки риск е добър.

– Човек трябва да бъде дисциплиниран. Агресивно може да се преследва само това, което има смисъл.

– Представи си, – махна с ръка Тодор, – ти даваш важна задача на някой друг и същевременно го контролираш…..

– Това е проява на страх, – прекъсна го бързо Теодор. – Ако си достатъчно смел, ще му дадеш той да води.

– Може да обърка нещата, – възпротиви се Тодор.

– Този твой страх, ще го подтисне и обезкуражи, – натърти Теодор.

Страхът си е страх, но той не е от Бога. Когато сме с Господа сме готови да извършим и невъзможното, защото Той е с нас.

Малка група събрана на центъра пред магазина разгорещено дискутираше.

– В днешната ни култура има редица погрешни обяснения на това какво означава да имаш успеха, – размахваше неспокойно ръце Боньо.

– Някой хора приемат, че успехът се състои в това, колко пари имаш, – отбеляза Станьо.

– Други го отдават на позицията, която заемаш по стълбата на кариерата, – заяви Петьо.

– Или кой стои зад гърба ти, – ухили се Стамен.

Най-младият от събраните отбеляза и своята гледна точка:

– Успехът може да се определи и от броя последователи, които имаш в социалните медии.

Нако, който мълчеше през цялото време и само слушаше се намеси:

– Проблемът на всички тези предположения е, че те не се основават на Божия стандарт за успех.

– Дядо Нако, ти все за Бога говориш, – усмихна се Петко, – не можеш ли да кажеш нещо по-различно?

Нако невъзмутимо отговори:

– Исус ни даде определение за успех, като каза: „Аз Те прославих на земята: извърших делото, което Ти Ми даде да върша”.

Без да дочака възраженията старецът продължи:

– Бог казва на Исус Навин, че неговият успех изцяло зависи от внимателното размишление върху Божието Слово, съчетано с решения и действия съобразни с него. Следователно успехът включва изпълнение на Божието призвание към теб.

Повечето махнаха с ръка, но никой повече не се обади по-темата.

Милен се бе умислил. Стойчо го забеляза и попита:

– Какво те тормози? Мога ли с нещо да ти помогна?

Милен го погледна сякаш се събуждаше от сън, а после добави:

– Някои искат да се променяме според това, което те мислят за правилно. Да бъдеш в унисон с модела им или да приемеш техните стандарти.

– За Златко ли говориш? – засмя се Стойчо. – Той си е такъв. Опитва се да те натика в собствената матрица …

– А не ти ли се струва, че това е в резултат на собствената му несигурност? – прекъсна го Милен.

– Да, това го кара да се чувства по-добре относно това, което самият той прави, – съгласи се Стойчо. – Ако може да накара и някой друг да върши същите неща като него, това е върха.

– А не е ли по-добре да бъдеш себе си и да позволиш на другите това? – въздъхна тежко Милен.

– Малцина го могат, – поклати глава Стойчо.

– Можеш ли да си представиш, колко хубав би бил света, ако всички правим това?! – възкликна Милен.

– Така всеки ще се чувства сигурен в себе си и ще позволи и на другите това.

– Тогава ние изобщо няма да се опитваме да се преобразяваме, да се имитираме и да подражаваме един на друг, – плесна с ръце Милен.

– И все пак, – загадъчно се усмихна Стойчо, – можем да излезем от моделите на света и да подражаваме на Господа.

– Това е много добре казано, – добави Милен. – Да подражаваме на доброто и да живеем като Христос.

Наум бе сериозно притеснен. Отново бяха се подиграли на начина му на мислене.

Той седеше сам в стаята и разсъждаваше на глас:

– Не възприемат мислите и действията ми, защото съм християнин? Не, причината е в различните критерии.

Той започна нервно да крачи в стаята.

– Въпреки всичко не трябва да позволявам на света да ме притисне в собствения си калъп. Нужно ли е да имитирам начина им на мислене?

Наум поклати глава отрицателно.

– Техните разсъждения, метод на работа, стил и техника не пасват на Божия стандарт. Нужна ми е вътрешна промяна чрез обновен мисловен модел, който да демонстрира автентично богоподобие.

Наум осъзнаваше, че да живееш различно, означава да не мислиш, както тези, които не познават Бога.

– Исус не бе притиснат от тогава съществуващата система с целия си егоизъм. Животът Му бе изпълнен със служене на другите….

Наум разроши с ръка косата си и продължи монолога си:

– Нали и Словото казва да имаме това отношение, което имаше Исус Христос.

Най-накрая той стигна до следния извод:

– За да бъда истински служител на Бога, нужно е да се променя. Това, с което изпълвам ума си и давам на сърцето си, определя характера и качеството на живота ми.