Елена наблюдаваше как сина ѝ растеше и се превръщаше в буйно малко момче. С няколко жени тя често посещаваше домовете, които имаха нужда от помощ. Носеха им храна, шиеха им дрехи, разговаряха с хората за болките и незгодите им в живота.

В сърцето си Елена усещаше болезнен копнеж за дете. искаше да създава нещо, да отглежда повече деца.

Един ден тя сподели отчаянието си с отец Николай:

– Съпругът ми иска още синове, но не знам как бих понесла нова загуба. Трудно ми е да приема още една смърт.

Елена наскоро бе пометнала за втори път. Първият път тя беше едва във втория месец, но преди три седмици синът ѝ се изсулил от нея, малко преди да влезе в седмия месец.

– Знаете, че несигурността не е характерна за мен, – каза Елена, – но въпросът за изгубените бебета остава за мен голям провал. В сърцето ми се води страшна битка, разбирате ли?

– Така се е случило, – каза отец Николай, – Не знаем защо е станало това, но ако роптаем и обвиняваме себе си, това ще ни помогне ли? По-добре иди при съпруга си и вярвай, че Бог ще реши, кое е най-доброто.

На Елена ѝ бе много трудно, болката и мъката сковаваха душата ѝ.

Сподели терзанията си със съпруга си:

– Ами ако Бог ме наказва за безпирните ми ламтежи и амбиции?

– Бъди търпелива, – каза съпруга ѝ. – Всичко ще си дойде на времето. Ще имаме обширен дом и много деца така, както сме го искали.

Майката на Елена често ѝ казваше:

– Искам да родиш още едно дете, за да мога да го държа и бавя, преди да съм остаряла твърде много.

А баща ѝ веднъж каза:

– Причина за всичко е твоето своенравие и старата ти скръб, която трови утробата ти. Ти искаш да градиш кариера и да бъдеш майка. Една жена трябва да се грижи за дома и семейството си. Остави на мъжете да се занимават с останалите неща.

Елена искаше да успява навсякъде, и в дома си, и в работата си. Беше убедена, че ще може да се справи, но не искаше да спори с баща си, той нямаше да я разбере.

В африканското езеро Чад се влива река Шари, която по време на пролетните и летните дъждове носи толкова много вода, че езерото се препълва. Когато водата прелее в източния край на езерото, тогава Чад изпраща излишъка от своите води на североизток, в котловината на пустинята Сахара, което прави тази котловина много плодородна.
Ако Бог препълва чашата ни с добро, радост и благословение, трябва да си спомним за хората, които се намират в котловината на мъката и бедите и да им дадем от нашите благословения.
Ние угаждаме на Бог, като вършим добро и всичко необходимо за тези, които са край нас. Истината и доброто са неразделни.
Някой попитал християнина Нистерий, приятел на Антоний:
– Какво добро да направя?
Нистерий отговорил:
– Не са ли всички дела равни? Писанието казва, че Авраам е бил гостоприемен и Бог беше с него. Илия обичаше тишината и Бог беше с него. Давид беше кротък и Бог беше с него. Така че, виж какво Бог иска за душата ти и внимавай в сърцето си.
Прави добро на приятелите си, за да те обичат още повече. Прави това и за враговете си, така че да станат някога твои приятели. Когато говориш за врага си, не забравяй, че ще дойде ден, когато той ще ти бъде приятел. Божията воля е да живеем щастливо със другите, а не взаимно да си носим притеснения и смърт.
Сърдеченото „добро утро“, любезното „лека нощ“, дума на съчувствие или утеха, насърчение или съвет, една чаша студена вода, учтивост, дружеско ръкостискане – всичко това е помощ и доброта. Там, където има хора, се появява възможност да направиш добро някому.
„И тъй, доколкото имаме случай, нека струваме добро на всички, а най-вече на своите по вяра“.

На сайта Change.org фенове на писателя Тери Прачет са публикували петиция с искане смъртта да върне любимия им автор. Въпреки несериозността на петицията, тя вече е подписана вече от над 11 хиляди потребители на Интернет.
Тери Прачет почина на 12 март 2015 г. на 66 години.
През 2007 г. авторът е бил диагностициран с болестта на Алцхаймер, и след известно време, той е намекнал, че ще  свърши със себе си, когато загуби връзка с реалността.
Въпреки това е починал в дома си между близките си.
Независимо от влошеното си здравословно състояние, Прачет до последния си ден не се е откъсвал от работата си. Продиктувал е нова книга на помощника си.

Вечерта завари Тихомир у сестра му Деси. Двамата не бяха се смели така отдавна. Влезе Любо, съпругът на Деси, млад здравеняк, чийто мускули опъваха яко фанелката върху него. Той се усмихна на жена си и каза:
– Отивам да закарам бавачката.
Деси го целуна по бузата и му каза:
– Карай внимателно!
Любо натисна клаксона и им помаха с ръка.
Катастрофата стана на отбивката на магистралата, на километър от тях. Колата бе спряна. Двамата бяха голи на задната седалка. При удара Любо излетя през предното стъкло, а момичето остана в колата. Челюста на Любо бе счупена, имаше порязвания по лицето и гърдите. Момичето не дойде в съзнание.
Пиян шофьор навлязъл прекалено бързо в отбивката. Загубил контрол над превозното си средство и се блъснал в паркираната  кола. Нещастно стечение на обстоятелствата. Деси остана до леглото на съпруга си два месеца.
Един ден във вестника написаха, че седемнадесетгодишното момиче, което е останало в кома след катастрофата е бременно. Тогава всичко се срути.
Деси направи опит да се самоубие. Под вратата на банята течеше кърваво червена вода. Брат ѝ едва не си изкълчи рамото, докато разбие вратата.
Баща ѝ отказа да я прати в психиатрията, щяла да опетни семейството, а той беше уважаван бизнесмен. Деси се прибра да живее в дома на майка си и баща си. Трима самотници в една голяма къща.
Когато съпругът ѝ я напусна, взе със себе си единственото им дете. Деси беше прекалено депресирана, за да се съпротивлява и остави нещата така. Любо ѝ представи документ за попечителство и тя го подписа. Ако имаха син, баща ѝ щеше да се бори да остане с тях, но тъй като беше момиченце си премълча.
В същата нощ Деси отново опита да се съмоубие, този път с хапчета. Беше облякла бяла рокля и бе легнала в спалнята на родителите си, за да посрещне смъртта.
След това тя отиде в психиатрията за осем месеца. Лечението трудно вървеше, защото тя нямаше желание да живее. Но се намери човек, който ѝ подаде ръка и положението ѝ се подобри. Макар, че вече нямаше желание да се самоубива, беше се превърнала в бледа сянка на това, което беше.
Но сега чувстваше, че е обичана и приемана. Така желанието ѝ да живее и да се наслаждава на живота се възвърна ….

71-годишна американка, която през голяма част от живото си е изпълнявала мисионерска работа в Африка, благополучно е излязла от Нигерия, където е прекарала две седмици в плен.
Вдовицата Филис Сортор е освободена благодарение на властите и лидерите на Свободната методиска църква. Жената е живяла в Нигерия около 10 години останала е там и след смъртта на мъжа си през 2008 г. Тя е работила по проекти, за подкрепа на децата, образованието и селското стопанство.
Дъщеря на мисионери, до преместването си в Сиатъл, тя е прекарала детството си в Мозамбик. Филис и нейният покоен съпруг Джим са живели шест години в Руанда и са отишли в Нигерия през 2005 г.
Отвличанията се явяват заплаха за безопасността в Нигерия, включително и плащането на откуп. Районът, в който е била отвлечена Сортор, се контролира от ислямската група Боко Харам.