Борис бе пианиаст. Той обучаваше млади таланти на своето виртуозно изкуство. Бе печелил не веднъж награди на наши и международни конкурси със своите изпълнения.
На всяко богослужение в църквата, Борис сядаше зад пианото и свиреше. Изливането на християнска музика изпод ръцете му, вдъхновяваше дошлите в църквата по-искрено и чисто да се покланят на Бога.
Но тази година се случи изключително трудна за Борис. Без особено предупреждение, здравето му се влоши и той сериозно се разболя. Първоначално си казваше:
– Това е само една безобидна настинка, която скоро ще премине.
В крайна сметка Борис вече не можеше да ходи и започна да се придвижва с инвалидна количка. Той продължи да свири в църквата и да преподава уроци, докато ръцете му спряха да сътрудничат с мозъка му.
Молитвите за него не спряха. Хората просто се молеха за чудо.
Пастирът на църквата бе срещнал сина на пианиста и му бе казал:
– Не губете надежда! Не спираме да се молим за баща ти, всички се надяваме на чудо.
Борис бе станал неадекватен. Започна да не познава хората.
Една сутрин телефонът на пастира на църквата звънеше настойчиво. Когато вдигна слушалката, се чу бодър глас:
– Пастире, обажда се пианистът на църквата.
Това бе доста впечатляващо. Борис бе намерил номера на телефонана свещенослужителя и говореше като с познат човек.
Въпреки, че имаше малък напредък, молитвите за пианиста продължиха.
Един ден приятели от църквата посетиха Борис. Той вече ставаше от количката. Обсъждаше съвсем адекватно положението си. Дори седна пред пианото и им направи малък концерт от добре познати песни.
Това бяха най-сладките звуци. Най-мелодичните тонове на невероятната Божия благодат.
