Ников бе облякъл тъмносив костюм, който му стоеше много добре. Черните му обувки отразяваха светлината на витрините и уличните лампи. Той подаде ръка на дамата си и се насочиха към прочутия с шампанското си бар.

Това беше мрачно заведение, частично модернизирано. Пробиха си път през навалицата край бара и заеха масата, която съдържателят на заведението предварително беше запазил.

Щом поръчаните питиета пристигнаха, дамата дошла с Ников, нека я наречем Дечева, се обърна към него:

– Ще бъда напълно искрена с теб, – погледна го внимателно, за да види ефекта от думите си и продължи. – Ти си най-добрият помощник в бизнеса ми. До сега не съм имала такъв. И тъй като не се отнасяш с презрение към жените шефки, реших да ти направя едно предложение. Искам да ти продължа договора. Какво ще кажеш за това?

– Това е много мило и щедро предложение,-  смотолеви някак виновно Ников.

– Не ми изглеждаш много въодушевен?! – повдигна вежди Дечева.

– Предложението ми харесва, – започна внимателно Ников като се стараеше да не я обиди по някакъв начин, – но истината е, че аз не търся постоянна работа. Просто използвам уменията си за работа в офис, за да имам някакъв доход, когато основното ми занятие не носи пари.

– А какво е основното ти занимание? – полюбопитствува Дечева изненадана.

– Пиша, – смутено наведе глава Ников.

– А публикуват ли те? – за Дечева нещата започнаха да стават доста интересни.

– Да, – с тиха тъга каза Ников, – но напоследък се навъдиха толкова много като мен, че конкуренцията стана много голяма. Уча непрекъснато, усъвършенствам се. Надявам се да напиша нещо умно преди да навърша поне 35 години.

– Вероятно от това очакваш много пари? – съчувствено каза Дечева. – А после награди, вила, кола, а защо не и собствена яхта?!

– Всичко това не ме интересува, – вдигна очи Ников и я погледна.

– Невероятно, – ахна Дечева.

– Разберете ме правилно, – каза Ников съвсем спокойно, – моята представа за успех няма нищо общо с богатство или положение в обществото.

– Не те разбирам, – Дечева го гледаше изумена. – Нали всички се стремят към това? Тук хората наоколо –  и тя посочи с ръка тези, които седяха наблизо, – боготворят парите. И ти имаш смелоста да кажеш такова нещо точно тук?

– Е, аз малко си падам анархист, – засмя се Ников.

Дечева беше загубила и ума и дума. Гледаше този млад човек, когото познаваше като сръчен и всеодаен в работата си и не можеше да разбере, как можеше да няма стремежите и очакванията на останалите в обществото!

Не само смелост и сила могат да направят човека герой. Не по-малко важна е способността да се вземат бързи решения и да се действа.
В Ню Мексико шофьорът на училищен автобус по време на пътуването изведнъж получил припадък и загубил контрол над колата. За щастие, това забелязала на време майката на една от ученичките, очакваща автобуса заедно с дъщеря си на спирката.
Тя започнала да тича близо до автобуса и с жестове успяла да убеди едно от децата да отворят вратата.
След като влязла Ронда Карлсен се втурнала към шофьорското място, хванала кормилото и успяла да спре автобуса.
Нейната решителност е спасила не само децата, но и минувачи, които лесно са могли да попаднат под колелата на неуправляемия автобус.

Съществуват няколко начина за отбрана.
Конят пуска най-главното си оръжие – зъбите и копитата. Той предпочита този метод, когато хищника напълно го настига.
Ако напададелят е на доста по-голямо разстояние, конят предпочита просто да избяга. За това природата го е надарила с бързи и здрави крака.
Може да застане изправен на задните си крака, опитвайки се да изплаши противника.
Конете могат да покажат смелост и кураж в случайте, когато хищник нападна стадото, където им голям брой жребчета. В този случай конете събират малките на едно място и застават в кръг, обърнати към опасността, приготвили копитата си за отбрана. Така те могат да нанесат удар на врага, да наблюдават какво става с жребчетата и да защитят шията и главата си.

Когато ми казват, да пиша, винаги се сещам за оня пътник, който обичал да пее във влака. Той не искал да знае дали на другите им се иска да го слушат. Нито дали може да пее. Той си пеел.
Да пишеш и да печатиш, за това се иска не само смелост, а нещо много повече нахалство. Отгде вземаш увереността, че другите, които четат, не знаят, не мислят, не чувстват много повече от теб?
Добре, ти си написал книга? Но знаеш ли, че това е съвсем малко нещо? Трябва дълго да търсиш и някой, който да ти я напечати. След туй трябва да тръгнеш по редакциите, да ги молиш да я издадат. Необходим е поне един благоприятен отзив, а трябва да намериш място и за него. След туй да се луташ по разни учреждения с молба да откупят някой екземпляр… Ако след това все още ли продължаваш да мислиш, че твориш изкуство ела да те поздравя за непобедимия ти оптимизъм и да те прегърна, съжалявайки те от душа…
Литературата има много общо с търговията. И там са различни браншове и често се минава от един в друг. И там успехът ти зависи не от онова, което имаш в магазина си, а от умението ти да го пласираш. И там някои имат голям и незаслужен кредит, а други не дотолкова, но не ги приемат.
Особено интересни са групичките пишещи, които взаимно се издигат. На търговски език това се нарича издаване на един другиму икономически полици. С тази разлика само, че в литературата няма нарочени фалити. Напротив, там нищо не е в състояние да убеди някой, че е фалирал, освен ако му се гарантира  пенсия….
Блазе на тия, които пишат с радост и за удоволствие.
Понякога си мисля, че да пишеш не е нищо друго освен една опасна форма на преждевременна старческа бъбривост.
Фактът, че ужасно голям брой хора пишат, е достатъчен, за да те откаже съвсем да пишеш. Повечето пишат поради честолюбие. Но има хора, които поради много по-голямо честолюбие не пишат…
Трябва да е доста неприятно да се препитаваш от писане. Да гледаш как всеки ден твоите съкровени блянове се превръщат в… агнешка яхния или гювеч със зеленчуци!
Поетът напомня съпругата, свикнеш ли да го четеш и няма друг, почваш да му се наслаждаваш.
Да пишеш и печатиш, каквото и да е, е  просто едно насилие. Защото веднъж напечатиш ли го — все ще се намери някой, който, ще не ще, ще го прочете, без да е виновен за това. И ти съвсем не знаеш при това дали ще се възхити, или ще те наругае….
Днес още ли казват с любов и почит „библиотека“? А мене ме е страх от нея. Защото каквито  и глупости да са написани, всичко отива там и става общо достояние завинаги. Дори днес да не изглежда глупост, все някой някога, ще ги намери, ще ги чете и ще се смее и срамува за тебе. Нима не ви е отсега срам от оня, който някога ще се срамува за вас?
Когато навляза в голяма гора, с неописуема красота, с издигащи се към небето борове, рошави буки, гиздави елхи, натруфени като млади невести, все си мисля: „Дали тая неповторима хубост трябва да се жертва, за да се прави хартия. И дали не е по-добре да се отсечат само тънички клонки и с тях да се понатупат овреме младите, които са почувствали желание да пишат, за да не съжаляват по-късно?“

На всички езици „история“ е от женски род. Защо? Защото историята е чисто по женски несправедлива и капризна в симпатиите и антипатиите си. Нейните заключения са едностранчиви и почти никога обективни. Примерите са безбройни.
Октавиан Август бил със слаб характер, но създал императорското си величие под чехъла на жена си Ливия. Историята го превърна в титан и го постави в календара;
Нерон бил гениален администратор, но историята свърза името му само с опожаряването на Рим и гоненията на християните.  Марк Аврелий бил войнствен и агресивен владетел, но в почивките между походите си написал своите „Размишления към самия мене“ и историята му запази име на смирен философ.
„Идеологиите са творение на маниаци, храна на безделници, параван за некадърници и люпилня за фанатици“. Джордано Бурно не се отрече от схващанията си, а Галилей се отрече. И двамата са безсмъртни. Какво излиза от това?
Че безсмъртието няма нищо общо с доблестта и смелостта. Достатъчно е да се каже една истина. Аз не искам безсмъртие и затова не се интересувам от такива полици без покритие като доблест и смелост. Но ако непременно търсех безсмъртие, аз щях да се стремя към него по пътя към истината, а не чрез безразсъдство.
Брут, Херострат и Иванко имат безсмъртие, но златото на ореолите им твърде напомня обикновен пиринч. Как се е получило това? Нали и тримата са притежавали премного доблест и смелост?
Причината е, че са се разминали с истината.