Лозето на дядо Кольо се намираше на баира. То не беше голямо, само декар и половина. Край него често минаваха Дако и Досьо със овцете, които пасха.
Един ден не се стърпяха и решиха да опитат гроздето на дядо Кольо, то таман бе узряло. Примамливите едри зърна, отразяващи слънчевата светлина, още повече предизвикаха момчетата. Сякаш сами викаха: „Елата ни откъснете“.
– Но как ще влезем в лозето? – умърлушено попита Дако. – Ще ни хванат.
Досьо застана на колене и започна да се придвижва по ръце и корем.
– Качвай се отгоре ми – засмя се Досьо – и слагай в торбичката. След това заедно ще си похапнем.
Дядо Кольо наобиколи тия дни лозето си и забеляза странни следи.
– Да е мечка, не е мечка, да е човек, не …, – започна да цъка старецът с език, – но гроздето го няма.
Така минаха ден, два, три, накрая старецът се качи на едно дърво и зачака крадеца.
Когато момчетата влязоха в лозето и Дако започна да бере, дядо Кольо веднага скочи от дървото и хвана пакостниците за ушите.
– Какво правите в лозето ми, – изкрещя им той.
Хвана двамата злосторници и ги поведе към кметството в селото. Стареца се оплака на кмета:
– Обраха ми лозето тези хаймани.
И дядо Кольо разказа всичко, което бе препатил и сам бе открил.
– Дако, ти влизал ли си в лозето? – попита кмета едното момче.
– Брах, но не съм влизал.
– А ти, Досьо, брал ли си?
– Влязох в лозето му, но не съм брал.
Кметът се усмихна и каза на дядо Кольо:
– Ти си върви, аз ще им ударя по пет тояги и готово.
Когато старецът излезе, кметът се обърна към изплашените момчета:
– Добре сте го надхитрили, но не влизайте повече в лозето му, защото ще си изпатите много.
Момчетата закимаха в знак на съгласие и заотстъпваха заднишком към вратата. Когато стигнаха до нея, хукнаха презглава.
