Това е микро държава в Австралия. На 21 март 1970 г. Леонард Хасли собственик на ферма с площ 75 кв. км, разположена на 595 км на север от австралийският град Пета, в знак на протест срещу увеличението на данъка върху продажбите на зърно, обявил фермата си за „Княжество на река Хат“, а себе си за – принц Леонард.

Австралийските власти, от своя страна, лишили „монарха“ и семейството му от гражданство, което косвено потвърждава правото му на суверенитет.

Леонард е измислил за своето „княжество“ флаг и герб, а от 1973 г. започнал да пуска собствени марки. Леонард измислил за своето „княжество“ знаме и герб, а през 1973 г. започвал да произвежда собствена марка. През 1976 г. Хасли обявил въвеждането на собствената си валута.

Всяка година „княжеството“ е посещавано от хиляди туристи. На техните услуги са предоставени- хотел, център за воден спорт и поща. С работата в пощата се занимава синът на „княза, Ян- министър на съобщенията.

Ким Чен Нам, най-големият син на Ким Чен Ир, е получил образованието си в Швейцария, след което е работил на високи държавни постове. Той е смятан за наследник на поста на Великия Ръководител.

Неговите отношения с баща му се влошили през 2001 г., когато Ким Чен Нам, придружен от две жени и едно малко момче, вероятно негов син, се опитал да отиде в Япония с фалшив доминикански паспорт.

Предполага се, че целта на визитата е посещението на Токийския Дисниленд. За това властта преминава към неговия полубрат Ким Чен Юни и Ким Чен Нам загубва шансовете си да стане държавен глава.

Днес беше необичаен ден, особено за Митко. Той бе направил необходимото и въпреки, че се съмняваше, успя.

Сега с майка си крачеха към уютният ресторант  в техния квартал.

Митко малко се притесняваше, защото заекваше, а това му създаваше главоболия при общуване с околните.

Когато бяха седнали вече на една маса в ресторанта и бяха поръчали желаното на келнера, Митко каза на майка си:

– Мамо, чу ли и келнерът заеква като мен?

Не, майка му изобщо не бе забелязала.

Обядът бе великолепен.

Когато Митко и майка му излизаха вече от ресторанта, предадоха им бележка от момчето, което ги бе обслужило.

Това, което бе написано в нея, трогна майката и синът.

Там пишеше:

„Изпитах буря от емоции, когато чух, че синът ви заеква. Аз заеквам още от детството си. Знам колко е трудно, особено в началото. Исках да поговорим малко, но се страхувах, че ще започна да заеквам. Ако имате въпроси към мен , особено сина ви, с радост бих ви помогнал“.

Келнерът бе оставил номера на телефона си.

„Колко добре е постъпило този младеж, – помисли си майката. – Сега синът ми няма да се чувства сам“.

– Как мислиш, – обърна се тя към Митко, – да му звъннем ли?

Митко се усмихна и кимна с глава.

– Да, – каза майката, – непременно трябва да му благодарим за отзивчивостта.

Виктор срещна Ана в един дом за възрастни хора. Тя не бе една от тях, въпреки напредналата си възраст, а помагаше на мъже и жени, изоставени от близки или останали съвсем сами, с каквото намери за добре.

Там хората я чакаха с нетърпение, не само защото разнообразяваше скучното им ежедневие, а защото носеше със себе си много светлина и обич.

Дядо Михал се усмихваше широко и казваше на останалите, когато видеше Ана да пристига:

– Нашето слънчице дойде.

– Какво бихме правили без нея? – въздъхна дълбоко Тодора останала без мъжа си и двамата си сина, загинали при катастрофа,  съвсем сама на света.

Ана бе работила като шивачка през целия си живот. Вече бе на 90 години, но продължаваше да шиеше красиви блузи, поли и панталони и ги даваше на бездомни деца, които гледаха красивите дрехи, плахо ги погалваха и смутено казваха:

– Това за мен ли е?

Когато Ана утвърдително поклащаше глава, тя съзираше радостни пламъчета в техните очи, а това за нея бе повече от награда за всеотдайния ѝ труд.

Ръцете и очите ѝ съвсем отслабнаха, но тя не се обезсърчи,  продължаваше да помага, насърчаваше и привдигаше падналите духом.

Скоро Ана започна да събира пакетите с храна, които оставаха неизползвани и заедно със свои приятели ги занасяше в центъра за помощ на бедни хора. Беше неуморна и много инициативна що се отнася до благотворителност, милосърдие и утеха, същинска майка Тереза.

Един ден  млади хора от църквата я попитаха:

– Защо правиш това? Вече си възрастна, време е да си починеш и да се погрижиш за себе си.

Тя само се усмихваше и продължаваше да раздава щедро сърцето си изпълнено с много любов и състрадателност.

Семейство Минчеви получиха тази зима дългоочаквания подарък. В дома им се роди момиченце. То бе красиво и нежно създание. Кръстиха я Виктория.

Скоро забелязаха, че очите на детето не са добре. Започнаха незабавно лечение. Някаква стара леля от рода им ги посъветва да слагат горещи компреси на очите на детето, но това доведе до лоши последствия. И Вики, така наричаха всички малкото момиченце, ослепя.

Въпреки недъга си, момиченцето не капризничеше, не изразяваше гласно недоволство от съдбата си. Това дете имаше борбен дух и много силна воля.

Бог бе предвидил жизнения ѝ път макар и с такъв дефект. Той бе решил да я използва за свое оръдие.

На 19 години Виктория постъпи в университета. Наравно със зрящите тя усвои преподавания материал и завърши с най-висок успех във випуска. Завиждаха ѝ, но същевременно я съжаляваха.

Но това не ѝ попречи да постъпи в един център, където обучаваше слепи хора, деца и възрастни. Там тя срещна много съкрушени сърца, които искаха единствено да се разделят с живота си, но тя ги приканваше към нов път с Исус Христос, влагайки цялата си любов, търпение и разбиране.

Без страх Виктория с една група християни посещаваше местния затвор. Тя говореше на загрубелите мъже и изпадналите в немилост жени.

– Всеки от вас е направил нещо грозно в живота си, затова е попаднал на това мрачно място, но Бог ви обича. Затова изпрати Сина си, за да бъдете спасени.

Веднъж по време на молитва  един от затворниците извика:

– Не ме отминавай, Исусе.

Бог чу молитвата му и го направи нов човек, а после той стана добър работник на Божията нивата и сееше Божието Слово сред недостигнатите.

Този молитвен зов на затворника дълбоко докосна сърцето на Виктория и тя написа прекрасна песен:

„Не ме отминавай, Исусе! Осени с Духа Си падналата ми душа. Чуй молбата ми, не ме отминавай! …..

Страданията не са напразни. Те ни възпитават, облагородяват душата ни, дисциплинират ни. Всяка болка и мъка прояснява целта на живота ни, закалява ни и изработва у нас стабилен и силен характер.

Виктория се превърна в ярък поет. И от своите страдания, болки и мъки тя извлече много радост, любов и съпричасност, с които възпяваше Господа в стихове и песни.

Много хора бяха докоснати от песните ѝ и те отвориха сърцата си за Бога.