Костадин говореше с Наско и силно се възмущаваше:

– Защо ще бягаш при бурни събития?

– А какво да правя? – попита Наско и кръстоса ръце пред гърдите си.

– Ти орел ли си или пуйка?

– Какво? Какво общо имам с тези две птици? – разсърди се сериозно Наско.

Костадин се ухили и започна да обяснява подробно:

– Пуйка и орел реагират различно на заплахата от буря. Тя тича да се скрие в обора, надявайки се, че бурята няма да се приближи, а орел напуска сигурността на гнездото си и разперва криле, за да яхне въздушните течения на приближаващата буря, знаейки, че те ще го отнесат по-високо в небето, отколкото би могъл да се издигне сам.

– Вярно е, че се страхувам като пуйката, но …

– Естествено е да бъдеш пуйка в чувствата си, но избери да бъда орел в духа си. Разпери крилете на вярата си, прегърни „Вятъра“, уповай на Исус и преживей „ежедневните“ чудеса, – възторжено размаха ръце Костадин.

Наско го гледаше смаян.

– Божията радост изчиства болката ти. Силата Му вдига товара ти. Неговият мир успокоява тревогите ти, – още по ентусиазирано повиши глас Костадин. – Би ли разперил криле на вяра, за да се извисиш?

– О, да, – плесна с ръце Наско.

Петя копнееше за мир и спокойствие.

– Мразя конфликтите искам сигурност и стабилност, – каза си тя. – Понякога се чувствам смазана от всичко, което се случва около мен и е извън моя контрол.

Не смееше да включи радио или телевизия, защото новините говореха само за конфликти, болка или кризи. Войни и стълкновения тук и там. Безредици и сблъсъци.

Искаше ѝ се да изкрещи:

– Спрете! Всичко това ме подлудява.

Тя наведе глава и се замисли:

– Как може да се намери мир посред бурята?

Опитът ѝ не бе голям, но тя бе открила един сигурен начин да получи мир в сърцето си.

Усмихна се и възкликна:

– Разбира се, това е толкова логично. Просто трябва да се обърна към Принца на мира. Да, Той е моят мир.

Божият мир не винаги веднага успокоява бурята, но ни осигурява спокойствие в душите ни, докато сме в нея.

Това е мирът, но той е извън нашето разбиране.

Даниел посети Атина. Той имаше възможност да се разходи из древната Агора. Това е пазарът, където различни философи са преподавали, а хората са се покланяли на избраните си богове.

– О, – възкликна Даниел, – тук има олтар на Аполон и Зевс.

– Всичките са в сянката на Акропола, където някога е стояла статуя на богинята Атина, – уточни приятелят му Мишо, с когото бяха предприели това пътешествие.

Даниел се замисли, а после добави:

– Днес може да не се кланяме на Аполон или Зевс, но хората са не по-малко религиозни.

– В какъв смисъл религиозни? – попита Мишо. – Людете изобщо не се интересуват от богове и религии с малко изключения.

Даниел се усмихна:

– Например, има покланящи се на парите и вещите …

– Тогава никога няма да имат достатъчно, – бързо добави Мишо.

– Ако се прекланят пред тялото и красотата си …., – продължи Даниел.

– Винаги ще се чувстват грозни, – допълни Мишо.

– Дори се прекланят пред интелекта, – плесна с ръце Даниел.

– В крайна сметка ще се чувстват глупави.

– Нашата светска епоха има свои собствени богове и те не са с добро качество, това означава …., – тук Даниел направи пауза.

А Мишо веднага изстреля:

– Че имат нужда от един истински Бог, Който е създал всичко.

– За разлика от Аполон и Зевс, този Бог не е направен от човешка ръка, – уточни Даниел.

– А що се отнася до пари красота и интелект, – Мишо леко приведе глава, – поклонението пред Него не ни съсипва.

– Нашият Бог е всичко, на което разчитаме. Той ни дава цел и сигурност, – възторжено възкликна Даниел.

– Земният бог може да ни разочарова, но единственият истински Бог е готов да бъде намерен, – усмихна се радостно Мишо.

Филип бе притеснен за финансовото положение на фирмата си. Той сам търсеше изход, въпреки че знаеше, че може да се довери на Бога.

Негови приятели му казваха:

– Ако вършиш Божията воля, Той ще осигури необходимите средства.

Да знаеш това с главата си или да го почувстваш, просто да го изживееш във вътрешното си естество, са две напълно различни неща.

Павел виждайки притеснението му, само спомена:

– Най-голямото разстояние, което човек трябва да преодолее, е това между сърцето и ума.

На Филип трудно се отдаваше да преодолее тази празнина.

Една нощ той се събуди в два часа и повече не можа да заспи.

Стана и сподели с Бога:

– Искам да изпитам мир, за да мога да Ти се доверя.

И получи изненадващ отговор:

– Няма да се научиш да Ми вярваш, ако ти дам сигурност и усещане, че всичко е наред. Доверието се разкрива в несигурността, в това да вършите работата, към която Съм те призовал и да продължиш да го правиш, без да знаеш как ще свърши всичко. Утре просто отиди и започни да работиш. Довери Ми се.

Камък падна от сърцето на Филип. Той се нуждаеше от такова насърчение.

Финансовата криза не бе веднага преодоляна, но Филип получи спокойствие и енергия, за да си върши работата, а не да се разсейва от тревогите за състоянието на фирмата си.

Жега. Едва се дишаше. Лицата на Крум, Петър и Йосиф бяха потънали в пот, но това не пречеше на разговора им.

Споделяха мислите си, без да се интересуват какво става около тях или каква е температурата в момента.

– Още в началото Бог е учил човека, – отбеляза Петър.

– Така си е, – съгласи се веднага Крум. – Адам знаеше какви са неговите граници, какво е приемливо за Бог и какво не.

Изведнъж Йосиф плесна с ръце и попита:

– Представяте ли си какъв хаос би настъпил ако една многолентова магистрала няма отбелязана маркировка?

– Злополуките и объркването щяха да бъдат безбройни, – отговори Крум.

– За това никой не се оплаква, нито мърмори срещу маркировките, – поясни Петър. – Водачите знаят, че така обозначените граници съществуват за тяхна полза и безопасност.

– Вижте съучениците ни, другите младежи, а и малко по-възрастните, – подчерта дебело Крум. – Те живеят според според собствените си морални кодекси и се противопоставят на ограниченията, поставени от Бог.

– В резултат на това нямаме мир и сигурност, – поклати глава Йосиф.

– Някои смятат, че моралните норми ни спъват, – сви вежди Петър, – но те всъщност ни освобождават.

– Ако преброим престъпленията, разводите, абортите и самоубийствата, …., – махна с ръка Крум, – ще установим, че е опасно да се живее извън Божите граници.

– Щом Той ги е дал, трябва да стоим в тях, – заключи Йосиф.