Известният химик Уилард Гибс е един от „Зала на славата на великите американци.“ Името му носят много величини и понятия от термодинамиката: енергия на Гибс, правило на фазите на Хелмхолц-Гипс, триъгълника на Гибс …

Семейството на Гипс се състояло от двете му сестри и шурея му. Те живеели заедно през целия му живот в една и съща къща, която била много близо до училищата, в които учил ученият. Също и до колеж, в който учил и университет, в който по-късно преподавал.

Тихо провинциално градче New Haven дало на Гибс всичко необходимо за работата му: равномерен живот, много книги и красиви околности за разходки.

Едно от развлеченията на учения било приготвянето на домашни салати. Те му се отдавали, като на никой друг в къщата.

И кой може да даде на ястие такова звучно име „Хетерогенно равновесие“?!

Григор Овчаров бе бизнесмен. Той изкарваше доста пари  чрез бизнеса си. Често обикаля улиците на родния си град, където го срещат бездомни, които просят пари за храна.

Овчаров винаги се движи с костюм и вратовръзка, за това често слуша молби за помощ.

Веднъж срещна една бездомна жена. Тя не поиска като другите пари от него, а му се усмихна и каза:

– Добро утро, господине. Нека денят ви да бъде хубав и Бог да ви благослови!

Григор съвсем не очакваше такова нещо. Той спря и двамата се заприказваха.

– Бихте ли обядвали с мен, – предложи ѝ Григор.

Жената се съгласи. И така те се сближиха и започнаха всеки вторник да обядват заедно, но тя нито веднъж не му поиска пари.

Григор забеляза нещо странно в Надежда, когато тя говореше всичко бе позитивно, въпреки че не притежаваше нищо.

Надежда не пиеше, не пушеше, не употребяваше наркотици или нещо подобно. Бе винаги весела и жизнерадостна независимо от положението си.

Веднъж тя сподели:

– Трудно е да си намери работа човек, когато не може да чете.

– Никой ли не ви е учил до сега? – попита изненадано Григор.

– До сега не е имало човек до мен, който да ме научи да чета, – каза тъжно Надежда.- Може да ми се смеете, но попаднат ли ми пари, аз ги изразходвам за библиотеката, а не за ядене. Търся книги, които да ме ограмотят.

Григор се стъписа. Той никога не е имал подобен проблем. Живееше в семейство, където получаваше достатъчно средства за всичко необходимо, докато порасна и сам започна да работи.

– Искаш ли да те науча да четеш?- попита Григор.

– Да, – очите на Надежда за искряха от щастие.

Така вторниците бяха не само за обяд, а и за четене.

Григор вземаше книга, която четяха заедно, а през останалите дни тя се занимаваше самостоятелно.

Нима не е прекрасно, че има хора, които са готови да напуснат своя комфорт, за да помагат на тези, които се нуждаят.

Царството Божие е настояща реалност. Това е, което ние трябва да правим тук на земята точно сега. Силата на Бог е този ресурс. Това е енергията, която получаваме, за да направим това, което Бог иска да правим, след като сме се предали и сме се предоставили на волята Му.

Божията слава е причината. Това не е реалността или ресурса. Той е настоящето причината за всичко, а всичко е за Божия слава.

Всичко идва от Него, съществува чрез Неговата сила и е предназначено за Неговата слава.

Хората казват: „Аз имам толкова много, и все още се чувствам неосъществен. Имам добро семейство, добра работа, големи деца, добри приятели. Защо съм толкова неудовлетворен?“

Ние никога няма да намерим реализация в живота, докато не започнем да живеем в Божието царство, чрез Божията сила, и за Божия слава.

Как да живеем по-пълноценен живот – това е животът, който е проектиран от Бога, за нас.

Какво означава да живеем в Божието царство? Това означава, че можем да внедрим Божията програма в, нашия дневен ред. Можете да приемете Божията воля над волята си. Бог се грижи. Той иска да ни благослови. За това Го постави на първо място в живота си.

Преди 25 години Ирина  положи доста усилия за да осинови Вальо.

Детето бе попаднало в приют, когато бе съвсем малко. Почти четири години Ирина правеше какво ли не, за да го осинови.

Проблема се състоеше в това, че родната майка на Вальо бе поискала детето да бъде осиновено от техния етнос. Тъй като подходящи родители не се намериха, Ирина получи накрая Вальо.

Тя каза на една от приятелките си:

– Когато за първи път като го взех на ръце, разбрах, че ще бъде част от нашето семейство.

20 години по-късно на Ирина ѝ откриха поликистоза на бъбреците. Налагаше се бъбречна трансплантация.

Вальо тайно от майка си реши да ѝ стане донор. Направи си анализ. Оказа се, че бъбрекът му е подходящ за Ирина.

Вальо веднага се съгласи да оперират майка му. Искаше да помогне на жената, която бе направила толкова много за него.

Двамата разговаряха преди операцията.

– Толкова съм ти благодарен, че си ме осиновила и възпитала, – със сълзи на очи каза Вальо. – Толкова много си се борила за мен, направила си изключително много в детството ми, а сега искам да отговоря на тези грижи, които си положила за мен. Това е най-малкото, което може да направи един син за майка си, за да ѝ покаже колко много я цени и обича.

Ирина бе узнала, малко преди операцията, че синът ѝ е пожелал да ѝ стане донор.

– Помисли си добре, – каза Ирина, – ти все още можеш да се откажеш.

Вальо остана непреклонен:

– Не, мамо, аз искам да направя това за теб.

Операцията премина успешно. Ирина с гордост каза:

– Не бих могла и да мечтая за по-добър син.

Не всеки роден син би се решил на такова нещо.

В Средновековна Европа, когато умирал крал или член от кралското семейство, придворните в знак на траур се обличали във дрехи с лилав цвят.

На 18 юли 2003 г. в Аржентинския зоопарк лекар дал на бяла мечка експериментално лекарство за лечение на дерматит, от което козината на мечката станала лилава. По-късно се изяснило, че това е алергична реакция.

В инската узелска писменост кипу с лилав цвят се обозначавал главният, който управлявал селища и територии.

Арменската незабравка – емблема в памет на арменския геноцид е в лилаво, а не синя, тъй като лилав цвят наподобява традиционното боядисване на свещеническите одежди на Арменската апостолска църква, която „беше, е и си остава в сърцето на арменската идентичност“.