Двамата се срещнаха в градската градина. Краси отвори дланта си и показа на Пламен:

– Ето го.

Предметът представляваше неестествено разкривена дървена фигура.

– Какво е това? – попита Пламен.

– Един от идолите в село. Говорим им, но те не чуват. Кланят се на това, дори му правят дарове.

– Идолопоклонството е проблем на сърцето, – отбеляза Пламен. – За съжаление всички се борим с него.

– Глупости! – възкликна възмутено Краси. – Да си ме видял да се кланям някога на подобно чучело?

– Идолът може да бъде, – Пламен се почеса зад врата, – всичко различно от Бог, което смятаме за съществено за нашия живот, нашата представа за себе си, нашето задоволство или това, което приемаме. Дори неща, които изглеждат добри, могат да станат идоли за нас.

– Какво говориш? – Краси опули очи.

– Когато търсим утеха или самооценка от нещо различно от живия Бог, ние извършваме идолопоклонство.

Краси стоеше като стреснат. Когато дойде на себе си каза:

– Май си прав. До сега не бях се замислял над това. Ще трябва да започна да унищожавам идолите в сърцето си.

– Всеки осъзнавайки какво го отделя от Бога, разбира, че това е поредния идол – усмихна се Пламен – и се стреми да го премахне от себе си. Хубавото е, че има Кой да ни изобличава и помага в това дело.

Дойде непознат мъж в селото. Той бе странно облечен, за това селяните го оглеждаха и му се присмиваха.

Мъжът изобщо не се трогваше от усмивките и подигравките им.

Той застана на площада и започна да говори. Гласът му трещеше като гръмотевица.

– Последните знаци не предвещават нищо добро. Много скоро, в съвсем близко бъдеще, земята ще бъде обхваната от пожари, наводнения и епидемии. Необходимо е да вземете спешни мерки.

След това никой не го видя повече.

Селяните бяха смутени от думите му. Събраха се на площада да решават какви мерки трябва да предприемат.

– Какво трябва да направим, за да отблъснем тези напасти от нас?

– Как да действаме?

Всички погледи бяха отправени към дядо Захари, когото смятаха за мъдреца на селото, защото той умееше да решава и най-заплетените случаи.

Старецът се почеса по главата и започна бавно да говори:

– Първо, всеки трябва да отговори на въпроса: Кой съм аз в своята същност? Останалото е второстепенно.

Селяните го гледаха в недоумение:
– Не разбрахме. Моля те обясни ни по-подробно.

Дядо Захари ги изгледа изпитателно и се почуди на акъла им, но след това махна с ръка и започна да обяснява:

– Когато се появят пожарите, всичко наоколо ще гори. Всеки ще се чуди как да се спасява, но някой трябва да се погрижи за това. Излеят ли се пороите, мнозина ще се удавят, но някой трябва да помогне на давещите се.

– А когато дойдат епидемиите? – обади се някой нетърпеливо.

– Повечето ще се заразят и разболеят, – закани се с пръст старецът. – Ще ни са нужни хора, които да облекчават страданието на другите.

– А ясно, – чукна се по главата Жельо, – трябва да имаме подготвени хора, които да помагат на другите.

– Е, какво чакаме? Нека се разпределим, кой за какво ще помага и да започваме обучението, – нетърпеливо подскочи Дечо.

Останалите зацъкаха с езици и клатеха недоволно глава.

– Не е лека тая работа.

– Докато се наканим, тези напасти ще ни изненадат. По-добре да се захващаме, докато е време, – подвикна разгорещено Григор.

Селяните наведоха глави и се съгласиха безропотно.

В кръчмата пак се поде разговор за развода на Галя и Стефан. Това бе станало централна тема в селото.

Въртят, сучат, искат друго да кажат, а се чува:

– Защо Галя и Стефан ….?

– Та те скоро се ожениха……

Дядо Наум ги слушаше и се усмихваше. Другите го забелязаха и го подканиха:

– Хайде, дядо Науме, кажи си тежката дума.

Старецът се намести добре на стола и започна да разказва:

– В село Биертан в Румъния, Трансилвания се намира църква, в която има „специална стая за помиряване на желаещите да се разведат“.

– Интересно, – подвикна някой от слушателите.

– А как са я използвали? – попита друг нетърпелив да разбере повече подробности.

– Преди да получат документ за разтрогването на брака си, – продължи да разказва дядо Наум, – съпружеската двойка трябвало да поживее две седмици в доста тясна стая с една спалня, един стол, едно кресло, една лъжица и една чиния.

– А имало ли е резултат?

– От 300 години насам само веднъж се е стигнало до развод, – добави дядо Наум.

– Бре, бре ….., – слушателите реагираха спонтанно.

– Такова нещо не е за пропускане, – обади се бай Димитър, – Ще имаме здрави и подкрепящи се семейства. Какво по-хубаво от това.

Облачно са очакване да завали, но се размина. Днес разговора в заведението на селото бе за дълголетието.

Драгой се протегна и заяви:

– Днес четох за някакъв китайски свещеник, който живял 110 години.

– Бре, бре. бре, – възкликнаха останалите.

– Обикновено столетниците разкриват тайните на дълголетието си. Той обяснил ли е нещо по този повод? – попита Сава.

– Някои от тях имат твърде странни навици, – усмихна се Добри. – Пият сок от моркови или уиски и какви ли не щуротии.

– Вижте, съветите на този китайски свещеник, бяха много по-трудни, – подчерта Драгой.

– Давай да ги видим, – подкани го Симо.

– Те са много, за това си ги написах, – обясни Драгой.

Извади един лист хартия и зачете:

– Без пушене.

– Е, това всеки го знае, – обади се Добри.

– Не го прекъсвай, чети по-нататък, – подкани го Симо.

– Без гняв.

– Да излезем тогава от социалните медии, – подхвърли Младен.

– Тихо де …, смъмри го някой.

– Без алкохол.

– Е, поне малко на върха на езика не може ли? – сбърчи нос бай Асен, той често обичаше да обръща чашката.

– Стига, така няма да стигнем до края, – замърмори Манол.

– Без преяждане.

– От какво ще преядем? Като гледам цените в магазина ми се отяжда, – не се стърпя бай Асен.

– Сссс, млъкнете най сетне, – възнегодуваха няколко човека.

– Постоянни упражнения.

– Цял ден си копаме градинката, това малко ли е? – отново се обади бай Асен.

– Коментарите после, – отбеляза Симо.

– Постоянна молитва.

– Да седя цял ден и да се моля, че кой ще ми свърши работата в къщи? – изропта Манол.

– Нали се разбрахме, накрая да обсъждаме, – въздъхна тежко Симо.

– Без грубости.

– Като се ядоса човек, как няма да псува? Е, нагрубяваме се, но то отминава, – коментарът бе на бай Асен.

Отново се зашътка за тишина, но Драгой каза:

– Няма повече.

– То стига, – вдигна рамене Младен, – звучи като много работа. Мен ако питате, май трябва да се задоволим да доживеем до 90.

Другите закимаха глави в съгласие.

Селото бе малко, за това всички се познаваха добре. Дори знаеха привичките си и любимите си вещи.

Там живееше Григор. Той бе човек на средна възраст. В дома си имаше кана, която му бе любима. Използваше я постоянно, но я пазеше като очите си.

Не знам по каква причина му завидя Рангел. Той издебна момента, когато Григор отсъстваше от дома си и изля разтопено олово в любимата му каната. То се втвърди и на другия ден каната не можеше да се използва.

Григор се притесни, когато видя, какво е станало с любимия му съд.

– Какво да правя? – питаше се той. – Не искам да се разделям с нея.

Изведнъж Григор хвана каната и я разби в един камък, които отдавна лежеше в двора му.

Парчетата на съда се разлетяха в различни посоки, но радостното бе, че оловния слитък се отдели.

Григор умееше да прави керамични съдове. За това събра парчетата. Прибавяйки още глина и ги съедини. Прекара съда през огън. Оцвети го и каната стана още по-красива от преди. Тя за искря с чистота и нежност.

Тази кана не ви ли прилича на човешката душа?

Злото премесено с чувствената страна на душата принадлежаща на всеки от нас и то онази част, която се отнася до плътските наслади.

Това смесване е толкова фино, че е невъзможно да се направи някакво разграничение между злото и душата.

Единственото, което може да помогне в случая е, да се разчупи душата, да се извае и да премине през огън, за да остане чиста без примесите на гибелната напаст.