Магда имаше навика да се обажда на майка си поне три пъти в седмицата. Майка ѝ застаря и тя зачести обажданията си.

– Просто да разбера как е, – казваше като оправдание Магда.

Ана имаше и двама сина, които много по-рядко ѝ се обаждаха, но тя се радваше, когато чуеше гласа им, защото така разбираше как са децата ѝ.

– Защо не им се обаждаше ти? – питаха я комшиите и тези, които я познаваха.

– Не искам да им се натрапвам, – казваше тя. – Всеки си има свой живот и не желая да има се меся в работите, семействата и всичко, което вършат.

Понякога тези разговори бяха дълги. Съдържаха множество въпроси и отговори, но друг път бяха само поздрав за празник, рожден ден или някаква годишнина.

Ана се радваше на всяко обаждане и подчертаваше:

– Хубаво е да имаме връзка с децата си, но още по-добре е те да поддържат непрекъсната връзка с нашия Баща.

Тази връзка всеки от нас може да осъществява чрез молитва. За нея няма критерии колко продължителна трябва да бъде.

„Многото думи“ не се равняват автоматично на качествена молитва.

Основният акцент трябва да бъде върху поддържането на редовен контакт с нашия Отец, който знае нуждата ни, „преди ние да го помолим”.

Молитвата е добър и жизненоважен избор.

Възможно ли е, това да се е случило?

След няколко седмици плаване в потопения ковчег, че чуваха отново удари по дървения корпус.

– Още една дупка? Досадни кълвачи!, – изръмжа Ной.

Той закърпва дупката и продължи да мърмори:

– Ще ви дам на совите, чувате ли? Не си мислете, че няма да го направя!

Кълвачите започнаха да надига отново глава, малко след като ковчега се издигна над водите.

– От къде продължават да се появяват тези дупки в корпуса“ – зачуди се Ной. – О, таман бях забравил за кълвачите. Дървено корито с кълвачи, Господи, това направо е досадно.

Оказа се, че има проблем на долната палуба с бобрите.

– Къде е вълкът? – развика се Ной. – Точно, когато ми е нужен, него го няма.

Той размахваше заплашително ръце срещу бобрите и крещеше:

– Ей, кой направи яз от моята кухненска маса?!

Нямаха край неприятностите.

Ной тежко въздъхна и попита Господа:

– Боже, дали трябваше само да докарам животните в ковчега или е необходимо и да ги запазя?

В част от семейство Стоянови се зароди желание да си имат котка. Майката и децата бяха „за“ домашен любимец, но бащата бе против.

Най-накрая Антон, главата на семейството се съгласи с уговорката:

– Добре, имаме нужда от помощ за намаляване на популацията от мишки в нашия дом.

Решено бе котката да се вземе от местния приют за животни. Така щяха да подкрепят добрата кауза.

Там си избраха възрастна черна котка.

От приюта им дадоха строги инструкции:

– Още от първата седмица трябва да установите определен режим на хранене.Така котката научава, че вашия дом е мястото, към което тя принадлежи и че винаги там ще намира храна и ще бъде безопасно за нея.

– Ако я храним без режим, тя няма ли да разбере това? – попита Антон.

– Не, – усмихна се служителката от приюта, – но ако реши да се скита, тя винаги ще се връща във вашия дом.

Антон вдигна рамене и добави:

– Щом е необходимо …., но това няма значение, за нея ще се грижат децата и жена ми.

Ако не познаваме истинския си дом, завинаги сме изкушени в напразно търсене на доброта, любов и смисъл на живота си.

Има много гласове, които ни примамват с лесни обещания да решат проблемите ни или да ни осигурят „мъдрост“ за вълнуващо бъдеще, но ако искаме да живеем наистина, трябва да останем в Исус.

Петър и Славка имаха около себе си малка сплотена общност от вярващи, но това близко общение ги притесняваше.

Един ден Петър предложи:

– Хайде да намерим малка църква, но достатъчно голяма, така че никой там да не забележи, ако ни няма.

– Не е лоша идеята ти, – съгласи се Славка. – Тогава ще можем да пропускаме някои служби, без да ни се обаждат или да ни изпращат съобщения, за да ни проверят къде сме и защо не сме на богослужението.

– Освен това, – Петър повдигна веждите си нагоре, – нека хората участват в живота ни, но не мислиш ли, че е прекалено, всички да бъдат и в бизнеса ни?

Двамата започнаха да съставят списък за всичко, което желаеха да имат в новото църковно тяло.

– Да има по-оживено детско служение, – предложи Славка.

– Може и малко кафене, където да се отбиваме по различни поводи, – замечта се Петър. – И то да бъде в самата сграда.

– Хвалението да пее по-жизнени песни, – оживи се Славка.

Списъкът бе дълъг и подробен.

Накрая Петър отбеляза:

– Всички тези неща са важни за една църква, но ако хората искат да разговарят и през другите дни на седмицата освен в неделя, смятам, че е малко прекалено.

– О, не! Благодаря! – възкликна Славка.

Двамата може да са намерили перфектната църква според техните разбирания, но дали не са нарушили нейното „съвършенство“, като са станали нейни членове?!

Поради объркване в разбирането на интернетните технологии, съдът не можеше да осъди или освободи обвиняемият.

След дълго обмисляне главният съдия обяви:

– Няма значение какво ние мислим за Интернет. Важното е, какво Бог мисли за това?

Делото бе отложено, а на чиновниците към съдебната палата бе наредено:

– Проучете Библията и разберете мнението на Всемогъщия по цифровите въпроси.

Започна се активно четене.

В средата на седмицата бяха привикани всички, на които бе поверена задачата, да представят какво са намерили.

– В книгите Битие, Изход и Левит нищо не се казва за Интернет, – докладва един от чиновниците.

Настъпи пълна тишина.

– И сега какво? – попита объркан главният съдия.

– Имаме някаква надежда, че в книгата Числа ще намерим нещо, – плахо подметна друг от чиновниците. – Нали става въпрос все пак за числа?!

Горките?! Ами ако никъде в Библията не се споменава думата Интернет, как ще разберат какво е мнението на Господа за него.