Posts Tagged ‘свиждане’

Кодът на безсмъртието

вторник, април 27th, 2021

Кирил бе отзивчив човек. Посещаваше приятели и познати в болницата и им носеше утеха.

При едно от свижданията на близък човек Кирил се запозна с Минчо.

Странен индивид бе този болен. Груб и непризнателен към хората.

Когато Кирил се опита да сподели с него Благата вест, младежът троснато отвърна:

– Аз не вярвам в Бога. Дори съм враждебно настроен към църквата.

– Но защо? Някой от църквата ли те е наранил? – попита Кирил.

Минчо му обърна гръб и му даде да разбере, че не желае повече да разговаря с него.

След две седмици Кирил посети сестра си, която бе скоро постъпила в болницата. Тя го посрещна с радост:

– Благодаря ти, че дойде. Тук има един младеж, който се държи арогантно със всички. В съседната стая е. Много шум вдига.

– Да не би да се казва Минчо? – попита Кирил.

– Да, да същият, – потвърди сестра му със недоволно изражение на лицето.

Кирил си спомни, как този младеж бе отказал да говори с него, но реши въпреки всичко да го посети.

Когато Минчо го видя бе много изненадан, но не го изгони.

Кирил забеляза голяма татуировка на ръката му. Там имаше пет букви IDDQD, които нищо не значеха за него.

Минчо забеляза , че погледът на Кирил бе привлечен от неговата татуировка.

– Това е кодът на безсмъртието в компютърната игра Doom, – гордо отбеляза Минчо. – Ако го въведете, персонажът не може да бъде убит.

– Аз също имам код на безсмъртието, – каза Кирил.

– Код ли? Какъв код? – очите на Минчо щяха да изскочат от любопитство.

– Христос воскресе! – това е моят код за безсмъртие, усмихна се дружелюбно Кирил.

Двамата си поговориха, като засегнаха и други различни теми от безсмъртния код.

Седмица по-късно, когато Кирил отново посещаваше болен, медицинската сестра го пресрещна и му каза:

– Какво направихте на Минчо? Не мога да го позная. Не псува, не отговаря нахално ….. Дори се усмихва и е любезен.

– Просто получи истинският код на безсмъртието, – каза Кирил.

От смърт към живот

вторник, януари 31st, 2017

imagesРени се грижеше за сестра си Дора, която бе хронично болна. От две седмици двете сестри бяха заедно. Рени изслушваше Дора, помагашеѝ да се храни и я насърчаваше:

– Бог е близо до теб и няма да те изостави.

Но един ден ден Дора отново постъпи в болницата. Тя не се чувстваше добре. Рени разбра и веднага пристигна в родния им град. Тя започна почти всеки ден да посещава сестра си.

При едно от посещение в болницата, където Дора беше настанена, една медицинска сестра предложи на Рени:

– Може да останете при сестра си и след свиждането.

Рени се зарадва, че ще бъде по-дълго време със Дора. Тя и помогна да се изкъпе и я облече. Докато я водеше Рени си повтаряше: „Тя ще се оправи“.

Когато си легна Дора каза:

– Рени, сега можеш да си тръгваш и Бог да те благослови.

Обнадеждена Рени си тръгна. Надеждата, че сестра ѝ ще се оправи, бе пораснала, но по пътя за в къщи се обадиха от болницата. Рени се върна веднага обратно.

Когато стигна в болницата ѝ казаха:

– Сестра ви почина, малко след като си тръгнахте.

Рени почувства силна болка, това бе голяма загуба за нея. Тя си спомни последните думи на сестра си: „Бог да те благослови“. Те бяха едно утешение за нея.

– Смъртта няма последната дума, – усмихна се през сълзи Рени, – защото Бог ни дарява вечен живот. Дора вярваше в Него и сега е в обятията Му.

 

Аз съм борец

вторник, май 10th, 2016

Interior of hospital roomТози ден беше много тежък за Симона. Ту валеше, ту слънцето се опитваше да надникне между облаците, но топлината му не се усещаше заради студения вятър.

Тя се прибра у дома си и приседна на края на дивана за малко, но изведнъж се строполи на пода ….

Така я завари един от синовете ѝ. Момчето се уплаши и започна да се тресе цялото, но намери сили и звънна по телефона:

– Мама ….. припаднала …. Вазов …14 а….

Линейката бързо дойде и Симона бе откарана бързо в болницата. Съпругът ѝ Веселин и двамата ѝ сина всеки ден ѝ ходеха на свиждане, но състоянието ѝ не се бе променило.

Вече 12-ти ден Симона беше в кома. Лекарят предложи на Веселин:

– Нека да изключим апаратите, които поддържат живота ѝ.

Веселен все още хранеше някаква надежда, че жена му ще отвори очи и за това каза:

– Бих искал да се посъветвам и с останалите от роднините и тогава ….

– Побързайте, – настоя лекарят, – няма смисъл да се отлагат нещата.

Веселин с натежало сърце се прибра в дома си. Звънна на близките на жена си и им каза, че иска да поговори с тях относно състоянието на Симона.

Повечето бяха заети, но някои от тях дойдоха. Когато леля ѝ Станка чу за какво точно става въпрос каза:

– Веселине, никой не е искал това да се случи, но Симона все казваше: „Когато умра, искам да стана донор на органи“. Каква по-добра възможност от тази, да изпълним желанието ѝ.

И всички се съгласиха.

На другия ден роднини и близки се събраха край Симона, за да се сбогуват с нея.

Веселин се надвеси над нея и тихо ѝ прошепна на ухото:

– Бори се, любов моя. Не трябва да преставаш да се бориш.

И изведнъж …. Това, което се случи силно разтърси всички присъстващи.

Жената, която изобщо не се движеше и не говореше, внезапно каза:

– Аз съм борец.

Това беше само началото. Скоро Симона се пооправи и напълно се възстанови.

По-късно тя споделяше с приятелите си:

– Думите на любимият ми бяха чудотворно лекарство за мен. Те спасиха живота ми. Не преставайте да казвате на хората, които обичате, колко скъпи са те за вас.

За кого най-много

понеделник, септември 28th, 2015

indexЕдна жена лежала с по-малкия си син в болницата. Дошли ѝ на свиждане съпругът ѝ с по-големият им син.
Мъжът споделил с жена си:
– Домъчнало ми е за теб и малкото ни момче.
По-малкият им син се обадил:
– На мен също ми е домъчняло за татко и батко.
Очите на жената се напълнили със сълзи.
– А за кого най-много ти е мъчно? – попитала майката.
Детето помислило няколко секунди и казало:
– За компютъра.

Завърналият се

четвъртък, април 2nd, 2015

imagesВ задния двор Лили простираше дрехи и чаршафи.

– Не ме докосвай, – извика тя, когато Стоян се доближи.

– Виж не съм дошъл да се караме, – каза премирено Стоян, – не сме се виждали доста отдавна.

– Тъй ли? – сопна му се Лили. – Чудех се къде ли се запиля?! И за какво те прибраха в затвора? – очите ѝ святкаха яростно.

– Контрабанда на алкохол, – троснато отвърна Стоян.

– Не знаех, че се занимаваш с такива работи, – с ирония подчерта Лили.

– Е, все някак трябва да се изкарват пари, – с поглед забит в земята, тихо каза Стоян.

– Да не би децата ти да гладуват? За твое сведение, те работеха, докато ти беше в затвора, – Лили фучеше като бясна. – За какво си дошъл?

– Просто да ти кажа здравей, – помъчи се да я умилостиви Стоян – и да ти кажа, че много ми липсваше. Защо не дойде да ме видиш поне веднъж? – в гласа му се прокрадна укор.

– Имаш вид все едно си бил на почивка. Ял си по три пъти на ден,  – заяде се отново Лили, – а аз и децата ти само по един път. Най-малко пет килограма си наддал.

Стоян разпери ръце. Не знаеше вече какво да ѝ каже.

– Не помисли ли преди да се забъркаш в такива работи, – започна да го мъмри Лили. – Почти на 45 си, а се държиш като тийнейджър. Питаш ме защо не съм ти дошла на свиждане, че защо да идвам? Когато реши да правиш контрабанден алкохол, дойде ли да ме попиташ дали съм съгласна?

Стоян усети, че Лили е много ядосана.

– Добре де, следващия път като се проваля, ще гледам никой да не разбере, – по лицето му се четеше тъга и безнадежност.

Лили се чудеше да го приеме или да го смачка и да го изрита. Стоян с болка тръгна към входната врата.

– Не ходи никъде, – гласа ѝ трепна и стана по-тих, и нежен. –  Пази се! Тревожех се за теб още от първия ден, когато те прибраха в затвора.

– Не ми ли каза, че на мен там ми е било по-добре, отколкото на теб тука? – заяде се на свой ред Стоян.

Двамата се погледнаха. След това с мълчаливо съгласие се отправиха към дома си.