Есента обливаше със своите жълти, червени и кафяви краски всичко наоколо.Тишината и покоя в парка приканваха хората към размисъл.

Дичо и Божко вървяха мълчаливо и се наслаждаваха на пъстрата премяна на дърветата и храстите.

Божко бе дребен, но успяваше в всичко. С каквото и да се заемеше всичко му спореше.

Дичо бе пълна противоположност на приятеля си. Все нещо ще изтърве. Ще среже не на място, ще се обади в неподходящ момент, макар и с правилни мотиви.

Въпреки това двете момчета дружаха и си помагаха.

– Интересно, как всичко така леко ти се отдава?! – възкликна Дичо.

– Обръщай внимание на предупрежденията, – посъветва го Божко. – Ние често сме невнимателни към тях.

– Какви предупреждения? – попита изненадано Дичо.

– Те идват с нежна строгост и тактично принуждение съпроводени от тихия Божий глас, – леко се усмихна Божко.
– Но как ще ги чуя? – пълна безпомощност звучеше в гласа на Дичо.

– Тихият вятър едва се чува, но това трябва да се почувства, – с тих възторг заяви Божко.- Божият нежен натиск върху сърцето и мозъка е като докосването на утринния галещ бриз.

– Да го усетя, – повтори напрегнато и учудено Дичо.

– Неговият тих глас, привлича сърцето ти и ако го слушаш става все по-ясен за твоето вътрешно ухо. Този глас е предназначен за ухото на любовта, което е чувствително към най-малкия шепот, – поучаваше Божко.

– Ако не вярвам в любовта? – натърти с някакво превъзходство Дичо.

– Ако не отговориш на нейния зов, тя си тръгва. Бог е любов и ако искаш да Го познаваш, непрекъснато се вслушвай в нежните Му призиви, – започна да го насърчава Божко.

– Да кажем, че предприемам нещо ново и то ми изглежда правилно и напълно ясно, тогава ….?
– И тогава се вслушай в предупреждението Му, дори това да ти изглежда безумно и нацяло да измени плановете в живота ти, – посъветва го Божко.

– Искаш да каже,че трябва да очаквам проявленията на Божията воля? – заклати несигурно глава Дичо.

– Открий на Спасителят своите мисли, чувства и Му предостави възможност Той да действа нататък. Не разчитай на мъдростта и уменията си, каза настойчиво Божко.

– Дори и когато противоречат на моите планове и действат против самия мен? – съмнението взе превес в Дичо.

– Покори Му се и вярвай, макар да ти изглежда безумие. Само Бог може да въведе в живота ти хармония, независимо от това, че минали или настоящи събития ти изглеждат проиграни и загубени, – в гласът на Божко звучеше тържественост.

– Това означава да вървя след Господа и да Го познавам, – въздъхна тежко Дичо.

– Ако го направиш, няма да се притесняваш за бъдещето си. Бог може да те преведи и през най-голямата тъмнина, но ще помогне да изгрее в теб светлината на победата.

Това окончателно разби всички илюзии на Дичо. Нещо ново запърха в гърдите му.

Бе слънчево и горещо лято, но вечерите бяха тихи и прохладни.

Слънцето вече прибира знойните си лъчи, а тъмнината бързо обгръщаше със своята черна мантия малкото селце.

Малки момичета и момчета все още огласяха улиците с крясъците си. Чуваха се подканящите викове на родителите им:

– Хайде прибирайте се! Стъмни се вече. Време е за вечеря.

Васко, Владо и Марин се втурнаха в стаята с много шум и настървение. Току що бяха видели тъмнозелен бръмбар, който разперил криле, прелетя пред тях тихо бръмчейки.

Насекомото привлечено от светлината в стаята влезе вътре, а децата след него. Бръмбарът заслепен от лампата падна по гръб и започна да рита с тънките си крака.

Чу се победоносен вик:

– Хванахме го!

Децата веднага наобиколиха насекомото и с интерес започнаха да разглежда загубилия ориентир бръмбар.

За да не избяга Владо го удари с шапката си, а Марин с дрехата си, за по-сигурно.

След това, промъкналият се тихо след момчетата, Мишо подаде една топлийка и Владо забоде бръмбара.

Насекомото бе омаломощено, но продължаваше да рита с тънките си крака. На него толкова много му се искаше да полети на воля, но …. не можеше.

Мимето се бе промъкнало в ъгъла на стаята и плачеше.

– Оставете го! – хлипаше малкото момиче. – Пощадете го! Не бъдете толкова жестоки. Знаете ли колко го боли?

От къде можеха да знаят? За тях това бе чужда болка.

Дъждът спираше за малко своя ход, а след това с нова сила се изливаше безмилостно върху минувачите по улицата.

В такова време е много трудно да останеш сух, дори и чадър да носиш. Обувките ти обилно напоени с влага жвакаха като жабешки хор.

Мария се прибра и бързо се преоблече. От хола се чуваше равномерния глас на майка ѝ, която вероятно пак разказваше нещо на малките. Изглежда бе много интересно, защото не се чуваше никакъв шум.

Мария открехна леко вратата и чу спокойния глас на баба Стойна:

– Първоначално птиците били без крила. След това Бог им направил такива и ги сложил пред тях с думите: „Елате, вземете това бреме и го носете на гърба си“.

Птиците били с прекрасна окраска и имали мелодични гласове. Когато пеели, перата им преливали в разноцветни багри на слънчевата светлина. Но тогава те не можели да се издигат високо в небето.

„Нима трябва да носим това бреме на гърбовете си?“ – смутили се птиците.

След като преодолели нерешителността си, взели в клюновете си товара и го сложили на раменете си, за да го носят.

Известно време бремето им изглеждало много тежко и им било трудно да го носят. Но с течение на времето, тъй като продължавало да бъде на раменете им, то се сраснало с малките им тела, научили се как да го ползват и скоро тежестта се превърнала в истински криле.

Мария пристъпи внимателно към децата, които със зяпнали уста слушаха баба си и тихо каза:

– Ние сме като тези безкрилите птици, а нашите задължения и ежедневна работа, възложени ни от Бога, се превръщат в криле, който ни издигат нагоре.

– Когато разглеждаме и пресмятане нашите бремена и теготи, това ни навява само страх. Но когато ги поемем на раменете си и ги приемем в сърцата си, те се превръщат в криле, – отбеляза баба Стойна.

– Всяка тежест, която приемаме в добро разположение и с любов, се преобразува за нас в благословение, – допълни Мария. – Бог желае предназначения за нас труд да ни бъде в помощ.

Децата обръщаха очи и жадно слушаха ти майка си, ту баба си.

– Ако не желаем да наведем гръб, за да поемем нова тежест, то ние се отказваме от възможността да растем в благодатта, – засмя се Мария.

– Благословено е бремето, което колкото и тежко да ни изглежда, е възложено на раменете ни от Божията ръка, – заключи възрастната жена.

Приказката и поучението бяха свършили, сега беше време за вечеря и всички се отправиха към кухнята.

Пролет. Ледът в реката започна да се топи, въпреки че беше още силен и як. Тодор желаеше да скъси пътя си и реши да премине по леда на реката.

Хората на брега и съпругата му Таня, която пътуваше с него го молеха напрегнато:

– Не рискувай живота си!

Но Тодор беше упорит, самоуверен и с безгрижен нрав. Той не се вслуша в предупрежденията. И надявайки се на своя кон каза:

– На своя кон и в ада ще ида, дори и през този лед.

Тодор потегли бързо, Таня не успя да скочи от шейната и двамата се оказаха на сред реката.

Изведнъж леда се пропука. Безразсъдният мъж заедно със своя кон и шейната отиде под леда.

Таня по някакво чудо остана жива.

Те излетя от шейната и се намери върху твърд лед. Хората ѝ помогнаха и тя стигна бързо до брега.

Мъжът ѝ умря и навярно се е отправил към ада.

Не изкушавайте Господа със своята самонадеяност и гордост, за това може скъпо да си платите.

Самонадеяният човек е прекалено уверен в себе си, в своите сили, способности, достойства, в своята необикновенна мъдрост и никога няма да разбере, колко е глупав.

Ако той вижда само своите добродетели, то никога няма да открие своите недостатъци. Когато се сравнява с другите, ще се счита за по-добър от тях.

Светлината, в която вижда себе си и другите, всъщност е тъмнина.

Гордостта е твърде високо мнение за самия човек и твърде ниско за останалите хора. Трудно е да се изброят всичко, което е обект на човешката гордост.

Хората се гордеят със своята физическа сила, външна красота, възпитание, образование, позиция в обществото, в църквата, в държавата.

Те се гордеят с техния произход – родители, баби и дядовци. Родителите се гордеят с децата си. Някои от тях се гордеят с богатството, славата, силата, знанията и опита си.

Пазете се от гордост и самонадеяност, това са опасни пороци.

В стаята бе сумрачно и влажно. В ъгъла стоеше стара печка. Тя отдавна бе изхвърлена тук. Чувстваше се самотна и ненужна.

Изведнъж вратата се открехна и до нея оставиха нова батерия.

Новодошлата изпъшка, а после реши да се похвали пред старата печка, единствения ѝ слушател за сега:

– Сега хората живеят по-лесно като използват мен. Не е нужно да секат дърва за печката. Извинявай, но теб трябваше отдавна да те претопят.

Печката мълчеше смутена. Тя знаеше, че са я изхвърли, ама чак да я претопят, това бе прекалено.

Колко пъти стари вещи отново са влизали в строя поради различни обстоятелства. Защо и на нея да не се отдаде такава възможност?

– Е, казвам това не само заради моите предимства, които облагодетелстват хората, – напери се още повече батерията. – В домовете сега има газ, светлина, кухненски комбайни, перални, …. Това, за което жената по-рано отделяше цял ден, сега го прави за час и дори по-малко.

– Това е много хубаво, – зарадва се старата печка. – А за какво използват свободното си време?

– О, за всичко! Трудно ми е да ги изброя, – започна да пресмята батерията. – Спят повече. Ходят си на гости. Участват във всякакви развлечение, а главното е, че гледат телевизия и сърфират по Интернет.

– Колко жалко, – огорчена каза старата печка. – Когато ме използваха по-често, ако останеше свободно време, хората се молеха, вършеха добри дела и ходеха на църква.

И старата печка не поиска да слуша от батерията по-нататъшните новини за съвременния живот.