Мартин и баща му обичат да излизат сред природата. Те дори си имат свое любимо място, скрито от очите на другите. Там редовно ходят. Почиват си и ловят риба.

Но една неделя на тяхното място ги посети слаба, но красива котка. Докато бащата постави палатката, синът му се сприятели с четирикраката гостенка, която се оказа много ласкава и умилкваща се.

След като Мартин погали животното, то започна да го следва и да се отърква о краката му.

– Рибата, която хвана, на котката ли я даде? – попита бащата сина си.

Мартин само повдигна рамене и смутено наведе очи надолу.

– Е, това не е беда, – каза бащата. – Ние сме донесли достатъчно храна за обяд и вечеря.

Получавайки толкова много любов и внимание, бездомната котка се привърза към туристите. През цялото време активно се въртеше около тях. И те едва не се спъваха в нея, когато събираха клони за огъня.

След вечеря котката изчезна. Мартин и баща му  я потърсиха, но не я намериха и легнаха да спят.

След няколко часа около палатката се чу шум. Мартин си веднага изскочи с баща, за да види какво става навън.

В тъмнината, осветени от телефона на Мартин, баща и син видяха осем сияещи очи. Котката се бе върнала, но не сама, а с три котенца, две черни и едно раирано.

Мартин се зарадва:

– Сега в лагера имаме четири котки.

Всичко, което уловиха на другия ден бе предоставено на котката майка. Тя буквално бе „натъпкана с риба“.

– Татко, ще ги вземем, нали? – Мартин умолително гледаше баща си.

– Разбира се, – бързо се съгласи баща му, – но първо трябва да ги заведем на ветеринар да ги прегледа.

– А, мама? – със страх попита Мартин.

– Когато види радостта ни от „чудния улов“, – засмя се баща му, – не може да ни откаже.

Така и стана. Тя не по-малко от двамата рибари, обичаше животните.

– Че кой може да откаже подслон и храна на такива мили създания?! – плесна с ръце  майката на Мартин, когато видя новото попълнение на семейството.

Има мъчителни моменти в живота на всеки индивид.  Но понякога на човек му става толкова тежко, че той не може да устои на предизвикателствата и се срива.

Трейси бе хоспитализирана с тумор в мозъка, който едва не я уби. Когато я докараха в болницата състоянието ѝ бе много тежко.

Лекарите успяха да отделят опасното образование, но по време на операцията възникнаха усложнения, които доведоха до реанимацията, а после и до последвалата я интензивна терапия.

Когато основната заплаха бе премахната, възникна друг сериозен проблем.

– Аз съм сама, а и тази мъчителна болка, – каза си Трейси след всичко, което бе претърпяла, –  няма надежда да оздравея.

Така Трейси вместо да се раздели окончателно със заболяването си, се превърна в пациент, готвещ се да умира. Човек, който нямаше за какво да живее. Тя се бе предала и нищо интересно, не очакваше в живота си.

Но един ден в стаята ѝ влезе неочаквано четириногата Даря. Куче с добри очи, излъчващи нежност  и подкрепа. То имаше опашка въртяща се от радост, като вентилатор.

Даря не бе нахална. Тя погледна пациентката на кревата и сякаш с поглед я попита:

„Мога ли да дойда при теб на кревата?“

А след като Трейси ѝ разреши вдигна муцунката си към нея и последва въпрос изразен със съчувствие в очите:

„Как си?“

Точно от това се нуждаеше Трейси. Като че ли тя намери някой, който да вярва в нейното оздравяване и искрено да го желае.

Кучето остана при жената. Скоро тя сподели с хората, които я обслужваха в болницата:

– Сега вече си лягам да спя щастлива.

Нещата за Трейси започнаха да се нареждат безпроблемно. Малкото куче успя това, което лекарите се мъчеха да направят от няколко седмици. То изцели душата ѝ. Само Даря инстинктивно разбра от какво се нуждае тази жена.

След няколко дни Трейси започна да отменя един след друг курсове на терапия. Тя не се нуждаеше повече от лечение и скоро бе изписана от болницата.

Даря направи малко чудо. Буквално спаси от ръцете на безнадежността своята нова стопанка.

Петър Николов отиваше към колата си, която бе паркирана пред магазина. Той забеляза възрастна жена с огромен чувал със захар в ръце.

Старицата бързо пристъпи към Петър и му каза:

– Миличък, ще ме откараш ли? Съвсем наблизо живея.

Николов реши да помогне на жената и я откара до дома ѝ.

На следващия ден, когато Петър отново отиде да пазарува в магазина, на входа го спря охраната.

Отведоха го в специално помещение и му показаха кратък видеозапис:

Познатата му старица влиза в магазина, грабва един голям чувал и бързо избягва от магазина навън.

Имаше и друг запис. На него се виждаше как бабата сяда в неговата кола …..

Петър и Иван бяха съседи, делеше ги само една ограда. Разбираха се и си помагаха, кой с каквото може, докато един ден две от кокошките на Петър попаднаха в двора на Иван.

Попаднали в зеленчуковата градината на съседа, кокошките се заеха бързо да си клъвнат това, което им се харесваше, а останалото разринаха и разровиха с краката си.

Когато Иван видя опустошената си градина, се хвана за главата. Ядоса се, грабна „нахалничките“, тресна ги о земята и те не мръднаха. След това набрал инерция, Иван изпълнен със злоба и омраза, прехвърли клетите създания в двора на Петър.

Като чу тупването, Петър излезе да види какво става. Видя окървавените птици. Първоначално се ядоса и бе готов да отмъсти за безжалостното изтребване на кокошките си, но …

Сдържа първият си порив.

– Ако бяха седели мирно в двора ми, нямаше да ги постигне такава участ, – започна да разсъждава на глас Петър. – Кой знае колко поразии са направили на съседа. Трябва да намеря мястото, от където са се проврели или прехвръкнали и да сложа преграда, така че повече да не пакостят, но …. първо ще ида при Иван.

Когато комшията видя Петър на вратника си, обърна му гръб и закрачи към дома си. На Петър му стана тежко, но наведе очи и извика:

– Иване, прости ми, не забелязах кога са се вмъкнали в двора ти.

Иван се обърна, очите му бяха кървясали, а ръцете му свити в юмруци, готов да удари неканения гост.

– Вероятно са ти сторили много поразии, – смирено каза Петър. – Готов съм да ти заплатя загубите.

Бурята в сърцето на Иван утихна, погледът му се проясни и виновно погледна комшията си:

– Прощавай, Петре, в яростта си убих животинчетата ти.

Двамата се засмяха и седнаха под големия орех в двора на Иван. Поприказваха си. Мирът и спокойствието отново се настани между тези два съседни двора.

От малките неща могат да възникнат големи крамоли. Но човек не трябва да се поддава на гнева, защото той е лош съветник.

Нека бъдем миротворци, хора, които не само леко преживяват огорченията, но и насаждащи миролюбие навсякъде и спрямо всекиго.

–

Нели е малка, но не обичаше да лае за щяло и нещяло, тя е сериозна дама. В къщи бе спокойна, а на улицата вървеше с ясно определена цел. Никого не докосваше и не обичаше децата. Няма да отиде при тях, и ако ги видеше да се задават, не ги гледаше подозрително.

Нели си отиваше у дома със стопанката си Фанка, когато иззад ъгъла се показа баба с момче на четири години.

– Иди погали кучето. Виж колко е смешно и мило, – нареди бабата на внучето си.

Нели изпадна в шок. Те не бе свикнала да се спускат към нея, нито да викат край нея хора.

Внукът на тази баба веднага протегна ръцете си към кучето. То започна да се крие зад Фанка. И се опита да се слее с асфалта.

Обикновено Нели привличаше вниманието на хората, поради своята миловидност и малък ръст, за това Фанка я взимаше на ръце, но не и този път. Когато стопанката ѝ понечи да я повдигне, момченцето изведнъж хвана каишката.

Фанка очакваше, кучето да се разлае, но то само изръмжа и се изопна на асфалта.
Детето започна да го дърпа под одобрителните възгласи на баба си:

– Погали го, нищо няма да ти направи.

Фанка грабна каишката от момче, взе на ръце кучето и си тръгна.

Бабата взе да подтичва и да вика отзад.

Изведнъж от входа излезе Ники с голямото си куче и тръгна към Фанка. Бабата веднага промени траекторията си и ги заобиколи.

Ако всичко беше свършило така, това би било много добре, но не стана ……

– Махнете това чудовище! Такива кучета трябва да се убиват! Видях по телевизията такива какво правят с децата!, – започна още по-силно да вика бабата, така че хората започнаха да се обръщат към Фанка и Ники.

В двора познаваха Нели и кучето на Ники още от рождението им. И никой не се стряскаше от тях.

– Искахте да погалите кучето, елате и го направете, – каза Фанка, на която този цирк бе започнал да ѝ идва до гуша,  като същевременно свали намордника на голямото куче.

Бабата хвана внука си и бързо се отдалечи, като продължаваше недоволно да мърмори…..