Когато Таня водеше децата си на училище рано сутрин, по-малкия Кольо сочеше с ръка и съобщаваше:

– Пак онова момиче.

А Надя му пригласяше:

– Колко смешно бяга. Сякаш нещо я спира да прави това.

Това младо момиче всяка сутрин се движеше по същия начин в парка. То имаше огромно слушалки на главата и ярки чорапи, които достигаха коляното.

Девойката редуваше движенията на ръцете и краката си, като винаги докосваше земята с един крак.

– Този спорт е различен от бягането и джогинга, при който се натоварват само коленните стави, – поясняваше за кой ли път Таня.

– Какво е това джогинг? – питаше Кольо.

– Забраванко, – плезеше му се насреща Надя, – това е бягане при, което хората си почиват.

– А това? – продължаваше неуморно Кольо, като сочеше по посока на момичето.

– Това е силово ходене, – обясняваше отново и отново Таня,

Тя всяка сутрин се опитваше да внесе по-голяма яснота на думите си, за да я разберат децата.

– То е умишлено сдържане, ограничаване на естествената склонност на тялото да бяга. Този вид движение дори да не иска да включва толкова енергия, съсредоточеност и сила, колкото и обикновеното бягане, все пак ги изразходва. Но при него всичко е под контрол.

„Това е ключът, власт под контрол – помисли си Таня. – Библейското смирение, както и силовото ходене, често се разглеждат като слабост, но това съвсем не е така. Смирението не отслабва нашите сили и способности, а по-скоро позволява да бъдат укротени, както ръцете и краката ръководени от ума, когато прохождат рано сутрин“.

Когато чуем призива „върви смирено“, нужно е да ограничим желанието си да вървим напред пред Бога.

Понякога се налага да направим нещо и то бързо, защото ежедневната несправедливост в нашия свят е огромна, но ние трябва да бъдем контролирани и насочени от Бог.

Небето бе започнало да се прочиства. Облаците се разкъсаха. Появиха се петна ясно небе. Между тях се нижеха копринени нишки.

Някъде високо бушуваше силен вятър, който събираше и пак сплиташе облаците, но на земята въздухът беше напълно стихнал.

Носеше мирис на мокра трева и се открояваха ясно голи корени.

Лозан и Димитър свалиха дъждобраните си и продължиха разходката си. Въпреки дъжда разговорът им не бе секнал.

– За да преминем през кризисни сезони и социални смущения, – отбеляза Лозан, – трябва да се отнасяме към себе си и другите хора така, както Бог се отнася към нас, с благодат, милост и прошка.

– А какво е благодат? – попита Димитър.

– Благодатта означава, че Бог винаги ни дава това, от което се нуждаем, а не това, което заслужаваме. Ако получаваме заслуженото, то нямаше да сте тук. Бог е против горделивите, но дава благодат на смирените.

– Нима всеки, който иска сам да си направи нещата е горделив? – недоволно махна с ръка Димитър.

– Въпроса опира до това, – наблегна Лозан, – че такива не смятат Бог за необходим. Те нямат нужда от Неговата благодат.

– Обикновено човек подхождат към нещата с мисълта: „Ако това трябва да стане, зависи единствено от мен“, – подчерта Димитър.

– Да, но когато си смирен и признаеш, че не можеш сам да се справиш, Бог излива своята благодат.

– И какво очаква в замяна? – настъпи предизвикателно Димитър.

– Бог разчита, че на такива, на които е била показана благодат, ще я проявят към другите.

– Всеки преминава през трудни времена, – уклончиво каза Димитър.

– За да си емоционално здрав това, което Бог ти е дал трябва да го споделиш с другите. Ето например, днес много хора са под стрес. Останали са без работа. Загрижени са за неясното си бъдеще. Не знаят как ще преживеят до следващия ден. Към такива трябва да бъдем внимателни и мили.

– А тези, които трудно можеш да обикнеш? Такива, които остро отговарят, все се съмняват, говорят преди да те изслушат…..

– Те също водят битки и се нуждаят не по-малко от нашата подкрепа. Няма нищо друго, което така да обезоръжи хората, както показването на повече благост.

Двамата замълчаха.

– Бог ни дава благодат, – възторжено възкликна Лозан. – За това трябва да отидем и да я раздадем на другите, за да разберат, какво Исус е направил за тях.

Малина не беше вече малко момиче. Бе станала красива девойка.

Стаята ѝ бе точно над тази на майка ѝ. През нощта тя видя как светлината от майкината ѝ стая се отразяваше върху дърветата, които растяха под прозореца на Малина.

– О, мама е още будна, – каза си тя.

И слезе на долния етаж с надежда, че ще разговаря няколко минути с майка си, но я завари на колене в молитва.

– Няма смисъл да я чакам да стане, – тихичко прошепна девойката. – Тя може да остане така с часове.

И Малина бързо се върна отново в стаята си.

Настъпи утро. Лъчите на слънцето още не бяха пробили облаците, но вече просветляваше.

Малина се събуди и отново видя, че прозорецът на майка ѝ свети.

– Нима до сега е стояла будна? – Малина бе изненадана.

Слезе долу и завари майка си седнала пред масата изучавайки и сравнявайки няколко превода на Библията.

Книгите бяха разпръснати по масата, а погледа на майка ѝ бе съсредоточен.

Пред нея бе разгърната тетрадка, а в ръката си държеше химикалка. От време на време нещо си отбелязваше върху листа, след което продължаваше да чете.

– Такава е майка ми, – усмихна се Малина. – За нея Христос е първия ѝ приоритет в живота.

Постоянството във всекидневната връзка на майка ѝ с Христос не оставаше незабелязано.

Радостта бе отличителна черта на тази жена. Лицето ѝ я излъчваше. Очите ѝ искряха. Тя бе пример за децата си, близките и познати ѝ.

Всеки, който се запознаеше с нея искаше да има същата връзка с Христос.

Елена живееше спокойно в един малък град. Нищо до сега не бе помрачавало сериозно последните години от живота ѝ.

Но един ден тя усети неразположение и болки в тялото си, за това реши да посети доктор Филипов. Той бе добър в професията си и прецизно се грижеше за пациентите си.

Бяха направени изследвания на Елена.

С натежало сърце доктор Филипов излезе в чакалнята. Той видя Елена, в чийто скут лежеше голяма черно подвързана Библия. Тя разговаряше с млада жена, която седеше до нея.

Лекарят я остави да си довърши разговора, а на медицинската сестра Милена поръча:

– След малко доведете Елена в кабинета ми.

Милена се сконфузи. Тя много добре си спомняше първата среща с тази жена. Докато ѝ взимаше кръв за изследване Елена и се представи:

– Аз се казвам Елена Николова. Вярвате ли във Великден?

– Е, всичко е свързано с яйца, козунаци, ходене на църква и празнично обличане, – бе казала тогава Милена.

Но Елена не остави така нещата. Тя разказа на медицинската сестра истинското значение на Великден.

Елена бе въведена в лекарския кабинет, тя погледна доктора и го попита:

– Защо сте толкова разстроен?

Филипов прокара ръка по косата си и сподели:

– Дойдоха изследванията от лабораторията……

Той въздъхна тежко и я погледна с тъга.

– Елена имате рак, – а след това тихо добави, – не ви остава много.

– И това ви огорчава? – попита весело Елена. – Току що ме зарадвахте, защото аз отивам да се видя с моя Господ, съпруга ми и приятелите ми. Има ли по-хубаво от това да празнувам Великден завинаги?!

Филипов бе навел глава.

– И сега ви е трудно да ми дадете билета? – усмихна се Елена.

„Каква прекрасна жена“, – помисли си докторът.

В сърцето му нямаше повече притеснение и болка. В него настана мир.

Кирил бе отзивчив човек. Посещаваше приятели и познати в болницата и им носеше утеха.

При едно от свижданията на близък човек Кирил се запозна с Минчо.

Странен индивид бе този болен. Груб и непризнателен към хората.

Когато Кирил се опита да сподели с него Благата вест, младежът троснато отвърна:

– Аз не вярвам в Бога. Дори съм враждебно настроен към църквата.

– Но защо? Някой от църквата ли те е наранил? – попита Кирил.

Минчо му обърна гръб и му даде да разбере, че не желае повече да разговаря с него.

След две седмици Кирил посети сестра си, която бе скоро постъпила в болницата. Тя го посрещна с радост:

– Благодаря ти, че дойде. Тук има един младеж, който се държи арогантно със всички. В съседната стая е. Много шум вдига.

– Да не би да се казва Минчо? – попита Кирил.

– Да, да същият, – потвърди сестра му със недоволно изражение на лицето.

Кирил си спомни, как този младеж бе отказал да говори с него, но реши въпреки всичко да го посети.

Когато Минчо го видя бе много изненадан, но не го изгони.

Кирил забеляза голяма татуировка на ръката му. Там имаше пет букви IDDQD, които нищо не значеха за него.

Минчо забеляза , че погледът на Кирил бе привлечен от неговата татуировка.

– Това е кодът на безсмъртието в компютърната игра Doom, – гордо отбеляза Минчо. – Ако го въведете, персонажът не може да бъде убит.

– Аз също имам код на безсмъртието, – каза Кирил.

– Код ли? Какъв код? – очите на Минчо щяха да изскочат от любопитство.

– Христос воскресе! – това е моят код за безсмъртие, усмихна се дружелюбно Кирил.

Двамата си поговориха, като засегнаха и други различни теми от безсмъртния код.

Седмица по-късно, когато Кирил отново посещаваше болен, медицинската сестра го пресрещна и му каза:

– Какво направихте на Минчо? Не мога да го позная. Не псува, не отговаря нахално ….. Дори се усмихва и е любезен.

– Просто получи истинският код на безсмъртието, – каза Кирил.