Моника и Виолета бяха останали сами в къщи. Родителите им още не се бяха върнали от работа. Двете бяха привършили с уроците и домашните си задължение, за това седяха в хола и тихо разговаряха.

– Всяка нощ, когато часовникът удари полунощ, не се превръщаш в тиква, а получаваш чисто нов подарък, – отбеляза Виолета.

– Какъв? Нима за всички е еднакъв? – попита Моника.

– Всички получаваме еднакво количество от него, независимо от това колко килограма е, на каква възраст е, какво образование има, дали е красив, женен, … , – изреждаше Виолета.

– ? – Моника  погледна въпросително голямата си сестра.

– С всеки нов ден ти ставаш собственик на най-могъщия ресурс, познат в човешката история. 1440 ценни минути, които ти предстоят, да изразходваш. Как ще ги използваш зависи само от теб!

– Времето е безплатно, но безценно, – въздъхна Моника, спомняйки си думите на баба си.

– Можеш да клюкарстваш или хвалиш някого, да се изпълваш с гняв или да благодариш, да правиш тренировки или да стоиш пред компютъра, да се само съжаляваш и плачеш или да се радваш, ….. Тези минути не принадлежат на мама, татко, учителката или кой да е от приятелите ни, те са твои и ти решаваш за тях, – натърти Виолета.

– Да, но има неща, които трябва да свършим, – предизвикателно заяви Моника.

– Мама и татко ходят на работа, а ние на училище, но всеки от нас избира как ще прави това. Можеш да се чувстваш онеправдана, изпълнена с песимизъм или пък да пееш и се радваш. Можеш да си мислиш за нещо друго, докато се преподава урока и с нетърпение да очакваш края на часа, но възможно е, дори в един безинтересен материал да намериш нещо ценно за себе си, което да те заинтригува и то да държи вниманието ти докрай.

– Да мия съдовете, – добавя Моника като сбърчи нос, – да изхвърлям онзи гаден боклук, …….

– Все пак ти избираш, как да изпълняваш задълженията си. Ако всяко нещо правиш с търпение, любов и радост, ще се чувстваш много по-добре.

Смрачаваше се. Тъмнината без да бърза незабележимо нахлуваше в стаята. Младен седеше във фотьойла. Той бе подпрял главата си с ръка. Погледът му блуждаеше в изчезващата светлина на деня, а мислите му го върнаха назад.

Внезапно пред него изникнаха мъж и жена. Те бяха възрастни, около седемдесет годишни. Мъжът лежеше на легло. Тялото му на практика бе напълно безполезно. Мускулите му бяха опустошени и съсипани от амиотрофична латерална склероза.

Въпреки, че тялото  му бе неефективно, очите му сканираха стаята и той виждаше жена си. Тя бе дребна и слаба, но не се предаваше лесно независимо от това, какви трудности ѝ се препречваха в живота.

Бе измъчена, но с непоколебима вяра правеше това, което бе нужно за мъжа си през последните години, особено след като той се обездвижи и стана напълно безпомощен. Бръснеше го, къпеше го, хранеше го, сресваше косите му, миеше му зъбите, ….

Това бяха родителите на Младен. Такава преданост от старана на майка му до края на дните на баща му, бяха изключителен пример за мъжа, които имаше вече пораснали деца и чакаше внуци.

В дена на погребението на баща си, Младен изпитваше огромна благодарност към тази, която го бе родила, защото тя бе моделирала пред очите му слуга в духа на Христос. Нейното служение бе тихо, но за синът ѝ то не бе останало незабележимо.

Пепо пак се бе начумерил. Крачеше нервно из стаята и подритваше ожесточено всичко, което му се изпречеше на пътя.

– Как можа? Знае ли той с кого си има работа? – думите му клокочеха като събуден вулкан.

Той не веднъж бе чувал от родителите и баба си:

– Негодуванието е отвратително и подло удовлетворение на душата. Горчивината активно го използва.

– Отмъщението има чудовищен апетит, за това се пази по-далече от него!

В Пепо всичко кипеше. Той размаха ръце и през зъби заскърца ядно:

– Един начин на отмъщение никога не е достатъчен. Ще си го получи. Друг път сериозно ще си помисли, когато реши да се заяжда с мен.

Обидите го спускаха надолу по една низходяща спирала.

Някои хора възприемат пътя към прощението неправилно. Те смятат, че той трябва да бъде невероятно приятен, не изискващо нищо от нас.

Нека бъдем реалисти.

Прошката не прощава престъплението. Тя не е съжаление за нарушението или желание да го игнорираме и подтиснем.

Прошката не води обезателно до помирение. Изразът: “ Прости и забрави!“ е един непостижим стандарт.

Болезнените спомени не приличат на стари дрехи, които просто трябва да съблечем и махнем.

Прошката е акт на промяна в отношението ни към нарушителя. В случая имаме движение от желание да навредим, до откритост и постигане на мир.

Стъпката към прошката е решаваща за нашето щастие.

На времето изглежда му имаше нещо. Слънцето продължаваше да грее и подлъга тревичките, храстите и дърветата да се раззеленеят. Хората се готвеха вече за зима, а ги връхлетя пролетна умора.

За Дани и Жоро такова време беше благодат. Имаха време за разходки, без да се притесняват, че ще завали или ще стане толкова студено, че да не може човек да си покаже носа навън.

Днес двамата приятели бяха предприели един дълъг излет извън града. Както винаги те споделяха мисли, които ги вълнуваха.

Загледали се как мъжкар ухажва женска на един клон, Дани отбеляза:

– В нашия свят всеки търси любов.

– Нима това те изненадва? – повдигна вежди Жоро, – Ние сме човешки същества и искаме да обичаме и да бъдем възлюбени.

– Мисля си, че търсим любов на грешните места, – изтъкна Дани.

– Вярно е, искаме любов от родителите, от децата, от съпруга, от приятеля ……, – започна да изброява Жоро.

– Да, но родителите остаряват и умират, – подчерта Дани.

– Децата порастват и си живеят своя собствен живот, – продължи разсъжденията на приятеля си Жоро.

– Съпрузите прекалено заети в това забързано ежедневие, обикновено са твърде уморени, – усмихна се Дани.

– Дори и приятелите ни са понякога доста егоистични, – натърти Жоро.

– Кой може наистина да разбере нуждата на човешкото сърце и да я задоволи? – въздъхна дълбоко Дани.

– Къде може да се открие истинската любов? – с тъга попита Жоро.

– Тя може да се намери единствено в сърцето на Бога, – тържествуващо констатира Дани.

Мая израстна в планината. Тя обичаше това място. Просторът и зеленината я опияняваха. Тук се чувстваше най-добре като във свои води.

Всяка неделя при хубаво време заедно с родителите си братята и сестрите си Мая копнееше да тръгне на поход, но обикновено през този период тяхното семейство се изкачваше на билото на планината.

Там дърветата бяха големи, толкова много, че ако се хванеха за ръце не можеха да ги обхванат.

Един път Мая попита майка си:

– Мамо, защо дърветата са толкова големи. Виж по-надолу няма такива. Спрямо тези гиганти изглеждат хилави и слаби.

Майка ѝ се усмихна и отговори:

– Такива и трябва да бъдат. Тук на върха ветровете са много силни. Те не биха издържали на бурите, биха се пречупили и паднали, ако не са достатъчно силни и издържливи. Те са калени в битките да устояват на натиск и напрежение.

Така се случва и с нас. Бог засажда в нас вяра още докато сме млади дръвчета. След това израстваме и се превръщаме в „дървета на правда“, като преминаваме през трудности и несгоди. Това ни калява и ни прави силни.

Бог ни подкрепя и крепко държи, особено в най-тежките ни моменти.

Той тържествува, когато Го славим, независимо от бурите виещи в нас или ветровете, които гледат да ни съборят отвън.