Туристи минаващи по дъното на каньона на езерото Пауъл, намиращо между щатите Юта и Аризона, видели необичайно зрелище – млада сова, която плувала по водата.

Оказало се, че плуването на совата е причинено от голям стрес. Тези птици във водата са съвършенно беззащитни и не могат да излязат на сушата, ако не намерят полегат бряг.

И тъй като перата им всяка следваща минута се намокрят все повече и стават тежки, то къпането за птицата може да се окаже фатално.

За щастие, тази малка сова, която е паднала във водата от гнездото, е успяла да защити правото си на живот и да стигне до брега, където започнала да суши перата си.

Експертите  твърдят, че с малката сова всичко ще бъде наред. Навярно родителите ѝ се намират наблизо, очаквайки хората да се махнат, за да се погрижат за своето нещастно потомство.

Лекарите и медицинските сестри, работещи в родилното отделение на медицинския център в Северна Каролина, въвели в своята ежедневна работа необичайна и трогателна традиция.

За недоносените деца, които напускат интензивното отделение, се устройвал мини празник с фотосесия и шапка на „випусника“ за подарък.

Мелиса Джордан, една от медицинските сестри казала:

– Винаги ми се е струвало несправедливо, че такъв важен момент в живота на недоносено бебе остава напълно незабелязан.

Не е изненадващо, че родителите на децата с удоволствие празнуват този тържествен и важен момент заедно с тяхното потомство и медицинския персонал.

Би ли разменил своето дете с друго по-умно от него? Не, разбира се!

Навярно всеки си спомня приказката, в която враната трябвало да занесе храна от лястовичката на лястовичето ѝ.

Когато враната попитала:

– А как да го позная?

Лястовичката отговорила:

– То е най-хубавото.

Отишла враната, гледала, гледала, но по-хубаво от нейното гардже не видяла и дала храната от лястовичката на него.

За човек е важно да роди и отгледа дете. Можеш да се преместиш другаде да живееш, да смениш професията, можеш да се разведеш и да се ожениш отново, можеш да се скараш с родителите си и да живееш далече от тях, ……, но детето е за дълго време, то не е за ден два, а после да го изхвърлите!

Разбира се хората искат да имат деца, особено девойките. Някои искат сега, други след като завършат института.

Даже някои момичета се обиждат:

– Как да не искам дете? Да не съм непълноценна?

Момчетата могат да ви кажат на 16 години, колко деца биха искали да имат, за да са щастливи.

Нима човек може да приеме, че може да остане без деца?

Понякога е хубаво да си първи, но не винаги.

Силвия бе първата повярвала в Господа от семейството си. Тя изпитваше голяма радост от това и желаеше да разказва на всеки за своята вяра.

Но ….. собствените ѝ родители я отхвърлиха и не само те.

Сестра ѝ Вероника крещеше като обезумяла след нея:

– Няма да четеш тук Библията си. Спри това радио, не искам да слушам за твоя Бог.

Сърцето на Силвия бе разбито от мъка и тя викаше към  Бога:

– Господи, искам семейството ми да Те приеме, но всички ме гонят, дори няма къде да се помоля.

– Защо мислиш, че няма къде да се молиш? – Попита я Бог. – Можеш да използваш банята.

Силвия се изненада, но същевременно тази идея и вдъхна увереност и я успокои.

Тяхното семейство имаше две бани. И Силвия помоли баща си и майка си:

– Ще ми разрешите ли да използвам една от баните за молитва, един час след полунощ?

И тя получи разрешение, макар и не много охотно от родителите си.

Първата вечер Силвия седна на ръба на ваната и се разплака. Започна да чете Библията и да се моли. Скоро след това се успокои. Бог обърна мъката ѝ в радост.

Така започна молитвеният ѝ живот в банята. Тя всяка вечер отиваше там, за да се срещне със Спасителят.

Чрез Божията благодат родителите ѝ и сестра ѝ повярваха в Бога.

Но и днес, когато имаше сериозен проблем и искаше да се усамоти, Силвия отиваше в банята и се молеше усърдно.

Борис Трендафилов бе приятел на Павел Димитров. Борис бе учител на Павел и много пъти му бе помагал, това ги сприятели и когато Димитров завърши училище посещаваше редовно Трендафилов.

Двамата дълго разговаряха на различни теми. Павел споделяше с учителя бъдещите си планове. Димитров пръв запозна Трендафилов с момичето, за което по-късно се ожени.

Борис не беше женен, родителите му отдавна бяха починали, нямаше близки или роднини, за това прекарваше празниците сам.

Веднъж Павел го покани в семейството си за поредния празник. Едва пристигнал, Борис вече забавляваше децата. Той се смееше с тях и им помагаше да правят кълбо върху килима.

През пролетта Трендафилов започна трудно да изговаря думите. Трябваше му доста време, за да състави нормално изречение. Оказа се, че е болен от неизлечима склероза.

Състоянието му се влошаваше, но продължаваше да общува с Павел вечер на компютъра си.

Една нощ, той написа на Павел:

„Денят е чудесен. Надявам се да е такъв и за тебе. Трудно ходя и говоря. Едва натискам клавиша, за да ти изпратя посланието си“.

– И въпреки това, – засмя се насила Павел, – той намира денят за чудесен. Какъв човек само. На негово място отдавна да съм започнал да се самосъжалявам.

Такива като Борис имат радост в сърцето си и вътрешен мир. Истински обичат живота и се радват на всичко около тях.

Радостта, онази за, която копнеем всички е възможна само чрез вяра в Бога.