Бе празник, а Петър и Слави се бяха събрали, за да се видят и си поговорят.

– Ние сме уверени в някой факти въз основа на определени доказателства, – наблегна съвсем сериозно Петър.

– Така е, – съгласи се Слави. – Например астрофизиците приемат теорията за „големия взрив“ въз основа на данните, събрани от науката за Вселената, а историците смятат, че Петър I е воювал с Карл XII на базата на свидетелства, оставени от съвременниците им.

– Виж, – поклати глава Петър, – Бог ни дава достатъчно основания да вярваме в Него, както в творението, така и в свидетелството за възкресението на Христос. Защо толкова много хора не са убедени от тези свидетелства?

– Знаеш, че дълго време бях атеист, – подчерта Слави. – За мен нямаше достатъчно доказателства, които да ме убедят в съществуването на Бог, Христос и т.н.

– Добре, – усмихна се Петър, – ако наблюдаваш някое друго събитие, различно от Възкресението на Христос или изливането на Духа на Педесетница в историята, не би се усъмнил нито за миг в него нали?

– Разбира се, – съгласи се Слави, – но никое друго събитие не изисква от мен да променя целия си живот.

– Ето това е, – плесна с ръце Петър. – Проблема с неверието е по-скоро свързан с волята, отколкото с интелекта. Хората често не вярват в това, което не ги устройва.

– Ако наблюдаваш, който и да е дебат, ще забележиш, че участващите в него отказват да приемат факти, които биха могли да застрашат тяхната политическа или национална вярност.

– Забележи, – повдигна показалеца на дясната си ръка Петър нагоре, – Евангелието изисква не само промяна на някои от нашите зависимости, то изисква пълно преосмисляне на целия ни живот.

– Нашата беда е, че ние самите искаме да бъдем царе в живота си, – въздъхна дълбоко Слави, – а когато дойде истинският Цар, на когото трябва да принадлежим, ние никак не се радваме на това.

– Напълно съм съгласен, – почеса се по главата Петър, – грехът не е просто отделни лоши дела, а яростен и горчив бунт, винаги готов да избухне към Бог и ближния….

– Ние не искаме той да царува над нас, – прекъсна го Слави, продължавайки мисълта си.

– Светият Дух изцелява сърцето ни и ни дава възможност да приемем истината, а грехът ни прави непокорни и недоверчиви. Нашият Утешител изгражда в нас способността да се подчиняваме и да се доверяваме на Христос. Волята ни, поробена от греха, придобива свобода, когато се обърнем към Бога.

Слави попадна под влиянието на силната емоция обхванала Петър, се усмихваше и спонтанно размахваше ръце в знак на съгласие.

А Петър още по-настървено излагаше мислите си:

– Под влиянието на греха ние не се доверяваме на Божията милост, на Неговото желание и способност да ни спаси. Светият Дух ни вдъхновява със твърда увереност в Божията любов. Защото не получихме духа на робството, за да живеем отново в страх, но приехме Духа на осиновението, чрез който ние викаме: „Авва, Отче!“ Същият този Дух свидетелства с нашия дух, че ние сме Божи деца.

Очите на двамата горяха, а лицата им сияеха от радост.

Топлото януарско време изненада всички.

Пчеларят Тотьо се шегуваше:пчели

– Пчелите са излезли много рано. Ще ядем мед от кокичета.

– Дали не са били гладни, та толкова рано са се раздвижили, – подкачи го Дончо, който нищо не разбираше от пчеларство.

– Не гладът, а времето ги подмами, – реагира веднага Тотьо.

Бай Стефан се почеса по главата и рече:

– Има един друг глад, които засяга всички, независимо дали живеят в Президентският дом или в приют, дали са секс символи, нови звезди или майки, които си стоят у дома.

– Какъв е този глад? – попита заинтересовано Ганчо.

– Където и да сме, колкото и много да имаме, – усмихна се Стефан, – ние жадуваме за нещо по-богато, по-дълбоко, по-красиво, по-вкусно, по-бързо – нещо, което засища.

– Е, казвай де! За какво говориш? Все със твоите загадки, – нетърпеливо размаха ръка Ганчо.

Бай Стефан бе мъдър човек. Той не бързаше да отговори, защото искаше да накара хората да се позамислят. Виждайки любопитните погледи отправени към него, започна да обяснява:

– Някои признават този глад и се стремят да го задоволят по социално приемливи начини: образование, кариера, семейство, приятели или обществена служба. Други се отчайват и ядосват. Те се опитват да задоволят глада си с безразборни връзки, злоупотреба с наркотици и алкохол и дори с, насилие.

Всички мълчаха в очакване. Никой не се досещаше, какъв ще да е този глад?!

Бай Стефан ги огледа и каза тържествено:

– Това е гладът на душата. Ние всички имаме една и съща нужда – Бог.

– А как да го намерим? – с насмешка попита Радой.

– Най- лесния начин е като Му се отдадеш, – отговори Стефан. – Опитай!

– Не е много лесно, – измърмори Манчо.

– Така само изглежда, – усмихна се Стефан. – В противен случай ще останете в робството на греха и ще се подавате лесно на изкушенията.

Повечето повдигнаха рамене, а останалите махнаха с ръка.

– Бай Стефан само това си знае, – Засмя се Евгени. – За него няма друго освен Бог.

Дали защото осъдиха стареца и не се съгласи със него, не знам, но тъмен облак засенчи слънцето, което до преди малко грееше приветливо.

Робството много им тежеше. Народът пъшкаше под тежкия ярем на мрака.

Разказваха, че ще дойде Спасител, Който ще ги огрее със светлината Си.

Но какво те очакваха в действителност?

– Този, Който ще дойде ще повиши стандарта на живота, – говореха едни.

– Ще има много привилегии, но без отговорности, – твърдяха други.

– Той ще възстанови световната ни власт до такава степен, каквато са я имали предците ни, – пъчеха се трети.

– О, Той ще посрещне всички наши физически, материални и емоционални нужди, – потриваха самодоволно ръце някои.

– Ще бъде славен, ще установи световен мир, просперитет и ще ни помогне да станем известни, – пляскаха с ръце неколцина и си представяха бляскавото си бъдеще.

И Дългоочакваният наистина дойде, но те не Го познаха и Го отхвърлиха. Той не отговаряше на техните стандарти. Не се поместваше в техните рамки.

Защо бяха слепи за Него?

Защото очакваха Той да установи царството си на земята, а Той го направи в сърцата на тези, които Го приеха.

Днес бихте ли Го коронясали като Крал на сърцето си?

Виктор се чувстваше вече пораснал и възмъжал. Скоро навърши седемнадесет.

Живота отваряше бавно вратите си пред него, но той бързаше. Не искаше нищо да пропусне.

Така се появи и желанието да хвърли едно око на порнографията.

– Голяма работа, – каза си той. – Какво толкова, всички го правят. Какво може да стане само от едно гледане?

Виктор не разбираше, че повтаря думите на клеветника, които се прикрива зад него и му шепне пагубно.

От този един път започна бавното пристрастяване на младежът към порнографията.

Ожени се за най-красивото момиче в техния квартал, като си казваше:

– Те е прекрасна, какво би ме привлякло към онази лудост?

Но той бе здраво впримчен в това си увлечение. Младата му съпруга разбра и това я съкруши.

Виктор се опитваше да постави предпазни мерки в живота си към тази пристрастеност, така че никога повече да не посегне към нея, но уви …

Нещата бяха доста напреднали.

А и оня зад гърба му не преставаше да го бомбардира:

– Твърде късно е! Отиде твърде далече! Безнадежден си!

Един ден Виктор не издържа и падна на колене.

– Господи, бракът ми може ли да бъде спасен? Ще бъда ли някога свободен и напълно простен? …

Предстоеше тежка духовна битка.

В главата на Виктор изплува част от стиха:

„…. той беше открай човекоубиец, и не устоя в истината; защото в него няма истина. Когато изговаря лъжа, от своите си говори, защото е лъжец, и на лъжата баща“.

– Щом дяволът е лъжец, тогава не трябва да го слушам, – окуражен възкликна Виктор. – Само Исус може да отхвърли злия и да ми помогне.

Младия мъж се разплака и извика:

– Исусе, Ти умря и възкръсна, за да ме освободиш от робството на порнографията. Моля, помогнете ми да живея в тази свобода днес!

В тялото му се разля топлина и той усети Божия мир.

Бяха тъмни времена. Тежко робство гнетеше людете. Въпреки всичко хората успяваха да намерят препитание.

Дядо Никола изработваше чанове. Това са онези сладкогласни звънчета, които слагаха на овце и кози, с които се огласяше цялата планина.

Синът на Никола го затриха, защото не можа да се помири със силните. Все се бунтуваше, не искаше да остане роб.

На стареца бе останал само внукът му Стоян, за когото се грижеше. Учеше го не само на своя занаят, но и на други полезни, неща, които щяха да му потрябват в живота.

Стоян бе загубил майка си още от раждането си, за това сега навсякъде следваше дядо си.

Една вечер Никола върза здраво ръцете на внука си с въже и го предизвика:

– Освободи се и отлей един чан.

Стоян се напъваше със все сила, но възелът се затегна още повече.

Старецът дълго наблюдаваше безрезултатните опити на внука си, но когато се опита да го освободи, той не можа да развърже въжето и се наложи да го реже с нож.

– Колкото повече се силиш, по-здраво те стяга примката, – добави старецът. – За това трябва да си хитър, а не да напъваш.

След това Никола накара Стоян да направи същия възел и на неговите ръце.

Старецът изобщо не се опита да се отвърже, а внимателно се зае да отлива чана.

После Стоян все имаше усещане, че този така изработен хлопатар, звучеше някак жаловито и тъжно.