Миро стоеше пред групата и внимателно ги наблюдаваше. След това прикова очите им към себе си, като махна с ръка и каза:

– Повечето възрастни хора посвещават по-голяма част от времето си на работата си, а това дава отражение във всичките аспекти на живота им. Няма значение дали човек работи в офис, притежава магазин или малък цех, или  управлява нечия фирма, всичко това е работа.

Хората от групата слушаха внимателно и се опитваха да отсеят нужното от чутото.

– Решенията, които вземаме ежедневно, имат голямо отражение върху работата ни, – продължи Миро. – Какво следва от това?

– Дългосрочните успехи и провали на работника, мениджъра или собственика се определят от качеството и точността на взетите решения, – обади се един слаб и дългокос младеж.

Миро остана доволен от отговора и продължи:

– Всяко решение, което сте вземали през живота си е продукт на вашето мислене в този момент. Решенията се превръщат в действия, а те пък от своя страна водят до някакъв видим резултат. Комбинацията от действията и резултатите създават репутацията на човека. Но къде е коренът на репутацията, нейното истинско начало?

– Мисленето, – отговориха в един глас няколко души.

– Мисловният процес прилича на семенце, – Миро започна да илюстрира с пример това, което искаше да им каже. – То покълва и расте години наред и когато му дойде времето дава плод. Качеството на плода е предопределен отдавна още от времето, когато се е развивало растението и за него са се полагали грижи. За това детството е важен етап, в който се формира мисленето на бъдещия индивид.

– Много училища днес учат учениците си какво да мислят, – каза недоволно един русоляв младеж. – Според мен това е пример за лошо формиране на мислене.

– Не ви ли се струва, че ние като общество притежаваме забележителни способности? – поклати глава един побелял мъж. – Логиката на мисълта ни ни води до погрешни, а често и опасни заключения.

– Какво мисли един човек, се определя от това, как точно мисли, – заключи едно нежно създание в зелена рокля и особен блясък в очите.

– Това е вярно, – съгласи се дългокосия младеж. – Няма значение дали заключенията са точни, безопасни, полезни, глупави, зли или такива, които довеждат компанията до банкрут.

– За това е важно да се обучават хората още от малки как точно да мислят, – заключи Миро.

Всички бяха разбрали, че не какво, защо и къде е важно за мисленето, а как се мисли.

Днешната дискусия свърши по-рано от предвидения час, но присъстващите на срещата си тръгнаха удовлетворени.

Бащата повика сина си и двамата седнаха да похапнат от днешния улов. Благой се чувстваше виновен за това, което бе направил. Знаеше, че баща му не разрешава, но въпреки всичко бе ….

Момчето се опита да каже на баща си още преди да седнат да ядат, но баща му не позволи да говорят преди да се нахранят.

Изведнъж долетя ловният сокол на баща му и кацна на рамото му. Благой се зарадва, че вижда птицата. Преди два часа той я бе пуснал да ловува с нея без разрешение от баща си и ….. соколът не се върна при него.

– Не мисли, че си се отървал така леко, – каза баща му – тепърва ще си поговорим. Но аз се гордея с теб, че искаше да поемеш отговорността за неразумното си решение.

Благой внимателно наблюдаваше баща си. Той бе сбъркал. Бе прекрачил забраната дадена му от баща му. Какво ли го очакваше?

– Татко, иска ми се да постъпвам правилно, – подхвана Благой, – но понякога ми се прави, каквото …

Момчето свъси вежди и погледна баща си напрегнато, след това смело продължи:

– Понякога ми се иска да правя каквото си искам. Това означава ли, че съм мекушав и непостоянен, че съм безхарактерен?

– Характерът е твоята същност, – засмя се баща му, – това, което представляваш. Той се определя от решенията, които вземаш и в моменти като този. Когато си сигурен, че никой няма да разбере какво си направил …. или не си направил.

Страхът, че след тази лоша постъпка, баща му ще го накаже лошо и няма повече да му има доверие, се изпари.

– Характерът се изгражда всеки ден, сине и то непрестанно. Плодовете и плевелите на утрешния ден са в семената, които днес засяваш. Твоята власт това, което притежаваш и което ще оставиш след себе си, зависят само от теб. Защото никой не може да превъзмогне слабостите на характера си, ако не реши това сам.

Баща и син дълго се гледаха в очите.

Благой първи наруши мълчанието:

– Разбрах, татко.

– Бях сигурен, че ще ме разбереш. Ти си мой син и аз вярвам, че каквото и да дойде, ти ще се справиш с него.

Ангел и Бойко продължиха обиколката си. Около тях имаше многообразие от предмети.

– Навярно си виждал отчаян човек, – започна Ангел, – а и самият ти навярно си изпадал в подобно състояние. Отговори ми тогава, защо някои хора изпаднали в подобно положение решават да се самоубият, а на други им идва на ум, че са способни на велики дела?

– Не знам точно …. по-скоро не съм се замислял над това, – смънка несигурно Бойко.

– Ами помисли тогава, – провокира го Ангел.

– Може би това зависи от обстоятелствата, – малко неуверено каза Бойко.

– Само слабите хора се влияят от обстоятелствата, – натърти Ангел, – мъдрите ги превръщат в свои оръжия. Трябва ли да свеждаш глава и  да се измъчваш, пред всяка трудност, която ти се е изпречила? Твоите решения зависят ли от обстоятелствата?

Ангел се усмихна, а Бойко се намръщи.

– Не, не зависят, – отговори твърдо Бойко.

– И аз мисля така, – кимна с глава Ангел. – Обстоятелствата не са решаващи. Те са ежедневни уроци, от които човек черпи познание и мъдрост. Подтиснатия човек пилее прекалено много време, за да мисли върху настоящото си положение. Той не оставя място за по-ведри мисли, например, как той би искал да изглеждат нещата.

Бойко вдигна глава и смело попита:

– Защо се отказваме толкова лесно? Защо се оставяме на течението в живота да ни носи където си иска? Защо заобикаляме възможностите си?

– Заобикаляш и се оставаш по течението, защото нямаш вяра, – каза Ангел. – Пътя на най-малкото съпротивление ти спестява уроците на живота. Но ако се оставиш по течението, никога няма да достигнеш желаната цел.

– Е, да повечето хора се отказват, когато загрубее играта, – съгласи се Бойко. – Видят ли, че пътят стане опасен, те изостават.

– Понякога е важно да усетиш товара на гърба си, – засмя се Ангел. – Трябва да почувстваш пулсиращата и неудържима сила движеща кръвта ти. В периоди на бедствия, страх и ужас се изявяват само силните хора. Най-здравата стомана се калява в най-силния огън.

Бойко усещаше някакъв подем в себе си. Той вече се досещаше как да разреши проблемите си. В него се бе засилила увереността, че непременно ще успее.

В стремежа си по-добре да организираме пространството в дома си попадаме в поредния капан, когато обикаляме по магазините.

Когато посещаваме местата, където се продават мебели, очакваме да си купим някакъв вълшебен шкаф с милиони ергономични чекмеджета и лавици, чрез които мислим, че ще решим проблема със съхраняването на определени неща.

Добре е нещата да са прибрани в определен шкаф. Това е отлично решение на проблема, но човек трябва да се съобразява с параметрите на дома си и своите навици.

Запомнете, че и суперсъвремените проекти няма да прибират нещата в дома ви по местата им, нито ще изхвърлят боклука от там без ваше участие.

Манол не замина с родителите си. Оставиха го да посрещне братовчедка си, която щеше да пътува извън страната, но за два дни бе решила да им погостува.

На Манол това изобщо не му хареса. Той се надяваше като остане сам, съвсем друго да прави, а не да забавлява и развлича Стела. Но какво да се прави и този път нямаше да бъде, както на него му се искаше.

Манол посрещна Стела на гарата, а после двамата отидоха у тях. Родителите му бяха напълнили хладилника, а майка му заръча:

– Каквото решите, това си пригответе. Има готови храни само да ги претоплите, но има и достатъчно продукти, ако решите сами да си сготвите нещо.

Щом влязоха в хола, Стела се тръшна на канапето и весело каза:

– Страшно съм гладна. Хайде да си приготвим страхотна вечеря. Не някаква си салата и претоплено месо. Иска ми се нещо по-специално.

Стела стана и внимателно разучи кухнята. Отхлупи капаците на тенджерите, огледа тиганите. Надникна в шкафовете и чекмеджетата. Разузна какво има в хладилника. Провери какви билки и подправки има налице.

Тя се спираше за малко, замисляше се и промърморваше:

– Ммм…..Уф….Аа, аха…..

Най-накрая, като генерал взел окончателно решение преди битката, инструктира набързо Манол:

– Нарежи зеленчуците. …Не там, ей тук…. Малко домати, зелени чушки, лук, …да, точно така ….

Стела извади пиле от хладилника и го сложи да се вари. Завъртя се бързо из къщата и за миг изчезна. След малко в стаята се разнесе приятна музика.

Когато пилето се свари, постави дъската за рязане на кухненския плот, извади големият нож от чекмеджето и наряза месото на пилето. Бульона, който се бе получил при варенето отдели в друг съд.

Сложи малко зехтин в тигана и включи котлона. Когато зехтина взе да пука, Стела пусна в тигана няколко скилидки чесън и запържи парчетата месо от двете старани.

Миризмата, която се отделяше от тигана, изпълни със слюнка устата на Манол.

– Ех, защо няма сега малко маслини, – възкликна Стела. – Не от буркан, а обикновени.

След това тя извади парчетата изпържено пилешко месо и ги сложи в чиния.

– Маноле, почакай, – каза тя, – Не бързай, още не съм свършила. Докато чакаш, защо не подредиш масата?

Стела сложи в тигана отново зехтин и се зае с пърженето на лука. Когато той стана кафеникав, тя прибави ситно нарязаните чушки и домати, които търпеливо изчакваха до този момент на дъската. Поръси всичко това с нарязан магданоз и разбърка.

Манол не издържаше вече, ако още малко вдишваше от тези вкусотии…

– Не пипай месото или каквото и да било, – скастри го Стела. – Жалко е да си развалиш апетита. Ама какво ти става? Защо бързаш толкова? Я се въздържай малко!

След това отново върна пилешките парчета в тигана и всичко заля с бульона. Изчака го да заври. Стела намали котлона и прибави сол и смлян черен пипер. Захлупи тигана, като остави съвсем малък отвор.

Докато течността завираше, Стела прибави съвсем малки кубчета картофи и ситно нарязана люта чушка. Бульона се изпари и гъстия сос обви пържените парчета месо.

Манол пламнал в очакване, преглъщаше потоци от слюнка. Най-накрая порциите бяха сипани в чиниите и двамата седнаха на масата въоръжени с вилица и нож.

Нямаше нужда някой да подканя Манол. Той се нахвърли като разярен звяра върху плячката си. След като изпразни чинията си, Манол въздъхна доволно и се облегна на стола.

Той погледна с умиление Стела и си помисли: „Не било чак толкова лошо да ти гостува момиче ….“