Живко дълги години проповядваше Евангелието, но резултат нямаше. Нови хора не идваха в църквата, а по-старите членове я напускаха.

– Трябва да сменя тактиката, – каза си един ден той.

Купи симулатор за петстотин хиляди евро. Така всеки, който посещаваше църквата можеше да се упражнява в различен спорт по избор.

А на старейшините в църквата Живко заяви:

– Така ще разширим Божието царство. Всеки пред стимулаторът увлечен в играта, ще го удряме с Истината.

След появата на симулатора се присъединиха още сто човека към църквата.
Присъствието в изучаването на Библията на мъжете се бе увеличило четири пъти, като няколко от тях са пристигали три часа по-рано, „за да подготвят сърцата си“.

Много хора молеха да останат в църквата и през нощта.

– Трансформацията е невероятна, – възкликна Живко. – Мъже се оплакват, ако службата е много кратка. Обаждат се на жените си, за да кажат, че не могат да се приберат за обяд, защото трябва да останат на църква.

Конкуренцията не закъсня.

Десет члена на църквата я напуснаха, защото друга църква си бе купила два нови стимулатора с повече екстри.

Дядо Пенко разказваше на внука си:

– Южноамериканският кондор има размах на крилата 10 фута и тежи до 33 килограма. Това е най-тежката извисяваща се птица в света.

– Толкова тежка и лети? – ококори очи внука.

– Учените закачили записващо оборудване на осем птици и записали над 250 часа полетно време. Това, което са открили невероятно.

– Какво? – любопитството на внука бе голямо.

– Кондорите прекарват само 1% от времето си, за да размахват крила, най-вече по време на излитане. Една птица прелетя повече от пет часа над 100 мили, без изобщо да размахва крила, – поясни дядото.

– Без да махат криле? – внукът бе изумен, – Как тогава летят?

– За тези птици небето не е празно, а изпълнено с пориви на вятъра, течения на надигащ се топъл въздух и такива въздушни потоци, които ги изтласкват нагоре от планините. Те почти никога напрягат крилата си, а просто се реят, – бе отговорът.

– О, тогава кондорите ще изминават големи разстояния без да махат много криле, – предположи внукът.

– Те обикалят часовете над високи планини, търсейки мърша. Когато кръжат, те се възползват от термичните повдигания и надигащите се пориви на топлия въздух. Това им позволява да останат достатъчно дълго, за да намерят храна.

– О, колко малко усилия полагат тези птици и въпреки това получават такива изключителни резултати, – внукът бе във възторг.

– Те са усвоили изкуството да се реят и да се възползват от предимствата, за да осигурят своите нужди. Има много неща, които можем да научим от тях, – допълни дядото.

– Какви? – не закъсня и въпросът на внукът.

Дядото се засмя поради нетърпеливостта на малкия:

– Ние използваме малко от 1% от усилията и 99% от Божията сила.

– Ами ако допускаме малко от Божията сила и искаме всичко да си вършим сами? – внукът повдигна вежди.

– Тогава Неговата невидима сила в нас може да направи много повече, отколкото дори смятаме, че е възможно, – старецът потупа внука си по рамото.

Малкият само кимна с глава, а дядото продължи:

– Бог ни призовава да се реем, а не да се стремим всичко да вършим сами. Да почиваме в Неговата неограничена сила, вместо да разчитаме на ограничената си сила. Когато поискаме Божията помощ, ще я получим.

– Толкова много от това, с което се борим, може да бъде поето от Бог, – въздъхна внукът.

– Всичко, което трябва да направим, е да спрем и да се доверим на Господа, Който може да го направи много по-добре.

Това бе ежедневието на Иван.

Около 8:00 ч. сутринта неговата млада съпруга Мартина му помагаше да се облече, защото поради немощта на старостта си, той не можеше да прави това сам.

Трудно се придвижваше. С мъка вдигаше ръцете се поради ревматоидния си артрит. Затрудненото му дишане подсказваше за емфизем.

Мартина го въвеждаше в хола, като го подпираше под мишниците.

Прегърбен гръб, отпусната глава, влачещи се стъпала …

И все пак, преди да седне за закуска, Иван се отправяше към пианото.

Той сядаше с големи усилия и с видима мъка повдигна подутите си, деформирани от артрита пръсти над клавишите.

И ставаше чудо.

Пръстите му бавно се разтваряха, протягайки се към клавишите
като цветни пъпки, които се обръщат към слънцето.

Гърбът му се изправяше. Дишането му ставаше леко и свободно.

Зазвучаваха началните тактове от „Добре темперираното пиано“ на Йохан Себастиан Бах.

Докато свиреше, той си тананикаше, а по-късно отбелязваше:

– В такива моменти сякаш ми говори Бах – и полагаше ръка върху сърцето си.

Пръстите му добили сила и гъвкавост, се плъзгаха по клавишите с голямо умение.
Изглеждаше сякаш се бе слял напълно с музиката.

Тялото му вече не изглеждаше сковано и прегърбено, беше гъвкаво и грациозно, без следа от артрита.

Когато приключеше със свиренето, Иван се изправяше изпънат и строен, дори изглеждаше, сякаш е станал по-висок.

Той отиваше до масата с лекота, без ни най-малък признак на влачене на краката и се наслаждаваше на закуската си, докато разговаряше оживено.

След това излизаше на разходка край брега.

Един човек, наближаващ деветдесетте и обременен от болести, успя да забрави страданието си поне за известно време, защото в живота му имаше нещо много по-важно.

Тук няма никаква голяма мистерия, това се случваше всеки Божи ден.

За Иван творческият акт беше източник на вътрешна сила.

Той бе изцяло погълнат от творческата си работа, от дълбокия стремеж да постигне възвишената цел, която си бе поставил.

И резултатите не закъсняха.

Иван притежаваше силен дух и остана творчески активен. Той бе жизнерадостен човек, който изпитваше естествена близост към другите.

Притежаваше дарбата бързо да вниква в проблемите, вълнуващи приятелите и гостите му, и реагираше на всичко, случващо се около него, с искрено и всеотдайно участие.

Даниел сподели с Марко нещо, което се бе избистрило в главата му:

– Бог не отговаря, защото хората са заети. Той отговаря, защото са гладни. Не глад, който се изпълнява, а глад, който остава.

– Именно гладът сигнализира за готовност и разкрива към какво всъщност посяга човек, – съгласи се Марко.

– Много хора се молят правилно, но желаят слабо, питат, но не се задържат за да получат отговор. Те търсят, но не остават достатъчно дълго, за да могат нещата да се уредят, – отбеляза Даниел.

– В резултат на това срещите остават плитки, не защото Бог ги удържа, а защото апетитът им е слаб, – уточни Марко.

– Истината е много проста. Дълбочината винаги отговаря на дълбочината. Небето не отговаря на любопитството, а на глад, – заяви Даниел.

– Ето защо хората могат да седят в една и съща атмосфера, да чуват едни и същи думи и си тръгват по различен начин, – спокойно отбеляза Марко. – Разликата не е в достъпа, а в апетита.

Даниел поклати глава:

– Желанието определя колко истина се абсорбира и колко дълбоко се задържа. Молитва без глад става механична. Гладът ѝ придава тежест.

– Гладът държи хората ангажирани, – размаха ръце Марко, – когато достойнството, комфортът или церемониалът предложат отстъпление, тогава небето отговаря.

Даниел смръщи вежди. Той се замисли дълбоко, след което изстреля бързо:

– Желанието е това, което ни държи в присъствието на Бог, когато всичко останало се опитва да ни издърпа. Ако то е живо, вниманието следва естествено. Връщаме се към Словото не по задължение, а защото нещо в нас не е свършено. Молитвата преминава от дисциплина към преследване. Ние вече не насилваме фокуса, а реагираме на глада.

– Какво да правя, когато открия, че духовният ми живот е сух? – попита Марко.

– Ако разбереш това, не започвай с увеличаване на активността, а с изследване на апетита. Какво наистина искаш? Не това, което звучи правилно, а това, което твоите действия разкриват. Желанието винаги е честно. Показва се в това, което преследваш, което защитаваш и с което си готов да останеш.

Днес ви каня да събудите глада си. Не за преживявания, а за истината. Не за вълнение, а за дълбочина.

Гладът е вратата, през която се среща молитвата. Желанието е начинът, по който държим истината, докато тя стане осезаема.

Мишо бе много радостен:

– Вчера установихме една важна истина. Дали умишлено или не, нещо ни оформя. Трансформацията следва вниманието ни, – заяви той.

– Промяната е резултат от това, което задържа вниманието ни с течение на времето, – подкрепи го Стойчо, – а това оформя вътрешния ни живот.

– Не това, на което се възхищаваме за кратко, или сме съгласни интелектуално, а това, към което се връщаме отново и отново, – допълни Мишо.

– Човешкото сърце отразява това, което многократно вижда, – добави Стойчо.

– Фиксираме очите си, настройваме умовете си, но това надхвърля един поглед, – разсъждаваше на глас Мишо. – Трябва да останем достатъчно дълго, за да може истината да премине от информация към трансформация.

– Забелязал ли си, двама души могат да чуят едно и също послание и да живеят много различен живот? – попита Стойчо.

– Не ставате промяна от това, което не си чул изобщо. Ти се превръщаш в това, което преразглеждате последователно, – заяви Мишо.

– Забележи, – кимна с глава Стойчо, – важно е как сърцето се пази или пренебрегва. Когато умът е претъпкан и неспокоен, истината рядко остава достатъчно дълго, за да се вкорени. Разсейването е опасно не защото е драматично, а защото е постоянно.

– На много хора вниманието им е разпокъсано, – смръщи вежди Мишо. – То е привлечено в твърде много посоки, за да може истината да се утаи.

– Когато погледът ти е закотвен върху Христос, върху Неговото Слово, промяната започва тихо, – надигна се на пръсти Стойчо. – Няма да забележиш веднага промяна. Трансформацията рядко е силна, но с течение на времето действията ти се променят. Просто спираш да цитираш Писанието и започваш да Го живееш.

– Нещо важно, което трябва да се отбележи, – вдигна ръка нагоре Мишо. – Гледането не е пасивно. Ти взимаш участие в него. Така даваш съгласие да бъдеш оформени от това, което гледаш пред себе си.

– Човек е благословен не, когато взема проби от Словото от време на време, – плесна с ръце Стойчо, – а когато остава ден и нощ с Него. Така животът му е стабилен, защото погледа му непоколебим.

Запитайте се днес честно, към какво се връща умът ви, когато е неохраняем? Защото посоката на вашето внимание оформя начина на вашето вървене.