Тихомир бе поставил предизвикателно ръце на кръста си:

– Малине, имаш ли достатъчно смелост в избора си да спреш?

– Какво да спра? -тръсна глава Малин.

– Например, да затвориш лаптопа, дори ако не си свършил работата по него. Или да не обръщаш внимание на телефона си по време на вечеря. Просто да си кажеш: „Не сега“, когато всичко около теб казва: „Побързай, няма време“.

Малин повдигна едната си вежда:

– Да живееш“с достатъчно време“ е впечатляващо.

– Бог ти е дал двадесет и четири час в денонощието, – намръщи се Тихомир, – но Той не е искал да ги запълниш с работа за двадесет и пет.

Малин само вдигна рамене.

– Присъствието е по-важно от продуктивността. Твоята стойност не се измерва с резултатите ти, – започна да поучава Тихомир. – Помни, че Бог е много по-заинтересован от това в кого се превръщаш, отколкото колко постигаш.

– Звучи ми като клише, – присмехулно подметна Малин.

– Този вид живот не изглежда еднакво за всички. Но под детайлите, той винаги започва на едно и също място.

– Едно и също място?! – повтори като ехо Малин.

– Начина на почивка. Доброволно освобождаване от резултатите и тихо решение да вървиш в крак с Духа, вместо да бързаш напред.

Малин сбърчи нос.

Тихомир продължи настървено:

– Исус живя така. Той ходеше, чакаше, оттегляше се и слушаше. Само за три години публично служение, без бързане, самореклама или борба, той завърши най-великото дело, което светът някога е познавал.

Малин продължаваше да гримасничи недоверчиво, а Тихомир се засилваше още повече:

– Това е поканата и за нас. Да работим усилено. Да се ​​изявяваме абсолютно, а след това да си починем. Да се ​​доверим и да предадем резултатите на Бога. Така изглежда един живот, изпълнен с благодат. Не става въпрос да правим по-малко, само за да създадем преднина. Нужно е да правим това, което е най-важно, с Бога, за Бога и на Божието време.

Огнян сподели с приятеля си Петко:

– Преди си мислех, че ключът към плодотворността е да правя повече. Повече като съдържание. Повече часове. Повече резултати. Дори си казвах, че ако успея да вместя още нещо, ще напредна.

– Но това не води до мир, забелязал ли си? – попита Петко. – Подхранва само напрежение. Изтласква присъствието на Бога, а всеки от нас копнее да Му служи.

– Като се замисля, разбирам, че това не е просто да си зает, – смръщи вежди Огнян. – Просто съм възприел , че обемът е равен на стойността. Очаквах, че Бог ще бъде доволен, ако произвеждам повече, а хората ще ме забележат ако съм винаги активен и на разположение.

Петко се усмихна:

– Изглежда Бог обича малките неща. И това е така, не защото е ограничен. Той е Господ. Нашето изобилие не кани Неговата сила. Това прави нашата зависимост от Него.

– Може би имаш право, – съгласи се Огнян.

– Някъде четох, че постоянния стремеж да правим повече, създава така нареченото когнитивно претоварване, – отбеляза Петко. – Мозъкът ни се претоварва от многото задачи или отговорности. Той се бори да обработи и задържи получената информация, но продуктивността намалява. По-трудно се вземат решения. Стресът нараства. Но когато опростяваме и забавяме темпото, яснотата се връща.

– Интересно, – поклати глава Огнян, – не бях си представял така нещата.

– Освен това, – продължи Петко, – фокусирането върху по-малко неща не само подобрява качеството на нашата работа, но укрепва чувството ни за присъствие и мир. Малките, верни стъпки, практикувани последователно, формират дългосрочни невронни пътища и това е, което води до устойчива, плодотворна промяна.

– Изглежда, – Огнян повдигна едната си вежда нагоре, – в Божията икономика по-малкото наистина може да стане повече.

Петко посъветва приятеля си:

– Когато си изкушаван да направиш още нещо, запитай се:„Опитвам ли се да докажа нещо, което Бог вече е решил?“. Господ не гледа колко правиш, а това доколко Му се доверяваш.

– Нека Бог ме освободи от лъжата, че повече е винаги добре, – въздъхна Огнян. – Бих искал да се наслаждава на малкото, към което Той ме призовава.

Хубаво е, когато виждаш следната ситуация:

Пепо бе най-малкият в семейството. Васко бе по-голям от него с три години.

Двамата бяха получили по една порция картофки. По- големият бързо ги излапа и попита по-малкия си брат:

– Мога ли да взема малко от картофките ти?

Пепо ентусиазирано отговори:

– Разбира се.

Брат му заграби половината от картофките, но Пепо се усмихна. Той макар и малък бе щедър.

Баща им видя всичко, привика ги при себе си и каза:

– Можете ли да си представите, ако Бог бе стиснат?

Пепо ококори изненадано очи, а брат му се намръщи.

Бащата продължи:

– Все едно да каже: „Ще създам океана, но той ще бъде широк само една миля“, „Ще ти дам слънчева светлина, но само за два часа през деня“.

– Невъзможно, – плесна с ръце Пепо.

А брат му заяви:

– Пълен абсурд! Никой нямаше да има вода, нито ще може да отглежда никакви култури, заедно с толкова много други проблеми, които биха възникнали в резултат на това, че Бог е стиснат.

– Той е точно обратното, – усмихна се бащата. – Бог дава повече, отколкото можем да си представим, но през повечето време сме твърде заети да се стремим да контролираме житейските си обстоятелства, за да забележим начините, по които Бог е бил щедър към нас.

След което погледна изпитателно синовете си и попита:

– Доколко всеки от вас е щедър?

Пепо се усмихна и широко разтвори ръце, а брат му наведе глава.

Станчо бе имал връзка с момиче и това го смущаваше.

– Мислиш ли, че похотта няма последици? – атакува го приятелят му Григор. – А тези последствия водят до скандал. Тайният грях никога не остава скрит.

Станчо бе навел глава и мрачно поглеждаше приятеля си от време на време.

– Похотта ще те отведе по-далеч, отколкото си искал, ще те задържи по-дълго, отколкото си желал и ще ти струва много повече, отколкото някога си възнамерявал да платиш.

– И какъв може да е най-лошият възможен резултата от прелюбодействието? – попита Станчо.

– Няма значение какъв е, – тръсна глава Григор, – но знай, че сатана крои планове, за да го осъществи в най-скоро време.

– И сега какво? – смотолеви Станчо.

– Дори след като си се отвърнал от похотта, мръсотията остава в теб. И дълго след като грехът е простен, саждите от греха остават. Ако си се простил с алкохолизмът, жаждата остава. Дълго след като присвояването е простено, възможностите за работа избледнява. Аферата е приключила, но срамът още витае.

Станчо притисна с длани ушите си. Той не искаше повече да слуша.

Сбъркал бе и съжаляваше.

Чувстваше се опустошен.

И все пак имаше изход от положението.

Станчо падна на колене и започна да призовава Единственият, Който можеше да му помогне и да го освободи – Исус Христос. Този Който бе платил за неговия грях със Собствената си кръв.

Дядо Кольо се радваше много за успеха на внука си:

– Победата е вълнуващо чувство.

– Така си е, – съгласи се внукът. – Да спечелиш нещо в живота означава, че сме се издигнали, победили и сме постигнали желания резултат.

А дядо му продължи:

– Понякога това означава, че изпреварваме другите и ни се присъждат титли или трофеи, свързани с чувство на триумф и празненство. Но какво да кажем за победата, която е невъзможно да постигнем със собствени сили, а е постигната от друг, който е готов да се намеси и да спечели от наше име?

– Доста смиряващо и вдъхновяващо е, че някой друг би се борил за мен, за да мога да позная победата в живота си, – възкликна внукът.

Дядото поклати глава:

– Няма по-голяма победа, от това да бъдем спасени от лапите на греха и Сатана. Да стоим завинаги победители в свобода и праведност пред Бога! Мъртви в греха си, ние не можехме да направим нищо за себе си, но Бог чрез Исус – Неговия живот, смърт и възкресение – постигна най-голямата победа за нашия живот.

– Аз съм безкрайно благодарен на Исус за всичко, което Той ми е дал, дори и този последен успех, – радостно плесна с ръце внукът.