Архив за етикет: реалност

Всичко се измерва с местоположението на топката

Мача току що бе свършил. Веднага последваха коментари, които бяха много по-бурни от тези по време на самата среща.

– Във футбола всичко се измерва с местоположението на топката, – заяви гордо Стоян, разкривайки за поред път многото си знания.

– Каква топка? Какво местоположение? – недоволно реагира Ангел.

– Първият даун започва там, където е поставена топката, – започна да обяснява по-подробно Стоян. – Тъчдаунът зависи от това дали топката пресича равнината на голлинията, а филд гол е, когато топката мине между двете греди. Всичко се измерва с присъствието на топката.

– Така е, – потвърди Димчо, – тази реалност определя всичко, което се случва в играта, особено резултата от играта.

– По подобен начин връзката ни със завета на Господа ще определи, колко от Бог ще изпитате или колко малко, – отбеляза Петър.

– Говорим за футбол, стига с твоя Бог, – нервно вдигна ръце Данчо.

– Това ще определи колко далеч и колко бързо ще продължим напред в живота си, – продължи невъзмутимо Петър.

Чу се мощно изсумтяване, но той без да обръща внимание добави:

– Най-важното е, че ще определи нивото ни на успех – независимо дали печелим или губим. То зависи изцяло от връзката ни със завета с Бога.

Групата се пръсна, защото повечето не искаха да слушат, какво им говори Петър.

Като Него

Румен бе разочарован от себе си.

– Въпреки, че получих прошка за всичките си грехове, аз все още съгрешавам, – казваше си той. – Опитвам се да не го правя. Мразя греха, но все още продължавам да греша.

Реалността на греха бе единствения обезсърчаващ и депресиращ факт, който действаше в живота на Румен.

Баща му, когато чуеше оплакванията му, го насърчаваше:

– Гледай напред с надежда. Един ден, когато стигнем в дома на Отца, нашите греховни наклонности, действия, думи и чувства ще паднат като омърсена дреха.

– Дано да стане така, – въздишаше неуверено Румен.

А баща му продължаваше още по-напористо:

– Това, което ще остане е характерът на Христос, който се е развил в мен и в теб по време на живота ни на земята.

– И ние ще бъдем като Исус, – радостно възкликна Румен.

Резултатът

Силвия имаше приятели, които вярваха в Бога и редовно посещаваха църква.

За тях тя казваше:

– Уважавам ги, те наистина знаят как да се справят с трудностите, но аз не мога да живея така.

– Защо? – попита я един ден Стоян.

– Не мога да следвам определен брой правила, – отговори Силвия.

– Но Бог не иска това от теб, – възрази Стоян.

– А какво тогава? – тя го погледна изненадана.

– Той иска най-доброто за теб сред твоите възходи и падения.

Силвия спря и прехапа устни, след което смело заяви:

– Е, тогава бих се доверила на Исус.

– Той те обича и отдавна те чака да се обърнеш към Него, – насърчи я Стоян.

И тя се довери на Господа.

В резултат на това, Силвия получи живот в пълнота, а чрез вяра имаше вечност в сърцето си.

Тя бе сигурна в обещанието за бъдещето:

– Борбите в живота ти ще бъдат забравени и Божието присъствие ще стане вечна реалност.

Забави и утихни

Дочо от няколко години не бе си вземал отпуска и това лято реши:

– Ще си почина малко. Като ходя, ще си пея. Ще ловя риба. Мълчейки и мислейки ще преосмислям живота си.

Той си обеща:

– Не бива да запълвам времето си с много неща за правене, нито да се срещам с познати. Ще се отдалеча от безкрайни разговори с тези, които срещна.

Бе решил да остане сам, по-дълго насаме с Господа.

Компютърът бе изключен. Факса също, а мобилния телефон бе захвърлен някъде в тревата.

Внимаваше да не ускорява темпото, а напротив да го забавя и да преосмисля добре нещата.

Така той откри за себе си какво наистина има значение в живота му.

– Нима трябва да чакам, лекарят да ми каже, че ми остават шест месеца живот и тогава ….? – Дочо махна с ръка. – Много преди трагичното да се превърне в реалност, трябва да пусна корени дълбоко в онези неща, които наистина имат значение.

Беше сам. Вървеше бавно. Гледаше пясъка и се връщаше назад в миналото си. Той отново преживяваше това, което бе направил.

– Смятах всяка нова зора за дар от Бога. Идеална възможност да преработя приоритетите си и да преосмисля мотивите си, но сега осъзнавам, че времето прекарано в тишина, насаме с Господа, ме е подготвяло за неизбежните предизвикателства идващи от недоброжелателния век, в който живея.

Не отлагай! Забави темпото! Седни и бъди тих!

Тогава ще осъзнаеш неща, които може би си пропуснал, а вероятно и други, които можеш да направиш през оставащото ти време на земята.

Скритите измерения

Празник е, а Драган се опиваше от собствената си философия:

– Времето има много скрити измерения.

– Глупости, – възрази Пламен, – времето си е време. То се измерва по определен начин.

– Много тесногръдо разсъждаваш, – упрекна го Драган.

– И какви са тези скрити измерения? – попита Пламен присмехулно.

Драган пое дълбоко въздух и започна да обяснява важно и наперено.

– Първото измерение е, когато физически се пресичаме един с друг в пространството.

– Може да се приеме, – уклончиво се съгласи Пламен.

– Второто измерение е времето, изминало от появата ни на земята, – продължи самоуверено Драган. – Това е нашата натрупана възраст.

– Ха, – възкликна Пламен сякаш бе намерил пробойна в твърденията на Дечо. – Един старец и едно бебе могат физически да пресекат пътя си в едно и също измерение на времето, но техните корени се връщат към различни слоеве на времето, от които са „израснали“.

– Има моментни потоци на времето от раждането до смъртта и всичко това тече тук и сега, – наблегна на думите си Драган. – Можеш да излезеш и да се срещнеш с хора от всички възрасти.

– А какво е следващото ти измерение? – попита Пламен.

– Това е времето, през което чрез различни дейности се обучаваш, – поясни Драган.

– Интересно, – повдигна вежди Пламен, – някои неща се получават мигновено, а за други трябват хиляди часове.

– Тайната на успеха се крие именно в това трето измерение на времето.

– Сигурен ли си? – попита скептично Пламен.

– Напълно, – изпъчи се Драган. – Тук постигаме успехите си в бизнеса, науката, спорта …

– А не си ли забелязал, – Пламен наклони главата си леко на една страна, – че каквото и да постигнеш, се чувстваш празен. Нещо не ти достига.

– Именно това кара човек да продължи напред и да превзема нови висоти, – патетично заяви Драган.

– Не ти трябват нови висоти, а Един, Който може да ти даде радост и мир, дори и в трудните ситуации.

– Имаш предвид Господ?

Пламен поклати глава утвърдително.

– Не съм убеден, че Бог съществува, – заяви Драган. – Според мен човек трябва да се усъвършенства непрекъснато.

– Това, че не вярваш, не отрича Неговата реалност и вездесъщност, а потвърждава нежеланието ти да Го приемеш.

Драган само вдигна рамене, но замълча. Той знаеше колко е ревностен Пламен особено, когато ставаше въпрос за Бог.