Ако Христо се съмняваше в смелостта на племенника си, то това се разсея от бдителността на момчето и готовността му за действие.

Като погледна Дани в лицето, Христо разбра, че той не беше избягал, но нарочно го подкачи:

– Защо избяга?

– Не съм избягал, – отвърна Дани и погледна вуйчо си с пламнало от възмущение лице. – Аз нямаше да тръгна така с Павел, както ти направи с чичо му, след като се скарахте.

Двамата продължиха по пътеката. Дани упорито мълчеше, а Христо  сериозно се замисли. После вуйчото сложи нежно ръка на рамото на момчето и каза:

– Синко, какво мислиш за мен, като постъпих по този начин?

– Аз нямаше да го направя… с човек, когото мразя, – отговори Дани, устремил поглед напред.

– Но аз не мразя Антон. Той ми харесва.

– Защо се скара и сби с него тогава? И защо той насмалко не те уби?

Христо не отговори веднага на такова обвинение. Гласът на Дани бе толкова различен от този на момчето, което бе утешавал и насърчавал до скоро. Това го накара изпитателно да погледне племенника си в лицето.

– Да се биеш, –  каза Христо с малко по-тих глас, – означава да живееш, това е солта за съществуването на някои хора. Без бой на света не му остава нищо друго, освен да пририта и да свърши. Той е един вид лекарство, моето момче. Най-големите и най-трайните приятелства се сключват след бой. Когато стиснеш ръка на човек, с когото си се бил, стига партньорът ти да е бил честен, ти си спечелил приятел завинаги.

– Аз не бих стиснал ръка на Павел, –  каза Дани. – Никога. Някой ден ще го убия.

Спокойният тон на Дани събуди у Христо чувство на тревога.

– Да си наумиш да убиеш някого, освен в случай на война, не е хубаво нещо, – възрази вуйчото. – Дръпни му един бой на тоя Павел и му стисни ръка. Нека остане като една хубава играта.

Напрегнатото лице на Дани се поотпусна при тези думи на вуйчо му. Последва го добродушния му смях.

– Никога няма да стисна ръка на Павел,  – повтори Дани. – Ще му тегля един хубав бой, но някой ден може и да го убия.

– Ти може да го убиеш, но това не означава непременно, че имаш намерението на всяка цена да го направиш. Но ако някога сметнеш за необходимо да сложиш край на неговите дни, не го прави от омраза.

Дани гледаше съсредоточено вуйчо си.

– Борбата, ако е жизнерадостна и без лоши намерения, издига душата, – продължи Христо. – Кара те и да се смееш, и да плачеш, очиства всички тръни и бурени в живота ти. Прави те да гледаш по-широко на нещата и да бъдеш по-устойчив. Но когато тази борба е отровена от омраза и стигнеш до момент, когато не можеш да се засмееш, тогава тя е разрушителна и е най-лошото нещо, което може да ти се случи.

Дани наведе глава и дълго мълча, но когато вдигна очи, погледът му бе омекнал. В очите му вече не се таеше омраза.

За Леонардо мъжете и жените бяха еднакво красиви. Всеки човек независимо от тава какъв се нуждае от любов. Но Леонардо предпочиташе да живее сам.

Той беше художник и смяташе, че ако допусне вихъра на любовта, това ще попречи на работата му, за това избягваше жените. Леонардо си мислеше, че ако се грижи за нуждите на деца и жена, това ще направи проучванията му в изкуството, света и всичко около него невъзможни.

Не искаше да пилее таланта си като учителя си, който се захващаше за всяка работа, за да изхрани гладното си семейство. Преподавателят му нямаше време да експериментира, да наблюдава и да развива уменията си.

Дядото на Леонардо пръв му бе отворил очите за това. Въпреки, че Леонардо бе извънбрачно дете, дядо му го обичаше. Този възрастен човек отрано бе забелязал таланта на внука си и му даде листа и въглен да рисува.

Когато Леонардо беше на седем години, веднъж беше седнал на тревата с перо и листове. Той изучаваше как вятърът разклаща листата на дърветата.

Тогава дядо му бе застанал зад него и бе вперил поглед в множеството дървета. Когато погледна към внука си каза:

– Не обръщай внимание на традициите в семейството, момчето ми. Аз също умеех да рисувам и имах желание да разбера как е устроен света, но послушах баща си. Ние сме семейство нотариуси. Такива са били дядо ми и баща ми, такъв станах и аз. И какво дадохме на света? Договори, полици, подписвахме документи, но всичко това се превръща в прах.

Леонардо много уважаваше дядо си. В разговорите с него, той научаваше много неща. Старецът го насърчаваше в желанието му да твори и да разбира нещата.

– Не се отказа от мечтата си, – продължи дядо му. – Дори, когато започнаха да ме обучават за нотариус, тайно рисувах. Взирах се в птиците, животните, хората и всичко около мен. Питах се не веднъж:  „Какво представляват те? Как са устроени?“

Леонардо слушаше дядо си със зяпнала уста. Старецът се засмя, виждайки някакъв далечен спомен и каза:

– Но срещнах баба ти и се влюбих. Загърбих изкуството и науката, и се ожених. После се родиха децата и нямах време да съзерцавам дърветата. Баба ти намери писанията ми и ги изгори.

Дядо му се изкашля и погледна към Леонардо, сложи тежката си длан на крехкото му рамо и каза:

– Бог ти е дал изумителен ум, очи и ръце. Не пропилявай това. Не изневерявай на дарбите и таланта, който си получил. Обещай ми, че няма да допуснеш моята грешка. Закълни ми се, че няма да позволиш на сърцето си да надделее на разума ти.

И малкия Леонардо даде дума на дядо си, че ще направи така.

Стоянов стана. Той стоеше до бюрото, без да поглежда Панов. По лицето му е стичаха едри капки пот.

– Господин Панов, за това няма да говорим пред никого. Ще запазим всичко в пълна тайна, но в замяна на това тук съм приготвил един малък проектодоговор. Ако го подпишете, нищо няма да се чуе никъде.

– Вървете си, – каза Панов – с вас ще говоря по-късно.

Стоянов остави един малък плик на бюрото и си тръгна.

Когато вратата се затвори Панов се обърна към Катя. Той не можеше да ѝ каже нищо. Думите бяха заседнали на гърлото му.

Катя бе захлупила лицето си върху масата и плачеше. Мълчаха известно време. Изведнъж Катя повдигна глава и с разплакани очи каза:

– Истина е …..това е истина. Бях на 15 години и се издържах сама. Работех във кръчмата. Чистех, миех съдове и помагах, когато имаше повече хора при сервирането.Бях решила да отида в града, където имаше повече възможности, за това пестях за влака.

Панов я гледаше без да я прекъсва, но очите му бяха тъжни.

– Веднъж ме поканиха на парти в града и аз отидох, – продължи разказа си Катя. – Там се запознах със един солиден мъж. Той се държеше много добре с мен и на мен ми бе приятно с него. Дълго време бях сама. За първи път мъж ми обръщаше внимание и то не грубо. Тогава не знаех, че е  женен и че има деца. Едва по-късно разбрах, че е подлец.

Дълбока въздишка се изтръгна от гърдите на Панов.

– Когато му казах, че съм бременна, – Катя болезнено присви очи, – той започна да ме ругае. Страхуваше се, че жена му да ще разбере.

Катя се върна назад в онези мрачни за нея дни. Помнеше как сгърченото лице на Виктор, мъжът който я бе подмамил, омекна. Той я прегърна и каза вече по-спокойно:

– Зная какво трябва да се направиш, ще те заведа там.

Катя почувства още тогава, че на Виктор му е все едно какво ще стане с нея. Когато  жена, при която той я заведе и направи нещо, много я заболя. Чувстваше се зле. Имаше чувството, че скоро ще умре.

– По-късно, когато дойдох на себе си, – Катя продължи разказа си, – разбрах, че съм припаднала и че съм загубила много кръв. Тогава жената се бе уплашила да не умра в ръцете ѝ и бе извикала лекар. Когато вече можех да ходя, ме навестиха от полицията и се интересуваха, за жената, която ми е направила аборта. Аз не я издадох. Помня как бе пребледняла и трепереше цялата.

– После са те осъдили за незаконен аборт, – обади се най- накрая Панов. – Не ми казвай повече нищо. Ще измисля нещо, не се тревожи.

– Трябваше да ви разкажа всичко това по-рано, за да си нямате неприятности, но се страхувах, че ще ме изгоните.

– Станалото станало, – Панов дишаше малко по-спокойно.- Тези мошеници, няма да могат да пробият с тази история. Това е изнудване, а то също е наказуемо.

Панов ѝ се усмихна, потупа я по рамото и излезе от стаята.

Валеше, но когато дъждът спря, ударите на стенобойната машина не преставаха. Хората в града мислеха, че Бог ги е изоставил.

Всички се втурнаха да строят стената. Дори Якоб, който беше от есеите и  Лаван, който се подпираше на патерицата си, бяха дошли да помагат.

Стрелите на легионерите подпалваха покривите и предизвикваха пожари. Дете, обхванато от пламъците, умираше в ръцете на майка си.

Стената от кал се тресеше, но все още не падаше, защото бе по-здрава от тази построената от Ирод, въпреки че я бяха издигнали старци и деца.

През цялата нощ хората възстановяваха втората стена, единствената им защита. Връзваха заедно стволовете на бадемовите дървета и запълваха процепите между тях с кал, така че новата стена да бъде по-гъвкава и да се огъва под ударите на стенобойната машина.

Празникът на безквасните хлябове щеше да се чества на следващия ден. Всеки друг път хората щяха да се съберат заедно и да благодарят за освобождението си от Египет, но сега нямахме време за нищо, освен за молитвите, които пееха в движение.

Римляните подпалиха стената и около хората се оформи огнен пръстен. След няколко часа цялата стена бе обхваната от огъня. Той се увиваше като змия, която се кани да погълне всичко.

Хората вярваха, че краят им е настъпил, но тогава Бог изпрати вятър от север и пламъците се обърнаха срещу римляните. Войниците им изгоряха живи и тараните им се подпалиха. Хората се събраха на стената и паднаха на колене, за да благодарят за неочакваното си спасение.

Но спасението бе временно. Вятърът промени посоката си отново. Сега дойде от юг и бе техен враг. Хората  се поливаха с малкото останала вода, опитвайки се да се защитят от изгарящата жега.  Римляните победоносните крещяха в стана си, те бяха жадни за кръв.

И втората стена бе пробита. Това грубо съоръжение, се разцепи под ударите на тараните. Хората бяха направили всичко възможно, за да спрат неизбежното, но не успяха.

Елеазар застана на площада и каза:

– Няма да следваме римляните, а единствено Бога. Сега настъпи времето да докажем своята вяра. Не можем да се опозорим пред очите на нашия Господ, нито да се предадем в робство. Ако паднем в ръцете на римляните, това ще бъде краят на всичко, не само на нашия живот, но и на Цион. Сега е наш ред да покажем на Бог, че сме заслужили милостта му и ще умрем достойно като свободни хора.

Хората започнаха да се паникьосват от думите на Елеазар. Някои искаха да избягат. Но верните воини не обърнаха гръб на своя водач.

– Когато утрото настъпи, врагът ще дойде и ние няма да успеем да ги удържим. Но имаме избор. Да умрем с чест. В този свят не можем да победим римляните в битка, но можем да ги лишим от победата им.

Жените се разплакаха. Елеазар продължи смело:

– Направихме всичко, за да спечелим свободата си. Не знаем защо Бог позволи Неговият град да бъде сринат, защо остави народът Му да бъде унищожен и защо трябва да умрем днес. Свободата ни е нашият саван и той е по-славен от всеки друг. Няма да оставим нищо след нас за враговете ни и тяхната победа ще бъде горчива.

Жените се разридаха, някои от мъжете също. Пламъците около тях бяха като благословение, защото те заглушаваха звуците на агонията и скръбта.

– Нека жените ни умрат неопетнени, а децата ни не познаят що е робство, – продължи въодушевено Елеазар.- Искате ли да бъдете изтезавани с огън, бичувани и поробени? Нека да избегнем злодеянията, на които са способни тези хората. Да предпочетем смъртта пред тези страдания. По-добре смърт, отколкото живот в робство.

Пратиха воини да подпалят складовете. Жегата стана още по-силна, стана истински ад. Народът скърбеше. Бог бе поставил вярата, честта и убежденията им на изпитание.

Хората тичаха към домовете си, събираха по-ценните си вещи и ги унищожаваха, за да не попаднат в ръцете на римляните. Издигнаха голяма клада и хвърлиха на нея всичко, което имаха.

Прерязаха гърлата на останалите кози и овце, а телата им поставиха на кладата, като жертвен дар за Бог. Те нямахме нужда от мляко и месо, а единствено от Неговата милост. Нямаха вече Храм и това щеше да бъде последното им жертвоприношение.

Хората на Елеазар, най-добрите му воини, които се бяха сражавали рамо до рамо с него, го бяха наобиколили. Повечето от тях се бяха откъснали от болката на този свят, защото бяха приели, че ще го напуснат. Написаха имената или инициалите си върху парчета от изпочупени делви.

Плачът нарасна, когато започна тегленето. Свещеникът и всички равини започнаха да се молят и да пеят, олюлявайки се напред назад, потънали в своите молитви.

Щяха да бъдат избрани десет от войните, които да отнемат живота на всички останали. Те щяха да понесат бремето на убийците, така че хората да не съгрешават като посегнат на живота си, защото техните законите го забраняваха.

Когато приключеха със задачата си, щяха да се убият взаимно, докато останеше само един. Този мъж щеше да поеме тежестта на всички грехове.

– Не трябва да се боим от смъртта, – извика Елеазар като обезумял. – Щеше да бъде по-добре да умрем, преди да видим Йерусалим в руини. Сега можем да отмъстим на враговете на свещения град и да покажем милост към любимите си хора, като не позволим да ги отведат в окови.

Съпрузи и съпруги се прегръщаха, майки целуваха децата си, синове търсеха бащите си, за да могат да умрат един до друг.

Римляните бяха започнали да поставят дъските, по които щяха да стигнат до стената на сутринта. Това бе нощта преди бягството на предците им от Египет, но за тях тя започна със смъртта им.

Съпрузи и съпруги лежаха един до друг върху залетите с кръв улици, посрещайки смъртта заедно. Децата стояха в редица, хлипайки.

Десетимата екзекутори вършеха дело си. Обикаляха от къща на къща, безпощадни като дясната ръка на Всемогъщия.

Луната бе станала червена като слънцето. Младият есей дойде да работи в гълъбарниците. Тъй като правилата на есеите бяха много строги и на мъжете им не бе позволено да докосват жена, която не е от семейството им, младежът Аарон, често работеше сам в малкия гълъбарник.

Въпреки това скоро се сприятели със Сара и двамата разговаряха с часове. Аарон бе само няколко години по-голям от нея. Бе благовъзпитан и красноречив. Заради това се ползваше с добра репутация, беше честен във всичко.

Двамата млади, които имаха толкова малко общо помежду си, често сядаха заедно по време на обедната почивка. Аарон говореше, а момичето слушаше, сякаш всичко, което той ѝ казваше, бе като просветление за нея.

– Идва Края на дните, – казваше Аарон, –  и хората от нашата  общност се подготвят, като признаваха греховете си. Следват пътя на светлината и принасят земния си живот в дар на Адонай. Ние няма да се бием срещу римляните, защото този свят, в който живеем, не е краят за нас. Ще възкръснем след смъртта си и ще засияем отново.

Сара бе сериозно момиче, по-зряло в сравнение с връстниците си, отговорно и ученолюбиво дете. Майка ѝ я бе научила да чете на арамейски и иврит.

Аарон бе впечатлен от нея и то с основание. Тя бе не само умна, но и красива. Освен това притежаваше чисто сърце. Не след дълго те започнаха да идват в гълъбарника по-рано от другите, така че разговорите им да започват веднага след като Аарон приключеше със сутрешната си молитва. Шепнеха си още от изгрева на слънцето. Този шепот стана мост между двамата.

Като другите в тяхната общност Аарон се обличаше само в бяло, а косата му бе сплетена на плитка. Той не носеше сандали, защото хората като него вярваха, че трябва да влязат боси в небесното царство и да изчакат там, докато светът бъде възкресен след Края на дните.

Аарон бе спокоен, усърден работник, учен мъж, който не се боеше да изцапа ръцете си. Бе дошъл да работи на гълъбарниците, защото вярваше, че усърдната работа и славенето на Бог вървят ръка за ръка.

Макар да бе млад, пишеше върху пергаментовите свитъци заедно със старейшините.Възрастните мъже от общността им казваха за него:

-, Буквите му са толкова красиви, че ангелите надничат над рамото му, за да им се наслаждават. Толкова е благочестив, че мастилото от бадемово масло, с което пише, се превръща в кръв и изглежда червено на страниците.

Бе решено, че той ще заеме мястото на главния старейшината, когато общността им почувства нужда от нов водач. Аарон и ръководителят на общността често седяха един до друг, опрели глави, потънали в размишления или молитва.

Майката на Сара Шела скоро започна да проявява недоволство от новия помощник. Пращаше го постоянно да работи в най-отдалечения гълъбарник, в който имаше място само за един човек, но Сара постоянно ходеше да му помага в това тясно пространство. Шела следеше внимателно Аарон с присвити очи и все по-често на лицето ѝ падаше сянка.

Един следобед, когато Сара се прибра, за да приготви леща и маслини, Шела отпрати Аарон.

– Можеш да си тръгнеш веднага – каза тя на есея. – Няма причина да оставаш повече днес.

– Нима не полагам достатъчно усилия? – изненада се Аарон. – Какво съм сбъркал?

– Няма никакъв проблем с работата ти – отговори Шела.- Просто нямаме нужда от теб тук.

Когато Аарон си тръгна Шела каза на жената до нея:

– Ако беше твоя дъщеря, и ти щеше да направиш същото.

Тя се боеше от привличането между Аарон и Сара. Не желаеше този мъж да бъде избраник на дъщеря ѝ. Аарон бе прекалено благочестив, за да вижда нещо друго, освен Бог и себе си.

Истината бе, че жената, която избереше, нямаше да ходи редом с него, а щеше да го следва, покорно свела глава.

Когато Сара се върна с храната, се изненада, че Аарон го няма. Лицето ѝ поруменя издайнически, докато се оглеждаше за него. Вдигна очи към майка си с огорчение и каза много тихо:

– Тя го отпрати, за да ми направи напук. Жестока е. Мисли само за това, което на нея ѝ се иска.

–  Тя ти е майка, – опита се да я успокои една от жените.

Сара свъси вежди.

– Майка, която не се интересува от щастието на дъщеря си .

Жените разбираха, че момичето е ядосано, за това грешеше относно майка си. Аарон не беше подходящ за нея.

За него казваха, че може да се моли без прекъсване, по цял ден, до появата на първата звезда на нощното небе.

– Виж как живеят есеите, – опита се да я смири една от жените. – Едва ли някоя майка ще иска за детето си живота, който водят жените на есеите. Живот, изпълнен с покорство, бедност и саможертва.

Всички виждаха какво ще бъде бъдещето на Сара, ако избереше да тръгне по този път, но тя самата не го осъзнаваше. Излезе намусена, измъкна се през тежките дървена порта, въпреки че не бе довършила работата си.

Шела тръгна след нея, но беше прекалено късно. Никъде не можа да открие Сара. Тя бе последвала Аарон до каменната плевня на есеите.

Сара беше послушно момиче, но сега бе решила да отдаде верността си на друг.  Какво можеше да направи Шела? Тя бе само майка, чието сърце бе разбито от неразумната постъпка на детето ѝ.

– Тя ще се върне, – опита се да ѝ даде някаква надежда една от жените.

Шела поклати глава. Бе достатъчно веща в пътищата на любовта, за да разпознае мрежата ѝ, дори сред мъждивата светлина на идващата вечер.

– Грешиш, – каза Шела с глас изпълнен с болка. – Тя вече си отиде.