Вечерта бе прихлупила малкия град. Множество прозорци осветяваха мрака. Само Наско стоеше в тъмната стая и светлина идваше само от уличната лампа, която надничаше през прозореца.

Румен Бобров влезе и светна осветлението. Той видя сина си омърлушен да седи във фотьойла и го попита:

– Дичо, какво ти е?

Момчето вдигна към баща си тъжните си очи, но нищо не каза. Двамата се гледаха дълго и мълчаха.

След продължителната пауза Дичо тихо каза:

– Предстои ми важно състезание, а аз се страхувам, че не съм добре подготвен и ще се проваля.

– Знаеш ли какво правят командирите преди да започне битка? – попита Румен.

– Какво? – незаинтересовано вдигна рамене Дичо.

– Те ги събират на едно място и им казват: „Бъдете твърди и  непоколебими! Пригответе се, да се сражавате  в много тежък бой. Ако бъдете верни до самия край, ви очаква голяма награда! Битката си струва победата, която можем да спечелим!“

Дичо се усмихна и каза:

– Това, което ми разказа, много прилича на онова, което в неделя ни спомена учителят в Неделното училище.

– Така ли? – Румен бе много заинтригуван. – И какво точно ви каза той?

– Когато видим приятел в битка, трябва да застанем до него и да го въодушевим: “ Битката си заслужава. Не се отказвай! Ако спечелиш победата, ще бъдеш истински щастлив. Сега може би ти е трудно, но когато усетиш вкуса на победата, ще се радваш, че си се сражавал до края“.

– Така е, – съгласи се бащата, – трябва да се насърчаваме и увещаваме взаимно, особено, когато ни предстоят сериозни борби

Дичо прегърна баща си и възкликна:

– Благодаря ти, татко, че винаги намираш думи, с които да ме насърчиш и повдигнеш духа ми.

– Ти си мой син и аз се гордея с теб.

По празниците и в неделите обикновено е много шумно край църквите. Множество хора се усмихват едни на други и се поздравяват.

Днешния ден бе слънчев и храмът бе привлякъл множество люде. Павел и Филип присъстваха на богослужението в църквата. Те също, като повечето излизащи от храма, бяха радостни и весели.

– Когато влязохме в църквата наблюдава ли хората там? – попита Павел.

– Какво толкова, обикновени хора, – вдигна рамене Филип.

– Тези, които си спомнят за Разпнатия са с широко отворени очи и Го очакват – отбеляза Павел. –  Те не се прозяват. И се надяват с радост да получат подарък от самия Цар.

– Не всички са еднакви. На тези, които виждам само храма, очите им бродят нагоре надолу, – разкри най-накрая своите наблюдения и Филип. – Техните уста са отворени, но те не пеят, а само се прозяват.

– Човек не трябва да се отегчава особено по време на богослужение, – вметна Павел.

– Все пак са се намерили люде, който са дошли да почетат Невидимият – подчерта Филип.

– А тези, които са Го видели, не могат да Го забравят, – добави Павел.

– Такива идват в храма не заради самата сграда или да намерят някаква утеха, а заради Него, – отбеляза Филип.

– Един вижда архитектурата на храма и си казва: „Каква красива и голяма църква!“ А друг вижда Христос и изрича възхитен: “ Какъв велик Спасител!“ – заключи въодушевено Павел.

Пак заваля. Вятърът подгони облаците, но те се изляха, преди да бъдат отнесени на някъде. Кирил и Данчо бързаха да се скрият, докато отмине пороя.

Обувките им джавкаха, но това бе най-малката беда. Бяха излезли само за малко, а вятърът задуха изненадващо, последва и силен дъжд, който ги свари неподготвени.

Успяха да се вмъкнат във входа на близкия блок. Засмяха се и плеснаха десните си ръце.

– Успяхме! – извикаха двамата в един глас.

А в същото време си спомниха как необмислено бяха излезли, без да предвидят внезапните аномалии на времето.

– Мисля, че всички страдаме от слепота в определени моменти от живота си, – отбеляза Кирил.

– Случва се да сгрешим и да неоценим правилно нещата, но това прави ли ни слепи? – попита Данчо.

– О, съвсем нямах предвид физическата слепота. Ние страдаме от духовна слепота, – уточни Кирил.

– Духовна слепота? – недоумяващо вдигна рамене Данчо.

– Да, ние сме духовно слепи от момента, когато първите човеци Адам и Ева съгрешиха в Едемската градина, – обясни Кирил. – Човечеството стана сляпо за Божията слава и Неговите творения.

– Но … – опита се да възрази Данчо.

– Ние станахме слепи за присъствието на Бога и проявлението Му около нас, – започна да обяснява Кирил. – Затваряме си очите за факта, че Той идеално подхожда към нашите несъвършени сърца.

– Чувал съм, че на слепите хора им се изострял слухът. Тогава ….., – не довърши Данчо.

– Един ден всеки от нас поотделно чува Исусовия призив, – каза Кирил.

– Като силен глас ли? – недоверчиво ококори очи Данчо.

– Първоначално това е като шепот и ние си казваме, че това ни се е сторило.

– И когато разберем, че това не е станало случайно….?

– Казваме: „Да, Господи“. Пелената пада от очите ни и ние проглеждаме.

Данчо започна да осъзнава за какво говори приятеля му, но в него се таяха още съмнения.

– И какво излиза, поради това, че слухът ни е станал по-чувствителен, в даден момент започваме да развиваме духовно зрение?!

– Ние виждаме света по нов начин, чрез очите на Бога, – уточни Кирил. – Тогава откриваме как Той работи около нас.

– А ако се огледам в огледалото и все още не се виждам като красиво Божие дете? – Данчо обичаше да се противопоставя и тогава, когато бе вече убеден в противното.

– Тогава поискай от Бога очи, за да разбереш как той Те вижда, – Кирил се засмя и потупа приятеля си по гърба. – За Него ти си прекрасен и великолепен.

Дъждът беше поспрял и двамата решиха бързо да прибягат до домовете си. Кой знае дали няма пак да се излее, но този път неспасяемо?!

Лежаха си там два пътя. На кръстопътя стоеше пътен указател, който с големите си дървени ръце сочеше към всеки от тях. Единият бе широк и просторен, гладък и вдъхващ доверие, а другият бе тесен, каменист и трудно проходим.

Един ден широкият път каза на тесният:

– Ти си съвсем запустял. Върху теб има само остри камъни и дупки. Целият си обрасъл в трънаци. Тези, които биха тръгнали по теб биха се уморили и навярно ще умрат от глад.

Тесният път мълчеше, той нищо не отговори на присмехулника.

– Виж, аз съм красив и гладък, – продължи самодоволно широкият път. – Край мен има кафенета ресторанти и къщи със всякакви удобства. Просто живей и се весели!

– Съдейки по думите ти, – изненадано промълви тесният път, – край теб се живее много добре!?

– Повече от добре, – възторжено откликна широкия път, – но …

– Защо замълча? Нещо не е наред ли? – попита разтревожено тесния път.

– Да, – дълбоко въздъхна широкия път. – В края ми се намира пропаст бездънна, мрачна и черна. Просто не мога да ти я опиша.

– Навярно много хора не подозират това? – съчувствено попита тесният път.

– Тези, които знаят, само свиват рамене и махат безразлично с ръка, – с мъка отвърна широкият път.

– Вижда се, че не знаят цялата истина, – тъжно каза тесният път.

– Нагледал съм се на тази пропаст и се страхувам да попадна в нея, – тъжно констатира широкият път. – Мисля си, че тази злокобна и гибелна тъмнина не ще пусне никой навеки.

Двата пътя замълчаха.

– А как е при теб? – попита след време широкият път.

– Трудно, – въздъхна на свой ред тесният път. – Този, който тръгне по мен съвсем няма да му е леко. Но в края ми се издига планина и тези, които се изкачат на нея ще бъдат радостни и щастливи. Толкова ми се иска и аз да бъда там. Вярвам, че това ще бъде вечно.

А на кръстопътя бе застанал един човек. Той чу разговора на двата пътя. Предстоеше му да избере, кой от двата пътя да хване.

Какъв ли ще бъде изборът му? Дано да е тесният!

На Васил Крумов ми предстоеше полет със самолет. Той се радваше на тази предоставила се му възможност и очакваше с нетърпение, когато всичко това щеше да започне.

Времето дойде и той се качи самолета. Беше неспокоен. До него се настани мъж на средна възраст, които се представи като:
– Пламен Симеонов, счетоводител на една от водещите фирми в страната.

Васил бе християнин и за където и да пътуваше, споделяше с околните вярата си в Исус Христос. Той разказваше на събеседниците си какъв е бил преди и как го е променил Божия Син днес.

Симеонов слуша известно време, а после отегчено прекъсна Крумов:

– Не ме интересуват тези работи, аз съм агностик.

– Изненадам съм, че толкова смело заявявате, че сте такъв, – усмихна му се Васил.

– Защо се изненадвате? – попита Симеонов.

– Думата „агностик“ е лоша дума, – заяви Крумов.

– И какво ѝ не е наред? – попита учудено Симеонов.

– Вие сте образован човек, – започна да обяснява Васил.  – Нима не знаете какво означава тази дума?

Пламен само повдигна рамене.

– На гръцки аgnosis означава глупав и невеж човек. И всеки, който казва, че е агностик, твърди, че е глупав.

– О, – изстена Симеонов, – никога повече няма да твърдя, че съм такъв. Може би наистина е добре да се заема с Библията, така ще ми стане по-ясно в какво точно вярвате.

– Не е лоша идеята ви, – насърчи го Васил.

До края на полета двамата разговарях много и дори станаха приятели.