Михо обичаше да се разхожда сам в близката гора, намираща се накрая на тяхното село. Един ден той се върна от поредната си разходка там и оживено сподели:
– Видях змия с две глави!
– Горко ти!- възкликна суеверната му баба.
Михо я погледна изненадано, а старицата обясни:
– Този, който види змия с две глави, остава нещастен за цял живот.
Михо сериозно се разтревожи. В мислете му се заредиха бедствия, напасти, катаклизми и катастрофи. Безсилен да се пребори с тях, той заплака.
Баща му въздъхна тежко и каза:
– Иди кажи на хората от селото да не влизат в гората. Иначе ще видят двуглавата змия и ще станат също нещастни като теб.
– Никой няма да я види, – през сълзи промълви Михо. – Аз я убих …
Бабата пак се обади:
– Ти спаси другите, а осъди себе си на нещастен живот! – и тъжно го погледна.
– Не се страхувам за сина си, – весело заяви баща му. – Той е убил двуглавото животно и е спасил много хора от нещастие. Когато той е нещастен, ще си спомни колко много му дължат хората, за да бъдат щастливи. Тогава неговата скръб ще изглежда съвсем незначителна.
– Как така? – попита изумен Михо.
– От древни времена е известно, – поясни баща му, – че който носи щастие на другите, той самият е щастлив.
