Цвятко отново се бе разприказвал:

– От опитомяването на огъня и изобретяването на колелото до въздушния транспорт и създаването на Интернет, хората са постигнали забележителни неща.

– И все пак, – противопостави му се Жоро, – въпреки всичките ни напредъци и постижения, възкресението на Исус ни принуждава да се примирим с нашите ограничения и недостатъци.

– Искаш да кажеш, че не сме всемогъщи или всезнаещи, нито сме самопроизхождащи или самоподдържащи се, – повдигна вежди Цвятко.

– Е, опитваме се да го отричаме, но водим губеща надпревара с времето и ежедневно усещаме ефектите от греха и смъртта върху нашите тела, семейства и общности, – отбеляза Жоро.

– Въпреки това, – Цвятко наклони глава на една страна, – откриването на нашата съкрушеност е начинът, по който навлизаме в живот на поклонение, удивление и огромна радост!

– На всеки Великден празнуваме великата Божия победа над греха и смъртта във възкресението на неговия Син, Исус Христос, – отбеляза Жоро.

– Правейки това, ние влизаме в славна среща със силата на Бог, която тържествува над нашите слабости и неспособности, – доуточни Цвятко.

– Именно във възкресението виждаме чистата проява на Божествена любов към нуждаещи се и разбити хора като нас, – допълни Жоро.

– Нека се отвърнем от скръбта и отчаянието, като не мислим за нашите провали или ограничения, а за безграничната любов и сила на Бога, – изрече като пожелание Цвятко.

– Това наистина е повод за голяма радост, – усмихна се сърдечно Жоро.

Приятелите за това се събират, за да обменят мисли. Така се насърчават едни други.

Това бе и за тази група, която поради облачното време и обещания дъжд, се бе приютила в близкото кафене.

– Има ли нещо по-хубаво от гърне с мед? – облиза се Петър.

– Не е добре да се прекалява с меда, – завъртя глава Станислав.

– Интересното е, че сравняват меда със славата, – отбеляза Бисер.

– Славата сладка ли е? – усмихна се Петър. – Може ли нещо да ни „заболи“ ако прекалено много я търсим?

– Славата е много хлъзгава, – поясни Бисер. – Мислиш, че си на върха ѝ и изведнъж се подхлъзнеш, и счупиш, я крак, я ръка, … я душата си.

– Ясно е, – каза Момчил, който до сега мълчеше, – славата принадлежи само на Един и това е Исус Христос. Нека славата остане Негова, а за нас да бъде радостта да Му я отдаваме.

Никола попита баща си:

– Каква е разликата между покаяние и гузна съвест?

Бащата се засмя и разроши с длан косата на сина си:

– Гузната съвест е да съжаляваш, че са те хванали.

– Аха, ясно, – очите на Никола светнаха. – Например, караш по магистралата, спира те пътна полиция и се чувстваш гузен. Защо? Защото са те хванали, а не защото си нарушил ограничението на скоростта.

– Така е, – съгласи се бащата. – Това не е покаяние, а гузна съвест.

– Покаяние означава да съжаляваш дотолкова, че да спреш да правиш това, което си правил, и да промениш поведението си, – Никола допълни думите на баща си.

– Спомни си за Юда, – бащата насочи вниманието на сина си към Писанието. – Юда Искариотски е имал угризения на съвестта заради предателството на Исус. Той е знаел, че Исус е невинен. Разбирал е, че това, което прави, е погрешно.

– И вместо да се обърне към Исус, той се обърна към религиозните водачи, – припомни си Никола.

– Това помогна ли му? – бащата предизвика сина си с въпрос.

– Те му казаха, че това няма нищо общо с тях. Това си било негов проблем. И го изгониха.

– Ако се беше покаял …. ?

– Трябваше да се обърне към Исус, – Никола бързо прекъсна баща си.

– Това е типично и за съвременния свят, навярно ще се съгласиш с мен, – каза бащата. – Обещава ни се свобода, която ни поробва. Предлагат ни се наслади, но след това се чувстваме виновни. Вместо радост всички тези неща ни носят мъка. Ако чувстваш вина за греха си, къде трябва да отидеш?

– Единствено при Исус, – Никола бе категоричен.

Малка група от жени се бе спряла на едно място и шумно разговаряше.

– Това е болезнено, но си е така, – поклати глава Марта. – Раните се превръщат в белези, а белезите в истории. Животът е гоблен, изтъкан от преживявания, радости, изпитания, рани и в крайна сметка белези.

Намеси се и веселата Даря:

– Раните, които понасяме, независимо дали са физически, емоционални или духовни, често са болезнени и сурови в момента. Те представляват болката, загубата или трудностите, които срещаме. И все пак с течение на времето, докато заздравяването настъпва, тези рани се затварят и се превръщат в белези. Те, макар и да напомнят за нашата болка, служат като доказателство за силата, издръжливостта и благодатта, които са ни пренесли през всички трудности.

Катя се усмихна:

– Белезите са историите, които разказват за оцеляването, растежа и трансформация ни. Когато им позволим да станат свидетелства, ние каним други в нашите истории. Правейки това, ние им предлагаме насърчение, надежда и им напомняме, че те също могат да преодолеят раните си.

– Забележете, – вметна Валя, – докато вървим през живота, нашето пътуване на вяра играе жизненоважна роля в това как да обработваме раните и белезите си. Вярата е това, което ни подкрепя в най-мрачните моменти, давайки ни надежда, когато не виждаме пътя напред. В Писанията се казва: „Господ е близо до съкрушените по сърце и спасява съкрушените по дух”.

Ралица само тихо добави:

– Вярата не ни предпазва от рани, но ни дава сила да продължим напред. Това ни уверява, че никое страдание не е без цел и всеки белег разказва история за Божията вярност.

Старата Невена продължи мисълта за белезите:

– Превръщането на рани в белези е естествена част от лечебния процес, но превръщането на белезите в истории е моментът, в който избираме да разсъждаваме върху миналите си борби, не с горчивина, а с благодарност за научените уроци и преживяното израстване.

А Петрана обобщи:

– Вярата ни насърчава да видим отвъд болката. Нашите белези не са белези на поражение, а символи на победа, отражение на това как Бог ни е превел и е използва болката ни за добро. В крайна сметка, от рани през белезите до историите е пътуване на доверие, независимо от дълбочината на нашата болка. Вярата винаги ще ни води до място на изцеление, където нашите истории на борба се превръщат в истории на триумф.

Това бе дълъг петчасов полет, но Марта бе решила да оползотвори това време като изплете пуловер.

Докато движеше куките в преждата, тя забеляза малко бебе, което бе запленено от движението на плетката ѝ.

Тя му се усмихна и реши в себе си:

– Какво любопитно създание. Ще му направя малък подарък.

И вместо да довърши започнатия пуловер, тя изплете в оставащия един час до края на полета, малка шапчица за бебето.

Преди да слезе от самолета Марта подари на майката на детето малката шапчица. Жената я прие с радост. Това изпълни с усмивки околните, когато видяха, какво се случи.

Подаръците изненади се приемат радостно.

Те изразяват добротата на Христос.

Нашите действия на доброта могат да бъдат едни от най-запомнящите се свидетелства, че даването носи радост, която идва от Божие сърце.