Един ден пътешествайки по страната, Хинг Ши пристигнал в един град, в който в този ден се събирали най-добрите майстори по живописта и си организирали помежду си състезание, за да се избере най-добрият художник на Китай.

Много изкусни майстор взели участие в този конкурс, множество картини представили те пред погледите на строгите съдии.

Конкурсът вървял вече към своя край, когато съдиите изведнъж се объркали. Те трябвало от останалите накрая две картини, да изберат най-добрата.

Смутени гледали платната. Шепнешком разговаряли, търсейки някакви грешки. Но колкото и да се стараели, не бил намерен нито един недостатък, никакво отклонение, които можело да решат изхода на конкурса.

Хинг Ши наблюдавайки ставащото, разбрал затруднението им, излязъл от тълпата и им предложил помощта си. Когато в странника познали известния мъдрец, съдиите с радост се съгласили.

Тогава Хинг Ши отишъл при двамата художника и им казал:

– Майстори, вашите картини са прекрасни. Трябва да призная, че в тях не намирам никакви недостатъци, како и съдиите. Затова ви моля честно и справедливо да оцените работите си, а след това да назовете недостатъците им.

След дълго оглеждане на картината си, първият художник отровено признал:

– Учителю, както и да гледам картината си, не мога да намеря в нея недостатъци.

Втория художник дълго мълчал.

– Ти също ли не виждаш недостатъци в своята картина? – попитал Хинг Ши.

– Не, просто не съм уверен, с коя от тях да започна, – честно отговорил смутеният художник.

– Ти си победител в конкурса, – казал с усмивка Хинг Ши.

– Но защо? – възкликнал първият художник.  – Нали аз не намерих нито една грешка в работата си! Как може да ме победи този, който е намерил в у себе си множество такива?

– Майстор, който не може да намери недостатъци в работата си, е достигнал края на своя талант. Но този, който може да забележи недостатъци там, където другите не могат да намерят, още може да се усъвършенства. Как мога да връча наградата на този, който е свършил своя път, а не на този, който е постигнал същото, но продължава по своя път? – отговорил Хинг Ши.

Нашите деца са много забавни в една или друга ситуация. Дори, когато правят бели, могат да изглеждат съвсем „невинни и добри“.

Бащата се прибра от работа. Той извика сина си и дъщеря си и ги попита:

– Какво направихте днес, за да помогнете на майка си?

– Измих съдовете, – каза момчето и бързо наведе глава.

– Браво! – бащата похвали сина си. – А ти? – обърна се към дъщеря си.

– Помагах му да обере парчетата от счупените съдове, – засмя се малката хитруша.

Като се започне от XVIII век, с плетене на дантели се е занимавало цялото „сухопътно“ население на Раума. Градът се намира на брега на Ботническия залив.

В нашите дни това изкуство – плетенето на дантели,  не е забравено.

Произведенията на местните майстори са доста известни не само във Финландия, но и по цяла Европа.

Всяко лято, в края на юли в Раума се провежда Седмичното плетене на дантели.

Гостите на града на този празник не само могат да си купят от тези красиви дантели, но и да усвоят основите на тази тънка почти бижутерска работа.

Майката и бащата на Ирина се разведоха, когато тя бе още малка. Бащата подари на Ирина едностаен апартамент, където тя живееше с майка си.

Ирина порасна и се ожени. Един ден тя каза на майка си:

– Мамо, защо не отидеш да живееш при роднините си на село. Тук е много тясно за трима ни.

– Знам, че сега той е по-важен за теб, но ….. – каза майката ѝ.

– Нима не разбираш, че така разрушаваш живота ми?

Майката на Ирина бе дошла от село в града, за да учи и да работи. Там бе оставила къща, в която живееше сестра ѝ с мъжа си и баба им. Отоплението там е на дърва, а удобства никакви нямат.

– Не искам да отивам там, – намръщи се майка ѝ, като си спомни какъв пущинак е само.

– А аз къде да живея със съпруга си? Вече съм на 24 години, – роптаеше Ирина. – Искам да си имам собствено семейство. Омръзна ми да се крием в парка или да дебнем , кога си отишла на работа и не си в къщи.

В дома им постояно имаше скандали.

– Татко подари апартамента на мен. Разбра  ли? – крещеше Ирина на майка си. – не съм аз тази, която трябва да наеме друг апартамент.

Когато Ирина се оплака на баща си, той примирено вдигна рамене:

– Нямам желание да се намесвам. Аз изпълних дълга си, а по-нататък двете сами се разбирайте.

– Аз не искам да се карам с майка си, – каза твърдо Ирина, – но не искам цял живот да живея с нея.

Съседите клатеха глави. Леля Надя не се стърпя и веднъж каза:

– Ирина, вместо постояно да се оплакваш и да се караш с майка си, погледни съпруга си. Нито един нормален мъж не би гледал безучастно как дъщеря гони майка си от дома си. Той би намерил изход и ако се наложи би наел друг апартамент.

– Каква стана тя? – каза недоволно чичо Марин. – Изпълнила е дълга си и сега трябва да се маха. Все едно е някаква вещ.

– Е, все пак на младите трябва да се дава шанс, – махна с ръка дядо Трифон…..

В една компания актуализираха служителите. За целта наеха нов изпълнителен директор – Григор Бързаков.

Той се славеше с непоколебимост, взискателност, педантичност, решителност и упоритост във всяко начинание. До сега не бе имал провал. Началниците му много разчитаха на него.

Бързаков заяви своето намерение още от самото начало:

– Твърдо съм решил да се отърва от всички мързеливци, шляещи се без работа и най-вече безотговорните.

Когато Бързаков влезе във фоайето забеляза младеж, който се бе облегнал на стената и лениво чоплеше зъбите си с клечка.

В помещението имаше и други служители.

„Сега е време, – каза си Бързаков, – да им покажа един назидателен урок. Всеки трябва да бъде на мястото си и да работи, а не като този младок ….“

Григор се приближи към младежа и строго го попита:

– Колко изкарваш на седмица?

Младежът бе изненадан. Той внимателно огледа внушаващия страх мъж и отговори:

– 40 долара.

Бързаков грубо каза:

– Изчакай ме тук.

Той отиде до кабинета си и се върна след няколко минути. В ръката си държеше пари.

Подаде на младежа 160 долара и доста гръмко каза, за да го чуят и останалите:

– Ето ти заплатата за четири седмици. Сега се махай и повече да не съм те видял да припариш тук.

Доволен от себе си Бързаков огледа останалите служители в помещението и попита:

– Някой може ли да ми каже, с какво се занимаваше този некадърник?

Всички го гледаха уплашено. От ъгъла на стаята се чу ясен мъжки глас:

– Този младеж работи в близката пицария и доставя пици по заявки на клиентите. Той просто чакаше, кога ще му платят поръчката.