Тони беше от момчетата, които помагаха в църквата на свещеника, а когато нямаше служба, продаваше наркотици.

Той си имаше собствени правила, които спираха до следното ограничение: Да не продава наркотици в училище и двора на църквата.

Често си мислеше: „Зная,че Бог ме вижда, където и да се скрия. Ако продавам наротици в училище или в двора на църквата ще отида в ада“.

Така Тони тръгваше по улицата и си намираше клиенти. малките деца му даваха по два-три лева за една цигара с марихуана.

Съвестта изобщо не го изобличаваше, че върши нещо нередно.

Това беше преди пет години.

Сега Тони е на 17 години и за първи път е чист.

В миналото си е бил арестуван за притежание на наркотици и огнестрелно оръжие. В продължение на 9 месеца мина през индивидуално лечение, групова терапия и проверка за наркотици, но единствено Бог го освободи от зависимоста му към дрогата и лошия път, който бе хванал.

Той беше в църквата, но нямаше кой да му каже и упъти, за да не премине толкова зле юншеството му.

Много пъти виждаме младежи в църквата, но не знаем какво е тяхното състояние. Ако знаехме дали щяхме да им се притечем на помощ, за да се освободят от робството, в което са попаднали?

Зимна вечер. Михаил вървеше безцелно по улиците, а снегът бавно падаше и покриваше със снежната си белота всичко наоколо.
Стигна близо до училището. Снегът вече му бе нахлупил бял калпак. Наоколо всичко тънеше в тишина.
Изведнъж погледа му попадна на малка детска ръкавичка, полузатрупана от падащия сняг.
„Вероятно, някое дете я е изтървало, когато се е прибирало от училище за в къщи, – помисли си Михаил. – Сигурно това дете и сутринта ще мине оттук“.
Той извади ръкавичката, изтупа я от снега и я закачи на клонче от дърво, намиращо се до пътя.
На следващата вечер Гриша отново мина оттам.
На същия клон бе забоден лист хартия от ученическа тетрадка, който се бе понамокрил малко от снега.
На него с едри букви беше написано: „Благодаря ви!“

Ние живеем в един удобен свят където всичко се върти около нас – хората. Може би преди няколко века, ние бяхме наистина по-близо до природата. Но съвременната цивилизация е нестабилния път, който може да доведе до смъртта й.
Ние виждаме плодовете на това, което правим: къщи, коли, пейзажи, но нас ни няма сред всичко това.
Цялата съвременна цивилизация не може без електричество. Ако то изчезне, станциите ще изгният и природата ще си вземе своето.
Без значение как сме се опитвали да покорим самата земя, природата в крайна сметка ще вземе своите жертви.

В живота на много хора съществуват огромни гробища на мечтите, стремежите и талантите. И ние често го посещаваме, скитаме около надгробните плочи, четем надписите и датите, въздъхваме и скришом избърсваме сълзите си.
В края на крайщата, вие не забравяте всяка своя мечта, нейната усмивка, нейните очи, образ …. С всяка една ти си погребал и частица от себе си.
Защо умират мечтите? Вина за това има нашата нерешителност, страх, мързел, те убиват мечтите ни още в зародиш. Отчаянието, отсъствието на смелост, упоритост, признаване и неуважение към другите, убиват вече започващата да се оформя мечта. Може би често си казваме: „Защо не направиш нещо полезно, а не тези глупости?“
Всичко това е част от разбирането ми за „обективна реалност“. Всеки от нас може убедително и красноречиво да обясни, на първо място на себе си, защо не е направил това или онова, въпреки че е искал друго. Ти си объркан? Защото знаеш, че нещо  е умряло и то няма да се върне. Въпроса е, какво си направил, за да продължи то да  живее?
Околните не са виновни. Ключът се крие в нас.
Въпросът не е стрували си да го започна, имам ли способност за него, това полага ли ми се? Въпросът е, какво направих, за да разбера това и колко далече съм готов да отида, за да се осъществи мечтата ми?
Поставянето на цели, е като началото на път, но колко пътища сме извървели до края? Не твърдя, че трябва да се вкопчваме във всяка авантюра, но може би е време желанието да избягваме неуспехите да наделее над мотивацията за достигане на успех.

Веднъж войник, който охранявал пътя, спрял будиски монах. Война извадил меча и заплашително попитал пътника:
– Кой си ти? На къде отиваш? Защо идваш тук?
Монахът се замислил за няколко секунди, а след това смирено попитал:
– Мога ли да ти задам и аз един въпрос?
– Задавай, – намръщил се войнът.
– Колко ти плаща шугунът за една седмица?
– Две торби ориз.
– Аз ще ти плащам четири, ако ми обещаеш, че всеки ден ще ми задаваш тези три въпроса.