В чакалнята имаше няколко души. Те търпеливо чакаха реда си при зъболекаря. Ангел Стефанов скучаеше. През две минути поглеждаше часовника си. Времето за него течеше много бавно.

Погледна към масичката сложена в средата на коридора. Тя бе отрупана със списания и брошури.

„Защо да не разгледам някое списание, докато ми дойде реда?“ – помисли си Ангел.

Посегна към едно от списанията и в същия момент сред купа забеляза Библия. Грабна я веднага. Отвори на любимия си Яков и зачете.

Напрежението от деня бавно започва да избледнява, думите от Библията го изпълниха с мир.

Ангел бе постоянно зает. Ежедневието му бе много натоварено. За него бе цяло предизвикателство да намери време да чете Библията и да се моли. Та нали бе християнин?!

„Но имам достатъчно време за списания, които ми обещават щастие, как да живея здравословно, да правя това или онова, за да не остарявам, – усмихна се на себе си Стефанов“.

Изведнъж той осъзна, че не е толкова трудно да намери време за Божието Слово.

„Ако занимавам ума си с по-малко безполезни книги и списания, – замисли се сериозно Ангел, – ще има много повече време да чета Библията. А тя съдържа цялата информация, която ми е нужна“.

Той си спомни колко безцелно бе разгръщал списания и вестници, за да убие времето, когато чакаше някъде, а това време можеше да употреби за четене на Божието Слово.

„От нея мога да науча как да живея по-добре и как да намеря не временно, – мислеше си Ангел, – а вечно щастие. Ако следвам напътствията ѝ, земният ми живот ще се промени. Така ще се подготвя за вечния живот, който Бог ми е обещал да имам на небето“.

Ангел разбра, че срещата ми с Библията между куп от списания и брошури съвсем не е случайна. В живота му трябваше да настъпи промяна.

„Ще чета Словото, – взе решение Ангел в себе си, – ще търся Бога с цялото си сърце и със същата страст, с която досега съм се стремял към други земни и преходни неща“.

Това бе сериозно посвещение, но то обещаваше сериозна промяна в живота на Ангел Стефанов…..

Това бе много тежко време за семейство Ненови. Главата на семейството Тодор Ненов се скара с Пламен, който беше от дълги години приятел на семейството. Никой и не разбра за какво и как стана кавгата, но двамата мъже се сбиха и Тодор падна ранен от нож в гърдите. Той дори не разбра какво точно стана.

Пламен тресна вратата и напусна дома на семейство Ненови. Той не разбра, че Тодор е починал.

Жената на Тодор, Невена се разплака над трупа на мъжа си:

– Какво им стана? Толкова пъти сме помагали на Пламен и на семейството му.

Най големият син на Петър Васил стоеше объркан сред стаята. Той не можеше да възприеме случилото се.  Това убийство, станало пред очите му, го изпълни с непреодолима злоба към Пламен.

– Само да те намеря, – крещеше Васил, – ще ти прережа гръкляна като на пиле.

След това се свлече на пода и се разрида.

По-късно Васил замина за големия град, където живееше леля му. Той искаше да се откъсне от това място, където го спохождаха постоянно страшни кървави картини.

Дори майка му го бе посъветвала тогава:

– Иди при леля си Калина. Надявам се като се откъснеш от това място, да забравиш всичко ….

– Никога няма да забравя, какво направи онзи мерзавец, – Васил удари  с юмрук по масата.

Независимо от всичко той все пак замина  при леля си.

Веднъж Калина предложи:

– Васко, ще дойдеш ли с мен на църква? Ще дойдат много младежи, ще пеят ….

– Никъде няма да ходя, – троснато отвърна Васил.

Леля му само вдигна рамене и го остави. След един час дойде Дамян един от синовете на Калина и като видя киселата физиономия на братовчед си каза:

– Ела с мен, днес ще те запозная с един състав, много хубаво пеят.

Васил вдигна неохотно глава, беше му омръзнало да седи в къщи и да се самосъжалява.

– Добре, – каза той глухо. – Защо пък не!?

Вечерта Дамян поведе Васил към църковната сграда. Васил като видя накъде го води, се смръщи, но нямаше как, бе обещал да присъства на концерта. Той не поиска да седнат напред и двамата братовчеди се настаниха близо до вратата.

Концертът бе хубав. Песните на изпълнителите, все млади момчета, докоснаха сърцата на присъстващите.

Накрая пастирът на църквата прикани събралите се за молитва. Един  мъж от събранието поведе молитвата:

– …..Боже, помогни ни да простим на близки и познати …

Тези думи дълбоко се врязаха в съзнанието на Васил. Изведнъж той осъзна, че трябва да прости на убиеца на баща си. Но устата му седеше затворена …..

Хората наоколо започнаха да свидетелстват, как прощавайки на тези, които са ги наранили, са усетили освобождение в духа си. Васил не можеше да отвори уста, сякаш някой бе стиснал гърлото му и не му даваше възможност да диша. Накрая той не издържа на напрежението, което го притискаше и се разплака.

Божият мир изпълни сърцето му и той каза:

– Господи, помогни ми да простя на Пламен така, както Ти си просил на мен.

У Васко бе настъпила промяна и той възкликна:

– Сега с Божията помощ мога да простя на Пламен и да се моля за него, Готов съм да обичам всеки човек……

Борис летеше с малък самолет. Когато излетя, той усети силна промяна в налягането. Уплаши се и започна да се моли:

– Моля Те , Господи, не позволявай да има турбулентност. Нека полетът да бъде безопасен.

Нашият живот прилича на полет, в който не знаем какво ни очаква – болест, смърт на близък човек, безработица, ….

Всички тези неща предизвикват турбулентност, в ежедневието ни, която ни плаши.

Хубаво е да знаем, че въпреки всички изненади по пътя, Бог винаги е с нас и винаги ни дарява с мир, независимо от обстоятелствата.

Допълнителният знак под формата на две точки над гласните  Ö или Ü променя произношението на тези звуци.

Въпреки това, много рок и метъл групи украсяват името си просто с такива знаци, за да я направи „по-немски“ или „скандинавски“ като не става никаква фонетичната промяна.

Най-известните примери за такива групи са Motörhead и Mötley Crüe.

Някои групи отиват още по-далече, те слагат знаци на не предназначени за това гласни – Queensrÿche или изобщо над съгласни – Spın̈al Tap.

Вечерта бе хладна и не се знаеше колко повиквания ще имат тази нощ. Петров бе застъпил на смяна и блуждаеш с очи между звездите на тъмното небе, които ярко се открояваха през прозореца.

Телефонът се обади. Напрегнатият му звън извади от унеса младият лекар. Той вдигна слушалката:

– Да, ….добре, …. тръгваме веднага….“Иван Вазов“ 16.

Бързо нахлузи якето си и потегли с линейката.

Влезе в дома на възрастен свещеник, който бе получил инфаркт.

Мъжът лежеше на кревата в тъмносиньо расо с малък кръст в ръцете си. Налягането му беше много ниско. Болният бе блед. Студена лепкава пот бе избила по него. Явно имаше силни болки, но беше тих и абсолютно спокоен.

В това спокойствие нямаше никакво напрежение или фалш.

Свещеникът попита лекаря:

– Много ли повиквания имахте? Навярно не сте и вечеряли?

Той се обърна към жена си:

– Сложи на човека да похапне. Тяхната работа е много напрегната, нямат време коляно да подгънат.

Докато му правеше кардиограмата, възрастният мъж се интересуваше:

– Къде живеете? Далече ли ви е от работата? Имали много млади лекари като теб там?

Докато екипа се опитваше да облекчи страданията му, в него не се забелязваше и капка страх. Той виждаше загрижените лица на медиците. Чуваше плача на жена си. Напълно разбираше какво става с него.
Думата „инфаркт“, която произнесе младият лекар, не разколеба самообладанието му.

„Странно, – помисли си Петров, – при други посещения подобни на това, болните се парализираха от страх. Те мислеха само за себе си и за своята болка. Вслушваха се във всяка промяна на тялото си и до последно  се захващаха и за най-малката възможност, само и само да живеят. Всичко биха дали, само да поживеят още малко“.

В тези домове, които до сега бе посещавал младият лекар нямаше кръст и Библия, а плазмени телевизори, на входа му даваха да си обуе специални пантофи и независимо от състоянието на болния до последния момент слушаше само истерии.

Болните стенеха, мятаха се в леглото, хващаха лекарят за ръце, вглеждаха се в очите му и слушаха внимателни гласа му с някаква призрачна надежда за чудотворно изцеление.

Такива хора измъчваха със своето състояние роднини и всички, които ги обкръжаваха. Лекарят при такива положения се чувстваше безсилен и не защото не можеше да им помогне, а защото виждаше, че смъртта ги е победила.

Но странно, след смъртта на този свещеник, Петров изпита тиха радост, защото смъртта не одържа победа над него.

В съзнанието на Петров се прокрадна въпрос: „Смърт, къде ти е жилото?“