Навън бушуваше буря. Вятърът разкъсваше всичко което срещнеше по пътя си. Нямаше пощата.

Стихията удари с цялата си мощ по прозореца. Стъклото жално издрънча. Рамката не устоя и прозорецът се отвори.

Вихърът нахлу в жилището. Унищожаваше безмилостно всичко, което му се изпречеше.

Клара не помнеше какво каза той …..

Валери бе забравил какво отвърна тя ….

Но двамата стояха напрегнати. Бурята се бе пренесла в техните сърца и бушуваше унищожително.

Той се втурна и веднага затвори прозореца. Тя се усмихна с благодарност.

Двамата се спогледаха. По скулите на мъжа се открояваха бледи капки.

„Какво е това? – помисли си Клара. – следи от нахлулия дъжд или сълзи?“

Валери очисти с ръка прозрачната влага.

– Не съм и предполагал, че можем да се скараме така, – промълви тихо Валери. – Мимолетна искра, а такъв огън ….

– Когато няма любов и уважение, – тъжно се усмихна Клара, – кавгата се превръща в енергично взаимно самоизяждане.

– Звучи ми като канибализъм, – сбърчи нос Валери. – Омразата е сляпа. В такъв момент човек не чува и не вижда другия.

– И какво се оказва? – повдигна вежди Клара. – Душата и тялото не са в съюз с любовта и хармонията. Те стават насилствени съюзници, затворени в тъмница.

Сърцето на Клара се изпълни с топлина. Много ѝ се искаше да чуе птича песен в душата си.

Изведнъж тя осъзна, че влагата върху лицето на любимия бяха сълзи…

Клара сложи ръка върху неговата и стисна здраво пръстите му.

Това бе обещание, за цял живот. Заедно завинаги….

Дъждът се изля , малко преди да връхлети бурята. Светкавици разкъсаха небето. Пердетата на прозореца се залюляха лудо.

Дичо седеше във фотьойла и четеше. Това бе любимото му занимание. За него нямаше дъжд и буря, той бе потънал в друг свят, този на книгата.

Баща му Моньо влезе в стаята и се усмихна. Бе доволен, че синът му обича книгите.

– Мъдростта е високо ценена, – каза Моньо.

– Тя привлича хората, – потвърди Дичо. – Няма равна по стойност на нея.

– За това мъдростта трябва да бъде търсена и изисквана, – наблегна с авторитет бащата. – Тя не идва просто така. Мъдростта е дар от Бога.

– Тя прекъсва всяко объркване и го заменя с яснота, – отбеляза Дичо.

– Свежда взетите решенията до успех. Предупреждава навреме за надигаща се опасност, – продължи в същата насока Моньо.

– Да, но мъдрите хора са податливи на гордост, – констатира с болка Дичо.

– Мъдро сърце, в което има гордост, дава увереност на човека, че може да се издигне над правилата. В началото може да не се забелязва, но след това …….

– Съгласен съм, – поклати глава Дичо, – че ако гордостта не бъде контролирана, тя превръща мъдростта в самонадеяност. Колко е тежко за човека ако позволи на гордостта да заглуши и подтисне страха от Бога.

– Мъдрост, която е изменила облика си, постоянно сигнализира за духовно обсебване, – изтъкна бащата.

– А къде да трябва да търсим истинската мъдрост? – попита Дичо.

– В Библията, книгите, филмите и опита от живота. Но намериш ли я, не я приемай за нещо дадено. Благодари на Бог за мъдрите постижения. Използвай я за Негова слава. Позволи на мъдростта да те смири, а не да ти даде чувство за превъзходство.

– Всички търсим Божията мъдрост, – възторжено възкликна Дичо.

– Мъдростта е активна, жива, но се нуждае от свежо преливане от Бога. Използвай молитвата като връзка с Божията мъдрост, – посъветва го Моньо.

– А как мога да раздавам мъдрост на другите? – Дичо изпитателно погледна баща си.

– Изслушай ги и бъди търпелив. След това със смирение предложи варианти за обмисляне. Не забравяй, мъдростта е учтива.

Търсете мъдрост и я раздавайте щедро на другите. Тя се обуславя от смиреното подчинение на Бога.

Това бе пълен крах за Кирил. Жена му го напусна. Уволниха го, а трябваше да изплаща заеми. Приятелите му го изоставиха …..

Една вечер Марин комшията му потропа на вратата му.

– Добър вечер, Киро, – поздрави Марин. – Дойдох да те видя и ако мога с нещо да ти помогна.

– Никой не може да ми помогне вече, – безпомощно повдигна рамене Кирил.

– Киро, недей така, – тъжно го изгледа Марин. – Знаеш ли къде е голямата ти сила?

– Сила? – повтори Кирил като ехо и скептично се засмя.

– Осъзнаването ти, че имаш нужда от Бог, – каза спокойно Марин.

– Бог? – Кирил зарови ръцете в буйните си коси.

– Правилното ти отношение към слабостите ти, те води в Неговото присъствие, – подчерта дебело Марин.

– Говориш глупости, – махна с ръка Кирил.

– Сега се самосъжаляваш и се чудиш какво още страшно следва в живота ти, – спокойно добави Марин. – Твоето изпадане те поставя пред избор, да приемеш помощта на Бога или да се задълбочиш в отчаянието си.

Кирил мълчеше. Погледът му бе безизразен, блуждаещ навън през прозореца.

– Празнотата, която чувстваш в себе си ще се изпълни и проблемите ти ще бъдат разрешени, – прибави Марин, – ако се оставиш в ръцете на Господа.

– Какво трябва да направя? – попита Кирил.

Той бе стигнал до дъното и не виждаше изход от положението си.

– Помоли се на Бога и разкрий сърцето си пред Него, – посъветва го Марин. – Само Той може да изцерява наранените души и да възстановява разбитите семейства.

– Възможно ли е това? – попита Кирил.

– Искай и ще получиш, за да бъде радостта ти пълна, – широко му се усмихна Марин.

Двамата наведоха глави и отправиха молитва към Този, Който може да снабди нуждите на всеки и да изправи пътеките му.

Тя влезе и седна на седалката. С нищо особено не се открояваше от останалите. Вагонът беше полупразен. Извади кифла, която бе купила от лавката преди да се качи.

Влакът се поклати и тръгна. Жената затвори очи. Мислите ѝ бяха тревожни и сърцето ѝ се сви на топка. Тя потръпна и отвори отново очи.

Изглеждаше сънлива, сякаш нямаше сили. Отхапа уморено от кифлата. Стомаха ѝ на напомняше, че от сутринта нищо не е хапвала.

Жената огледа лицата на хората. Повечето бяха заровили нос в телефоните си. Един младеж смръщи вежди и написа SMS. Други с натежали очи, дремеха. А съседа ѝ бе отворил дебела книга. Той „пребъдваше в Божието слово“.

Възрастен мъж с обувки несъответстващи на сезона, изтъркано яке и панталони, на които се забелязваха кръпки, носеше голяма чанта. Той се готвеше да слиза.

Жената се прозя и тихо се прокрадна до мъжа. На лицето ѝ се появи вълнение. Ръката ѝ бе на сантиметър от джоба на непознатия.

Изведнъж младеж седящ насреща вдигна очи. Той усети нещо нередно в движенията на жената.

„Може би ще краде“, – помисли си той.

Но остана изумен. Тя пусна смачкана банкнота в джоба му.

„Боже, тази жена не краде, а дава“, – едва не извика на глас младежът.

Жената се усмихна на себе си. Навярно си помисли, колко щастлив ще бъде мъжът, когато намери банкнотата в джоба си.

Вратите се отвориха и възрастният човек слезе. Младежът не можеше още да дойде на себе си.

„Такова нещо нито съм чувал, нито съм виждал, – потръпна той. – Та тя е ангел в плът“.

Жената погледна през прозореца. Там светлините минаваха и отминаваха бързо.

Никой не знаеше, че този „ангел“ плачеше, вечер в малката таванска стая, където лежеше тежко болна възрастна жена. Тя можеше да оздравее, но за това трябваха много пари, а дъщеря ѝ с малката си заплата, не можеше да ги събере.

Колко е глупаво всичко. Животът или смъртта зависеха от някакви си парите.

Говорителят нещо съобщаваше по микрофона, но младежът не му обърна внимание. Той гледаше жената, която се бе насочи към вратата, за да слезе.

„Странно, няма крила“, – помисли си той, като я погледна в гръб.

Тя слезе, а младежът непрекъснато мислеше за това, което бе наблюдавал. Засрами се от дебелия си портфейл, безразличието си и ненужните си покупки …

Той бе видял пример, изпратен му от Бога с конкретен намек.

Сега виждаше нещата с други очи. Сякаш сърцето му се бе запалило от небесата. И той си пожела също да направи тайно добро.

Днешния ден за Даниела бе един от най щастливите в живота ѝ.

Заедно с братята си, малката си сестра, баща си и майка си прекараха весело в двора сред натрупалия се сняг.

Имаше бой със снежни топки, при който нечии вратове се напълниха със сняг, а на всички ръцете им се зачервиха и ги потриваха от време на време за да ги стоплят.

Накрая Даниела предложи:

– Хайде да си направим снежен човек.

Предложението ѝ възторжено се посрещна от останалите.

Множество ръце заработиха бързо и от утъпкания сняг успяха да оформят три снежни топки, които подредиха една върху друга, като най-голямата поставиха отдолу, а най-малката послужи за глава на снежния човек.

Едно от момчетата донесе морков от кухнята, който поставиха вместо нос. Малката Даря домъкна две потъмнели въгленчета, които бе изровила от пепелта в печката и те станаха за очи на снежния човек.

Боднаха му една клонка от страни вместо метла и потичаха около Снежко.

Накрая всички се прибраха в къщи и се настаниха край печката, за да се стоплят.

Само Даниела застана на прозореца и продължи да се любува на снежното им творение.

Изведнъж на двора се появи заек. Той наостри уши, огледа се страхливо и пое смело към снежния човек.

– О, не, – извика отчаяно Даниела.

Всички се скупчиха на прозореца, за да разберат какво бе я смутило.

Повечето се засмяха. Изникналият от не знам къде заекът бързо гризеше моркова забит в най-малката снежна топка. От него нищо не остана.

– Горкият Снежко, – с горест промълви Даря, – остана без нос.