При Виктор се появи проблем. Той бе млад човек на 27 години. Младостта му премина в различни учебни заведение в различни краища на света, за да получи висше образование, но трудов опит нямаше. Разполагаше с апартамент в центъра на града и джип купени от баща му.

Е какво повече може да иска този млад човек? Нека да живее и да се радва на живота!

Скоро Виктор се влюби. Изгуби мира си, дори не можеше да се храни. И той реши да се ожени.

Но баща му не хареса булката:

– Тя е от бранша. Свикнала е с много мъже. За нея си поредната плячка. Няма да се жениш за нея и това е моето решение.

Виктор се разкрещя:

– Ти никога не си ме разбирал. Знаеш ли какво значи любов?

Той тръшна вратата и си тръгна. Обиди се на баща си и цял месец не се обади. Даже не дойде да си вземе парите, които баща му даваше всеки месец за разходи.

Но баща му остана непреклонен. Накрая се съгласи, но с условие:

– Добре, ще ви направя сватба, дори ще платя и сватбеното ви пътешествие, но след това ще се справяш вече сам.

Виктор доволно потри ръце. Все пак като се направи на обиден това проработи.

Сватбата бе разкошна. След това младите отидоха на Малдивите. Но след това бащините инвестиции секнаха така, както бе обещал баща му.

Виктор опита отново да се прави на обиден, ходеше и молеше майка си, но баща му държеше на думата си.

Виктор стана неспокоен, паникьосваше се и от най-малкото нещо. Съпругата му всеки ден му крещеше.

Средствата, с които младите разполагаха се свършиха бързо. За една година ги спасяваше състрадателната му майка, но Виктор разбра, че трябва да започне някъде работа. Но той нямаше връзки и не можеше да хване някоя по-добра работа.

Всеки ден чуваше крясъците на жена си:
– Некадърник! Нещастник! Не съм се оженила за теб да мизерствам. Ще те напусна…..

Валентин Григоров живееше в малък град. Когато беше на седем години, на урок посветен на Деня на Земята, той чу за проблема свързан боклука и важността този боклук да бъде преработен.

Тогава той реши: „Ще се занимавам точно с това. Даже мога да принеса някаква полза и да помогна на много хора“.

И започна да събира боклук, като го сортираше.

Пластмасовите бутилки, които успя да събере за последните три години, можеха да заемат площ на 119 футболни игрища.

Валентин стана най-малкият предприемач и създаде собствена компания, която за последните пет години е събрала около 3,5 тона боклук.

Карайки велосипеда си, малкият предприемач започна да събира боклука по плажа, улиците и  парковете.

След това го отнасяше в дома си и го разпределяше.

– Майка ми и баща ми са ме учели да не правя боклук и ако направя такъв да и си го почистя, – сподели Валери с журналист от местния вестник. – Сега не правя нищо по-различно, дори това се превърна в мой собствен бизнес.

А ето как бе започнало цялото начинание.

Първоначално в двора на семейство Григорови бяха поставени няколко коша, в които боклука се разделяше. Приятели и съседи идваха и донасяха своя боклук. Всяка седмица идваше камион и отнася разпределения боклука. За всяка партида Валери изкарваше от 200 до 400 лева.

След три години с Валери започна да работи цяла бригада от желаещи. Момчетата участващи в групата събираха в прикрепени кошници на колелетата си боклуците от района.

От получените пари 25 % Валери внасяше в няколко дома за изоставени деца.

– Не е лесно да не правиш нищо, – смееше се Валери, – но е чудесно, когато успееш да направиш нещо.

Той винаги казваше на своите клиенти:

– Кокошката кълве зрънце по зрънце. Една бутилка, това е добро начало.

Валери е щастлив и доволен от работата си. Той се усмихва и казва:

– На мен ми е провървяло в детството, но искам да помогна на тези, които не са имали моите възможности за развитие…

Кръстина и Асен скоро се нанесоха в току що купената си къща. Запознаха се със съседите си.
Така те срещнаха Елена. Тя бе жена в преклонна възраст. Нямаше сили да се грижи за градината в двора, а не можеше да обслужва и самото жилище.

Боята на къщата ѝ се лющеше. Имаше строшени керемиди на покрива. Розите в двора се бяха превърнали в истинска джунгла. Всеки момент всичко това можеше да се срути и да я погребе в развалините си.

Кръстина предложи на съпруга си:

– Хайде да ѝ помогнем.

– Ако бях първа младост, целият ремонт щях да извърша сам, – засмя се Асен, – но ти добре знаеш, че краката ни едва ни държат, а каквото хванем в ръце го изтърваме. Как ще ѝ помогнем?

– Ще пишем в местния вестник, – каза Кръстина, сложила ръце на кръста, готова сякаш да се пребори със всеки проблем.

И го направиха. След три дена в двора на Елена бе шумно и весело.

Младежи бяха дошли да помогнат на старата жена.

След два дена нищо не бе останало от старата рушаща се къща. Тя искреше в нова бяла премяна. Покрива бе надеждно закърпен с нови керемиди, а на входа стояха спретнато подстригани рози.

Къщата на Елена бе станала неузнаваема.

Трогната до сълзи стопанката на дома не знаеше как да се отблагодари на помощниците си:

– Благодаря ви, мили мои! Още не мога да повярвам, че направихте това за мен, просто ето така, от добро сърце.

Младежите се радваха заедно с нея, защото бяха успели да ѝ донесат малко радост и да разхубавят дните ѝ.

Те обещаха:

– Отново ще дойдем, за да ви погостуваме малко, ако нямате нищо напротив.

– Заповядайте, – нежно и с голяма любов им се усмихна Елена, – в моя дом сте винаги добре дошли!

Любовта се радва, когато тържествува справедливостта и истината. Тя всичко претърпява. Готова е да повярва в доброто у човека. Надеждата ѝ не угасва при никакви обстоятелства. Любовта не отслабва.

Който се отказва да обича, пропуска най-доброто от това, което предлага Бог.

Не пропускайте това без значение, как сте. Всяка минута, в каква да е ситуация, във всяка в миг, давайте място на любовта, докато не изпълни живота ви.

Тя ви укрепва и изгонва всеки страх, който краде Божиите благословения от вас.

Любовта няма да позволи на дявола да се меси в делата ви и ще ви освободи от всякакво мъчение в тъмнината.

Позволете на любовта да поработи над упорите проблеми в живота ви. Това е единственото решение, пред което те не могат да устоят.

Скоро в приюта за животни дойдоха Сара и Мирон. Те отдавна искаха да имат куче, но бяха решили да ощастливят някое бездомно куче, за това бяха дошли тук.

Когато влязоха, погледът на Сара бе привлечен от стар питбул. Той я гледаше с много тъжни очи. В него Сара съзря толкова много вяра и преданост, че не можа да подмине клетката.

Един от служителите на приюта, когато забеляза на какво се е спряла Сара разказа следното:

– Това е Роки. Доведоха го мъж и жена на средна възраст, защото имал проблеми с пикаенето. Явно те не искаха да си губят времето с лечението му, а час по-скоро да се отърват от него.

Историята на Роки, още по-силно трогна Сара и тя помоли:

– Отворете клетката, искам да го разгледам по-добре.

Щом ключалката щракна и вратичката се отвори; благодарния питбул радостно скочи в ръцете на Сара. След такова радушно посрещане Сара не можеше да остави кучето. Оформиха документите и тримата Сара, Мирон и Роки напуснаха приюта.

– Щом има здравословни проблеми, нека да го заведем на ветеринар, – предложи Мирон.

И те отидоха. Ветеринарът прегледа кучето и ги погледна угрижено. Съобщи им още по-тъжна новина:

– Той е в края на живота си, остават му само няколко месеца живот.

На Сара и стана мъчно, но успя да понесе леко лошата новина.

– Щом не можем да го излекуваме, – каза Сара, – нека да превърнем последните му дни в истински празник.

Цялото си свободно време Сара и Мирон посветиха на своя любимец. Пътешестваха наоколо, разхождаха се в парка, играеха с него на свеж въздух.

Роки получаваше редовно вкусна и питателна храна, масаж и маса приятни впечатление….