Какво се прави, когато навън е горещо? Мнозина търсят прохлада и сенките в парка, но Славен и Тенко бяха събрали глави над Божието Слово и разсъждаваха върху един доста интересен пасаж от Него.

– В Евангелието на Матей Исус каза на своя ученик Петър: „Ще ти дам ключовете на Небесното царство и каквото и да вържеш на земята, ще бъдат вързани на небето и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небето”, – прочете стихът Славен.

– Няколко глави по-късно в Мат. 18:18 Той каза много сходни думи на другите си ученици, – отбеляза Тенко.

– И как си ги обясняваш? – попита Славен.

– Повечето хора приемат, че имат нещо общо с духовната война и връзването на дявола, но в контекст става дума авторитета на ученика, – каза Тенко, – тук дяволът изобщо не е замесен.

– Обясни по-точно ако можеш, защото и аз съм чувал подобни твърдения, но честно казано малко съм се съмнявал в тях, – сподели Славен.

– В действителност, връзването и развързването са известни технически правни изрази в древния еврейски свят, – започна да обяснява Тенко.

– О, звучи ми доста интересно! – прекъсна го възторжено Славен.

– „Да се върже“, – продължи обясненията си Тенко, – означава да се ограничи в юридически смисъл, т.е. „да се забрани нещо“. Обратно „да се развърже“ според правните закони се подразбира, че лицето е освободено, „позволява му се да прави нещо“.

– До сега не съм възприемал този стих така, – призна си Славен.

– Ето ти и един пример от еврейския историк Йосиф Флавий. Той пише, че при царица Александра от Ерусалим, фарисеите станали администратори на всички обществени дела. Те били упълномощени да прогонват или да приемат тези, от които са доволни, както и „да развързват и връзват”, но не демоните или сатана.

– Ясно, – Славен бе вече разбрал какво искаше да каже приятелят му, за това подкрепи идеята на Тенко – когато Исус използва тази терминология в Евангелията, той не говори за молитва или за духовна война.

– Контекстът е легален и термините трябва да се тълкуват в еврейския контекст от първи век, – уточни Славен. – Подобно на фарисеите на учениците беше дадено право да приемат закони, правила и норми, да позволяват и забраняват нещата в собствената си общност.

– Сега разбирам, че развиването на способността да се разбират Писанията в техния еврейски контекст ще направи изучаването на Божието Слово по-богато! – радостно плесна с ръце Тенко.

Облак засенчи слънцето и усещането за жега намаля. Хората излизащи от църквата бършеха изпотените си лица и с надежда се вглеждаха в появилото се облаче. Сянката му се оказа благодатна за тях.

Васко шумно изхвърча от храма, Димитър едва го догони.

– И това ако е християнин, – възмутено отсече Васко.

Той се бе възмутил от човек, който парадираше, че е християнин, но младежът го бе видял на друго място в съвсем друг облик.

– „Костюмиран християнин“, – засмя се Димитър на точното си попадение.

– Какъв,….. какъв? – сякаш напрягаше слуха си Васко, за да разбере приятеля си.

– Такъв човек, който действа по един начин в църквата, а по съвсем друг сред приятели на различно от това място.

– Искаш да кажеш за такива, които са облекли парадните си костюми, надянали са си подходящите маски и са влезли в църквата, а когато я напуснат, стават съвсем други, – уточни Васко.

– Христос ни призовава да бъдем автентични християни, т.е. да бъдем едни и същи без значение къде отиваме или с кого сме, – наблегна Димитър.

– Лесно е да бъдеш “християнин”, докато си в църквата, – плесна с ръце Васко, – а в трудните и сложните ситуации, когато си на работа, караш по магистралата или си на километрична опашка в магазин, виж това е друга история!

– Какво казва Словото? „Но благодарение на Бога, който в Христос винаги ни води в триумфално шествие и чрез нас разпространява аромата, който идва от познаването му“, – подчерта Димитър. – Ако сме истински християни, ние ще разпространяваме този аромат навсякъде, където идем и във всичко, което правим.

– Така е, – съгласи се Васко и добави. – Да си част от Христос, означава да сме без костюм и маска.

– Може би всеки от нас трябва да осъзнае, че Господ е през цялото време с нас и тогава надявам се нещата ще се променят. Лицемерието и показността ще отпаднат автоматически, – заключи Димитър.

Дали защото времето бе мрачно или бе подтиснат, не знам, но Тихомир Мълчанов вървеше с наведена глава към църквата.

Там завари Николай, свещеникът от храма. Тихомир боязливо се отправи към него. Поздрави го и смотолеви набързо:

– Станах християнин, но имам проблем.

– Какъв? – попита свещеникът.

– Не зная как да преодолея влечението си към порно сайтовете в Интернет.

– За това говорили ли сте с някого?

– Стеснявам се да говоря за това с приятели и близки, а искам да бъда честен пред Бога, – призна си Тихомир. – Как да се преборя с това? .

– Въпросът трябва да се постави по-остро, не за конкретни сайтове, а за Интернет като цяло.

– За целия Интернет ли? – недоумяваше Тихомир.

– Ако за вас, по една или друга причина, компютърът все още е “жизнена необходимост”, тогава борбата срещу “гледането” зависи от степента на пристрастяването ви към порнографията. В много страни това състояние се определя като психическо заболяване.

– Тогава какво да правя?

– Прието е мъж да не остава насаме с жена, която не е негова съпруга или майка. Та това важи и за този случай.

– Как така? – озадачен попита Тихомир.

– Не оставай сам с компютъра си. Това увеличава шанса ви да станете по-свободен човек.

– И ако това не помогне? – безпомощно повдигна рамене Тихомир.

– Ако пристрастяването ви е пълно, по-добре идете на някое изоставено място, където няма електричество.

– О, това би било ужасно, – възкликна Тихомир. – Как бих могъл да живея без ток? Какъв живот ще бъде това?

– Тогава имате един единствен изход и той е много евтин.

– Какъв? – Тихомир  с надежда погледна свещеника.

– Хвърлете на земята компютъра си и го строшете. Този вид уреди все още имат едно „ценно“ предимство, лесно се чупят.

Виктор бе силен мъж и всичко в живота му се отдаваше отведнъж. Той вървеше по възходящата стълба стремглаво нагоре. Успехът едва смогваше да го догони, за да се изяви славата на този мъж.

Но за беда Виктор заболя. Когато отиде на преглед при лекаря, чу отчайваща диагноза:

– Вие сте безнадеждно болен човек. Това не се лекува. Медицината е безпомощна за вашето състояние.

Виктор имаше много приятели, но когато разбраха, че здравето му не може да се подобри, повечето го изоставиха.

Останаха малцина, които решиха да го подкрепят и използват всякаква възможност за изцерение.

Веднъж при един от малкото му останали приятели, който наричаха Скалата, дойде младеж узнал за обезсърчителната и отчайваща диагноза на „известният“ Виктор.

– Има надежда за вашият приятел, – каза убедително младият човек.

Скалата скочи въодушевено:

– Каква? Какво трябва да се направи?

– Доведете приятелят си в храма.

– Но той вече не може да ходи, – Скалата отчаяно започна да чупи ръце.

– Тогава го занесете там, – предложи младежът.

– И? – попита Скалата.

– Свещеникът ще се погрижи за всичко останало.

– Но той е атеист и цял живот е отхвърлял Бога, – тихо каза Скалата. – Виктор никога няма да се съгласи да го отнесем в храма.

– Не уточнявайте къде ще го занесете, просто му кажете, че това е последната му възможност за изцерение.

Скалата обеща:

– Не мога да го гледам такъв отчаян. Ще направя всичко възможно с Пепо, Дечо и Жоро да го отнесем в храма. Те са готови на всичко за него.

Приятелите му успяха някак да убедят Виктор и той бе внесен в храма.

Докато свещеникът разговаряше с безнадеждно болния и се готвеше да се моли за него, Виктор се разплака.

– Май при него нещата ще се оправят, – предположи Дечо.

Но се оказа съвсем друго. Приятелите на Виктор останаха разочаровани и потресени, когато разбраха за какво точно се е разплакал приятелят им.

– Защо съм тук? – хлипаше Виктор като малко дете. – Всичко в живота си правех, за да не дойда тук …. на собствените си крака …

Клас като всеки клас, но точно в него имаше едно момче, което на никой не допадаше. Казваше се Петър Смиренов.

Как да го харесват другите, когато бе слаб, тромав и много смешен със своите огромни очила? Никой не искаше да дружи с него, нито го канеше в компанията си.

Виж, Виктор Юнаков бе съвсем друго нещо. Той бе висок, красив и атлетичен. Със своето остроумие и красноречие привличаше всеки към себе си. Виктор бе гордостта на класа.

Веднъж учителят Маринов поръча на Михаил:

– Това са поканите за предстоящия празник. Разнеси ги по домовете на по-възрастните хора в квартала. Кажи им, че ще се радваме, да ги видим между нас. Можеш да вземеш някой от съучениците си, да ти помага.

Михаил взе поканите и отиде при Виктор, очаквайки той да се съгласи да го придружи в тази важна мисия.

– Не мога, Мишо, – каза важно Юнаков. – имам тренировка, после ще разкарвам кучето, ще гледам онзи сериал, нали го знаеш, не мога да го пропусна. Трябва и домашните си да напиша.

Целият му ден бе разписан минута по минута.

Разочарован Михаил отиде и при други момчета от класа, но те имали неотложни задачи и му отказаха.

Тогава към него се приближи Петър и му предложи:

– Ако искаш, мога да дойда с теб и да ти помогна.

Михаил не разчиташе много на помощта му, но какво да прави, няма сам да върви?!

За негова изненада Петър се оказа много находчив и приятен в разговорите с възрастните хора. Той така интересно им разказваше за предстоящия празник, че всички обещаха:

– Непременно ще дойдем! Ако всички са като теб, вашето училище е добро място.

Между Михаил и Петър се завърза истинска дружба. Двамата разговаряха през целия път и споделяха неща, които пред друг не биха казали.

Преди да се разделят Михаил отбеляза:

– Петре, ти си много умен и добър човек. До сега не бях го осъзнавал.

Така Михаил си намери надежден и истински приятел за цял живот.