Мариана посети приюта за животни, който се намираше в края на града.

Тя огледа всички кучета и си хареса едно, което не привличаше много погледите.

То не бе красиво, бе прекалено рунтаво, а крайниците му се губеха в козината.

Когато Мариана каза на кучето:

– Тони.

Животното размърда уши и я погледна с очакване.

– Ето това куче искам, – Мариана посочи с ръка песа, който бе откликнал на измисленото от нея име.

– Хубаво е, че ще го вземете, – усмихна се една от жените, които се грижеха за кучетата, – защото тези дни правеха сметка да го приспят завинаги. То е тук, доста отдавна и никой не го иска, а е толкова кротък и послушен.

Когато освободиха кучето от клетката, където бе затворено, то завъртя щастливо опашка и без много да му се обяснява, тръгна покорно след новата си стопанка.

Тони бе много предан. Макар и необучен, той разбираше командите на Мариана.
Нощно време спокойно спеше до леглото на стопанката си.

Минаха много години, а той бе неотклонно до нея.

Един ден внезапно Тони започна да скача до Мариана и да я ближе по лицето.

Тя му се караше, но кучето всяка вечер повтаряше това си действие.

– Скоро той започна да скача в скута ми, за да ближе лицето ми всеки път, когато седнех, – обясняваше Мариана на приятелката си.

– Това може да не е случайно, щом го повтаря многократно, – забеляза жената, на която Мариана се бе оплакала.

– Виж, за това не съм се замисляла сериозно, – отбеляза Мариана.

Внезапно тя трепна и прибави:

– Знаеш ли, може би имаш право?! Тони ме облизва на едно и също място по лицето. Може би там има нещо …

Мариана отиде на лекар, който констатира:

– Микроскопичен тумор. Ако бяхте се забавили по-дълго, това щеше да ви убие.

Мариана прегърна Тони, благодари му и го възнагради с това, което най-много обичаше. Тя се бе доверила на инстинктите му и бе щастлива.

Криси получаваше писма от приятелката си Донка. Първо тя ги прочиташе с интерес, спирайки на всяка дума.

После решаваше:

– Ще го прочета още веднъж, а може да се наложи това да направя и трети път. Все пак трябва да придобия представа и да уловя нещо, което може би съм пропуснала преди.

Тя правеше редовно това, защото приятелката ѝ я засичаше, че не е забелязала какво точно ѝ е писала.

– Ти май четеш писмата ми по диагонал и изобщо не вникваш в това, което ти пиша, – негодуваше Донка, когато двете се съберяха заедно.

Криси искаше всичко да разбере от писмото, по-добре да открива, проумява и разгадава приятелката си, но често бе разсеяна и когато стигнеше края му, осъзнаваше, че нищо не е прочела и започваше да чете отначало.

Ако искаш да бъдеш близо до Бога е необходимо да четеш внимателно Словото Му и това да става многократно, за да можеш да Го опознаеш истински.

Четете Божието Слово по-често. В противен случай ще откриете, че вървите в тъмнина и ако това се случи, със сигурност ще се спънете и ще паднете.

Не забравяйте, че Библията, е поредица от писма на най-близкия ви приятел. Прочетете ги внимателно. Четете ги често. И след като ги прочетете веднъж, прочетете ги отново.

Марта се скара с дъщеря си. Закипя от гняв и негодувание:

– Как може така да ми говори собствената ми дъщеря? Колко несправедливи думи изрече. О, и съпругът ѝ не остана по-назад, каза толкова неприятни неща.

Накрая въздъхна дълбоко и реши:

– Ще се обадя на Ана. Тя ми е съседка и винаги ми е помагала.

Отиде при Ана и от вратата започна да ѝ се оплаква:

– Да знаеш каква неблагодарна дъщеря имам! Сега ми ги говори, а какво е правила преди … Какъв скапан зет си имам …

Ана слушаше известно време, но прекъсна Марта:

– Няма да се меся във вашия семеен конфликт. Не желая да слушам повече как сте се скарали, нито ругатни към близките ти.

Марта я изгледа озадачена.

А Ана добави:

– Успокой се. Не казвай нищо, за което по-късно ще съжаляваш …

– Но …, – бързо възрази Марта.

– Не ми разказвай за семейните си кавги. Разбирам, че сте се скарали. Първо се успокой и тогава ще поговорим.

Марта си тръгна огорчена:

– Колко е бездушна и егоистична, студена и безсърдечна, – каза си тя за Ана.

По едно време Марта се опомни и реши:

– Колко е глупаво …

Постепенно се успокои.

Вечерта дъщеря ѝ се обади и ѝ се извини.

– И аз не бях права, казах доста обидни и жестоки думи, – призна си и Марта.

Зет ѝ донесе цветя и бонбони и също се извини.

Помириха се.

След като си отидоха, Марта влезе в кухнята и застана до прозореца

– Ана е много мъдра, – каза си тя. – Не пожела да чуе лоши думи по адрес на дъщеря ми, нейните тайни, неприятните ѝ истории от миналото … Не подхрани огъня на гнева ми. Ще ѝ се обадя.

Тя отиде до нея. Звънна на вратата и след като бе поканена да влезе вътре, каза:

– Ана благодаря ти за урока.

Ана я погледна нежно, макар да не знаеше за какво става въпрос, но и не попита.

– Студената вода, която изля върху мен, спря истерията на гнева ми, – сподели Марта. – Така бях лишена от възможността да кажа нещо, за което по-късно щях да съжалявам.

От тогава двете станаха много добри приятелки.

Говориха си за живота, детството, любими филми и книги, за много неща, но без оплаквания, клюки и мърморене за близки и приятели.

Късно вечерта Димова се прибираше след дълъг разговор с приятелката си. Тогава видя в тъмната уличка хора, които бяха си послали картон и спяха на тротоара.

На другия ден тя сподели това с учениците си и ги попита:

– От какво се нуждаят тези хора?

– Храна, – каза Петьо.

– Пари, – обади се мълчаливият Слави.

– Сигурно място, – добави Даниела.

Изведнъж Даря скочи и високо каза:

– Те се нуждаят единствено от надежда.

– Искаш да кажеш, че те очакват да им се случат добри неща? – попита заинтересовано Димова.

– Не, – закърши ръце Даря, – те се нуждаят от увереност в това, на което се надяват.

Даря говореше за вярата в Исус Христос макар и не пряко.

Всички в класа знаеха, че тя ходи на църква, за това често ѝ се присмиваха за странните изказвания.

И днес се случи същото. Повечето от децата се закискаха, а на Димова ѝ трябваха десет минути за да умиротвори класа.

Какво е това върховно добро, на което вярващите в Христос могат да се надяват с увереност?

Обещанието за влизане в Неговата почивка.

А какво включва тя?

Божият мир, увереност в спасението, разчитане на Божията сила и убеденост за бъдещ небесен дом.

Светът наистина се нуждае от надежда.

Божието истинско и сигурно уверение е, че в добри и лоши времена Той ще има последната дума и няма да ни подведе.

Когато Му се доверим, знаем, че Той ще оправи всичко за нас на Своето Си време.

Лора бе притеснена. Тя ходи на преглед, а това което ѝ каза лекарят съвсем не я обнадежди.

– Скоро ще умра, – сподели тя с приятелката си Соня.

– Ти страхуваш ли се от смъртта? – попита Соня.

– Живее ми се, – призна Лора. – Страхувам се наистина.

– Страхът от смъртта ограбва радостта ти от живота, – добави Соня.

– То пък един живот, – въздъхна Лора, – особено ако знаеш, че не ти остава много.

– Знаеш ли коя е Флорънс Найтингейл? – попита Соня.

– Не, – повдигна рамене Лора.

– Това е най-известната медицинска сестра в историята, но е живяла като роб на смъртта, – поясни Соня.

– Нали е била медицинско лице, как така се е страхувала? – озадачи се Лора.

– Когато Флорънс е била на 37 години, тя е споделила с приятели, че животът ѝ виси на косъм.

– И? – ококори заинтересовано очи Лора.

– Така легнала и престояла така цели 53 години. Тя наистина е умряла, но на деветдесет години. През всичките тези години тя не била страдаща, а станала приятел на тези, които страдат.

– О! – възкликна Лора. – Доста необикновен живот!

– Ами ти? Исус дойде, за да освободи онези, които са живели живота си като роби, от страха от смъртта, – подкачи я Соня. – Смъртта е в Неговата юрисдикция.