Наближаваха празници, а Слави негодуваше:

– Фалшивите елхи са зло.

Но никой не го слушаше. Други само се подсмихваха и се чудеха на акъла му.

Слави застана на площада в малкото градче и започна да прокламира:

– Спрете да наричате пластмасовите чудовища от поливинилхлорид, които сте издигнали в хола си, „дървета“! Те са жалка имитация на истинските. Лишени от аромат мерзости. Безсмъртни химически смеси, които сериозно застрашават празника и самите вас.

Някои от минувачите му се подиграваха, но други опитваха да му обяснят:

– Фалшивите елхи са необходими за някои, които са алергични към естествените.

– Вие застрашавате околната среда, – осъждаше го едър мъж. – Нима искате да се изсече ценен природен ресурс?

– Истинските дървета са опасни, те могат да предизвикат пожар, – напомняше му възрастна жена, която бе загубила дома си, когато пламна елхата.

– Това са пълни глупости, – възразяваше яростно Слави. – Фалшивите дървета носят заблуда.

Неговото желание да защитава идеята за естествените елхи идваше от едно болезнено преживяване в детството му.

Когато бе на седем години, майка му реши да замени истинската елха с фалшиво дърво.

Той бе ужасен. Липсваше му миризмата на естественото дърво и самоделно направените играчки и свещи, с които го отрупваха.

Всичко, което му харесваше бе заменено с пластмасово дърво, идеално симетрично, с монохромни светлини.

Слави си обеща:

– Когато порасна ще празнувам празника, както трябва.

За това той отиде в гората. Уби едно дърво със брадва в ръката си, след което завлече трупа му в дома си.

Слави бе удовлетворен, но дървото сълзеше. От него капеше сок.

За Мая бе празник всяко посещение на класа по модерни танци. Там тя обичаше да се върти, докато ѝ се завие свят и падне на земята.

Пируетите, които толкова много ѝ харесваха се изпълняваха, както от балерини така и от танцьори.

Когато Мая порасна този трик с въртенето ѝ помагаше да поддържа баланс и контрол. Това за нея бе като забелязване на точка, към която очите ѝ се връщат, когато направи пълен кръг.

– Наличието на една фокусна точка е всичко, което ми бе необходимо, за да овладея своя пирует с грациозен завършек, – обясняваше тя на по-заинтересованите.

Всички ние се сблъскваме с много обрати в живота си.

Когато се фокусираме върху проблемите си, те ни изглеждат неуправляеми. От тях оставяме замаяни и всеки момент очакваме катастрофално падане.

Ако държим умовете си стабилни и фокусирани върху Бог, Той ще ни запази в „съвършен мир“. Това означава, че няма значение колко завои прави животът ни.

Независимо от обстоятелствата ние можем да останем спокойни и сигурни, защото Бог ще бъде с нас във всички нашите проблеми и изпитания.

Той е „Вечната скала” – най-доброто „място”, в което да приковаваме очите си, защото Неговите обещания никога не се променят.

Нека да държим очите си върху Него, докато преминаваме успехи и провали.

Необходимо е да разчитаме на Бог, нашата вечна канара, Който ни помага да се движим грациозно през целия живот и в най-трудните пируети.

Угаждайки си на капризите, не осъзнаваме дали това което искаме е в наша полза или вреда.

Скоро щеше да има празник в селото. Хората с нетърпение го очакваха. Приготвиха си изобилие от храна и питиета.

Замечтаха се:

– Колко много радост ни очаква занапред.

– Ще се разходим по мегдана.

– Предстои ни да посетим този или онзи.

– Скъпи гости ще ни посетят.

Празникът дойде, но времето се развали. Хората останаха по домовете си.

Кой ще иска да се разкарва под дъжда и да гази кал?!

Започнаха да се оплакват едни на други:

– Няма почивка за нас. Орем сеем и жънем, все работа ни чака.

– Една седмица имаме да се позабавляваме в годината, то пък дъжд и кал се случи.

Мърморят хората и недоволно клатят глава.

Най-старият от тях се надигна и ги смъмри:

– Неблагодарни сме. Не знаем какво искаме. Жегата изгори хляба по нивите, а те реват, че не могли да празнуват.

Празниците отшумяха и остана сивото и неблагонадеждно ежедневие. Какво правят в такива случаи хората?

Бено се бе подпрял на портата и гледаше минаващите хора край дома си. Зададе се Недю. С него бяха приятели от деца.

– Здравей, как я караш, – поздрави го Бено.

Недю бе изморен и несговорлив.

– Я постой. Влез, – покани го Бено. – Ще седнем под черницата, аз черпя. Ще опиташ моята гроздова.

Недю неохотно потътри крака към двора на приятеля си. Бе се вкиснал и съвсем не му бе до приказки, но с Бено бяха расли заедно, не можеше да му откаже.

Двамата седнаха под дървото. То хвърляше шарена сянка и приканваше към отмора.

Пийнаха. Душата на Недю се поотпусна и ….. той зареди оплакванията си:

– Като огледах всичко, в което бях вложил и последните си сили, за да постигна нещо, установих, че всичко е било безсмислено. Все едно съм гонил вятъра.

– Остави се от тези кахъри, – махна с ръка Бено. – Виж как я карат хората.

– Какво толкова правят те? – намръщи се Недю.

– Дай им на тях хляб и зрелища, – многозначително поклати глава Бено.

– Да бе, вместо да се изправят пред реалността, се разсейват с деликатеси и забавления, – отсъди строго Недю.

– Забележи как хората прекарват времето си, – наблегна Бено. – Фокусират се към телевизионните сериали, мачове, разни фантазии и хобита.

– Но всички тези форми на „хляб и зрелища“ ги отклоняват от истинското и реалните цели. Гонят тоя де духа, – ядно скръцна със зъби Недю.

– Всички тези неща изсмукват времето и енергията им. Те не водят до нищо значително в живота, – повдигна вежди Бено.

– Човек не трябва да позволява на света да държи сърцето и ума му, – размаха заканително ръка Недю.

– Но за това е нужно да предадат живота си на Бога и първият им приоритет да бъде търсенето на Божията правда и Неговото царство.

И двамата знаеха, кое е правилно, но често затъваха в проблемите си и не гледаха към Този, Който можеше да ги освободи.

Дойде ли празник, особено Нова година, хората хукват да купуват подаръци. Искат да зарадват любим човек или просто да отбият номера, че все пак са уважили някого.

Иван Петров по нищо не се различаваше от останалите припкащи по магазините. Той много обичаше жена си и единственото му желание бе да я зарадва.

Иван влезе в универсалният магазин, където имаше какво ли не.

Отби се към един от щандовете и помоли учтиво:

– Покажете ми това.

Дълго го разглежда и въртя в ръцете си, но накрая промърмори:

– Не, не е това …

Петров продължи напред и на втория етаж нещо привлече погледа му.

– Ето това е, – каза си той.

Но когато помоли да му го покажат, възнегодува:

– О, не! Прекалено скъпо е.

Продавачката му предложи подобно на това, което бе избрал.

С тежка въздишка Иван се отказа:

– Не, това е прекалено евтино….

Дълго се въртя Петров из магазина и молеше да види това или онова.

Продавачките бяха го забелязали вече. Кипеше им отвътре, но той бе клиент и трябваше да се уважава.

– Този не знае какво иска, – отбеляза една от тях.

Петров се върна отново към един от щандовете и смутено се обърна жената, която продаваше там:

– Нужен ми е съвет ….. Бихте ли ми помогнали?

– Разбира се, – отговори продавачката любезно, въпреки, че и бе писнало от такъв род клиенти.

– Вижте, – започна притеснено да пристъпва от крак на крак Петров, – ако бяхте на мястото на моята съпруга, какво бихте си поискали?

Жената зад щанда го измери с поглед отгоре до долу и нервно каза:

– Друг мъж!