Жельо наблюдаваше от известно време приятеля си Николай, който всячески се стремеше да угоди на Бога. Един ден той му каза:

– Опитите за самоспасение не гарантират нищо друго освен изтощение.

– Ти поставяш под съмнение моята работа? – намръщи се Николай, готов да му се разсърди.

– Виж резултатите, – усмихна се Жельо. – Постоянно си уморен. Толкова се страхуваш от провал, че създаваш „образ на съвършеното“.

– Какъв образ? Какво съвършенство? – тръсна глава недоумяващо Николай.

– Изпито лице и прегърбени рамене, – отговори Жельо с тъга. – Спри! Стига с тази лудост! Писано е:“Сърцата ви да се укрепят с Божията благодат, а не с подчинение на правила“.

– Нищо ли не трябва да правя? – сбърчи нос Николай.

– Забележи в Словото няма по-дребен шрифт, – започна настъпателно Жельо. – Божието слово няма скрит език ….. Имаш Неговата любов и благодат, отпусни се и си почини.

Симо навлезе в определена възраст. Зрението му отслабна и той трябваше да сложи очила, за да може да чете.

Симо установи следното:

– Гледането през тези лещи е ясно, но само ако са чисти.

Той се усмихна:

– Същото важи и за мен като баща. Бог ме е поставил като „леща“, през която децата ми разбират, кой е Той. Ако тази „леща“ е мръсна, груба, липсваща или непоследователна, те ще се затруднят да видят ясно своя Небесен Отец. Бог иска от мен да бъда едновременно баща и татко.

Симо се замисли, а после продължи с разсъжденията си:

– Като баща, аз дисциплинирам и налагам правилата, а като татко трябва да проявявам благодат и нежност.

Симо се почеса по главата и се запита:

– Ако децата ми преценяват кой е Бог, като гледат как реагирам в живота им, какво биха видели? Осигурявам ли им присъствието, защитата и осигуряването, от които се нуждаят, за да имат правилна представа за това кой е Господ? Явно се нуждая от Неговата помощ.

Симо падна на колене и се помоли:

– Небесни Отче, благодаря Ти, че си едновременно мой Баща и мой Татко. Помогни ми да отразявам както Твоето ръководство, така и Твоята любов към децата си днес.

Лошо ли бе времето или хубаво, нямаше значение. Младежите не преставаха да се събират и да обсъждат това, което ги вълнуваше.

Този път Миладин започна дискусията:

– В всяка старана има посолства на чужди държави. Правилата на съответния народ се прилагат в границите на посолството. То е убежище за сънародниците му.

Михаил се почеса по главата и добави:

– Като си помисля, виждам, че по подобен начин Бог е определил църквата като убежище. Тя трябва да е като едно райско кътче тук на земята.

– Е, да, – съгласи се Здравко, – тя е като предварителен преглед на Божието царство.

Крум подскочи:

– Тя е подобно на филмовите премиери, които привличат хората към предстоящия филм.

– Съгласен съм, – подчерта Михаил, – че църквата трябва да привлича хората към алтернативен начин на живот, който е отблясък на Божието царство.

– Вярно е, – плесна с ръце Димо. – В света може да има война, но в църквата трябва да има мир. Бедността, църквата е необходимо да замени с доброволно споделяне и даване, а расизмът с освобождение, справедливост и единство.

– Не всичко в църквата е идеално, – отбеляза Виктор, – за това често я критикуваме.

Димо поклати глава:

– Едно е да оценяваме честно църквата, но съвсем друго е да не я одобряваме. Нека внимаваме какво говорим и как се отнасяме към нея.

– Исус обича църквата, умря за нея и ще се върне да я вземе, – заяви Михаил. – Вместо да критикуваме, нека горещо се молим за Божията невяста.

Всички се съгласиха с това.

Митко бе седем годишен. Той не харесваше правилата, които баща му бе поставил.

Един ден реши:

– Мога да се справя сам. Не ми трябват никакви правила.

Митко стигна до края на алеята в парка и усети, че е гладен.

Върна се в къщи и седна на масата.

Притесняваше се и си мислеше:

„Татко знае ли, че съм се разбунтувал? Като постъпих така, все още ли съм негов син? Е, сигурно е така, защото никой друг не седеше на моето място“.

Ангажиментът на бащата към сина е много по-голям, отколкото на сина към бащата.

Така е Бог спрямо нас. Ние винаги можем да разчитаме на Него, защото Той ще бъде навсякъде до нас.

Симо бе омърлушен. Личеше си, че нещо го гнетеше.

– Купих си специална тенис ракета, топка, екип, обувки, шапка и всичко, което е необходимо – сподели Симо. – Мислех си, че съм добре екипиран и ще побеждавам непрестанно, но след първите няколко удара на топката, разбрах, че освен екип се изискват определени умения, които не се придобиват с магическата пръчка.

– Ха-ха-ха, – засмя се Тони, – победата в тениса не се присъжда за отличен външен вид. Тя се определя от въздействието ти в играта.

В разговора на двамата приятели се намеси дядото на Симо:

– Ето ви и друг пример, църквата може да е известна със своите сгради, имущество и програми. Външно изглежда чудесно, но ако тя не разпространява Евангелието, не прави ученици и не служи на нуждите на общността, тогава представлява един добре изглеждаш провал.

– Е, дядо, – сбърчи нос Симо, – ти все за църквата, Христос, вярата, спасението и …., друго не знаеш ли?

Старецът невъзмутимо продължи:

– Симо, ако църквата иска да влияе на обществото, първо трябва да осъзнаем, че сме част от едно установено царство, в което Бог определя правилата.

Симо само въздъхна, а дядо му продължи:

– Едно от правилата е да бъдем обединени отвъд расови, икономически, културни и политически граници. Само когато църквата приеме разнообразието, ние ще бъдем онова пристанище, което Бог е създал да бъдем. Тогава църквата ще въздейства в света на изгубените хора.

Симо размаха ръце, все едно гонеше досадна муха и каза на Тони:

– Хайде да вървим, той все такива ги приказва – и погледна осъдително дядо си.

– Чакай, – извика Тони, – той може би казва истината.

– Оставам ви, – Симо възмутен им обърна гръб. – Съвещавайте се там с вашите …

Тони със съжаление погледна приятеля си и се насочи към стареца, за да уточни някои неясни неща по повдигнатия въпрос.