Един инженер останал безработен за доста дълго време. Веднъж му хрумнала идея да открие клиника.
Отпред пред клиниката поставил следния надпис:
„Лекуваме всяка болест за 500 долара. Ще ви платим 1000 долара, ако не успеем да направим това“.
Един лекар решил, че това е добра възможност да спечели 1000 долара и отишъл в клиниката.
Щом влязъл се оплакал:
– Загубих чувството за вкус.
Инженерът казал:
– Сестра, моля ви, донесете ми лекарството от кутия 22 и сложете 3 капки в устата на пациента.
След изпълнение на процедурата, докторът се развикал:
– Това е бензин!
Инженерът се засмял и казал:
– Поздравявам ви, вашият вкус се върна. Платете ни 500 долара.
Докторът ядосан си тръгнал и се върнал след няколко дена, за да преметне инженера и да си върне парите. Щом влязъл в клиниката казал:
– Загубих си паметта. Нищо не мога да си спомня“.
Инженерът се обърнал към сестрата и ѝ казал:
– Донесете ми лекарството от 22 кутия и сложете 3 капки в устата на пациента.
Поглъщайки „чудноватото“ лекарство лекарят скочил:
– Но това е бензин!
– Браво, – казал инженерът, – вие си възвърнахте паметта. Дължите ни 500 долара.
Лекарят си тръгнал сърдит, но след една седмица пак дошъл, решен на всяка цена да си върне парите.
Когато влязъл той бързо казал:
– Зрението ми съвсем е отслабнало.
Инженерът съчувствено поклатил глава:
– Нямаме лекарство за това. Вземете тези 1000 долара – и инженерът му подал 500 долара.
Лекарят изкрещял:
– Но тук са само 500 долара ….
Инженерът се зарадвал:
– Невероятно! Зрението ви се е възстановило! Дължите ни 500 долара…..
Архив за етикет: пациент
Дъжд в четвъртък
Резанов е сериозен човек, лекар при това. Той не е религиозен.
Пациентите му не могат да го водят, както си искат. Казано е, че днес ще има пет операции и толкова. Никакви суеверни шеги не приема.
Миналата седмица един мъж го помоли:
– Докторе, сънувах тъща си. Тя почина преди пет години, но сега в съня ми каза, да отложа операцията си ….
Резанов е засмя:
– Ако вашият инфаркт се излекува на сън, аз първи ще изтичам в църквата и ще запаля свещ.
Но когато Резанов се зае с пациента и го разряза….. Погледна и не повярва на очите си. Изправи се на нокти и изтръпна:
– Как може тази умряла жена да ми изпраща по такъв странен начин ценно професионално упътване?!
Но това не беше единственият случай на Резанов, в който той се сблъскваше със суеверията.
Преди два дена дойде при него пациент и помоли притеснен:
– Докторе, моля ви нека да отложим операцията ми само с един ден.
– Успокойте се, – започна Резанов, – операцията ви съвсем не е сложна. Бъдете мъж. Освен това има график, заангажирани са доста хора с тази операция.
– Докторе, не си мислете, че съм суеверен, – каза пациентът, – напротив аз съм материалист. Освен това по професия съм ядрен физик. Но знаете ли случи се нещо много интересно …
И мъжът разказа на докторът една малко объркана история. А ето какво се бе случило предния ден.
Вчера Николай, нека наречем така въпросния господин, имаше рожден ден.
Събраха се всички от семейството, пиха, изказваха се пожелания и поздравления.
Жената на Николай му пожела:
– Щастие, здраве и вечен живот.
Николай се засмя и възрази:
– Не искам вечен живот, след милиарди години слънцето ще изгасне. Какво ще правя сам в пълна тъмнина?
Тогава жена му се поправи:
– Живей сто години.
Намеси се и майката на Николай:
– Сто години са малко за него. Аз самата съм вече на 88 години. Щом синът ми не иска да живее вечно, нека живее дълго и щастливо до дъжд в четвъртък.
Всички се засмяха……
Резанов гледаше с тъга мъжа пред себе си.
Пациента се почеса по главата и сподели:
– Разбирате ли ме, докторе, моята операция е насрочена в четвъртък, а дъжд вали всеки ден. Есен е. Притесних се. Тъжни мисли нахлуха в главата ми. Изведнъж при мен дойде тригодишната ми дъщеря, качи се на колената ми и тихо попита: „Татко, защо баба каза, че ти ще умреш в четвъртък?“
Можеше ли в такъв момент Резанов да откаже? Разбира се операцията бе преместена и човекът си е още жив.
Но Резанов не бе съгласен да понася повече такива суеверия …
Доброволецът
Димо започна работа като доброволец в болницата. Падаха му се по две смени седмично. Приятелят му Кольо вече беше такъв от два месеца и си вършеше работата усърдно и всеотдайно. Именно той бе причината Димо да се запише за доброволец. Кольо примами приятеля си за тази работа, като му обеща, че ще го запознае с две момичета.
Когато Димо постъпи в болницата изобщо не му остана време дори и за едното момиче, въпреки че се запозна и с двете. През цялото време целият персонал беше натоварен. Докарваха много болни, в някои моменти, дори не достигаха хора навсякъде.
Първоначално на Димо възложиха да се грижи за прането. Пералните в болниците работеха постоянно.
Работата на Димо беше да сортира дрехите и бельото. Той определяше кое е за изваряване и кое трябва да се пере на по-ниска температура. Изпразваше джобовете на пижамите. Попълваше бланка, в която описваше колко калъфки, чаршафи и т.н. са за подмяна.
Петната от кръв и мръсотия, амонячния дъх на урината, вонята на потта и други телесни секрети, засъхнали повръщания и потискащата миризма от болни тела не будеха у Димо никакво отвращение или презрение.
Понякога виждаше приятеля си Кольо да минава край него, като с едната си ръка държеше носилка, а с другата бе вдигнал банката на система и това му вдъхваше още по-голям ентусиазъм да се грижи за болните.
Снощи помолиха Димо да помогне за преместването на човек, с фрактура на черепа, от носилката в леглото. Понякога го молеха и за по-дребни неща или го изпращаха да изпълни дребни поръчки.
Постепенно на Димо почнаха да поверяват и по-важни задачи. Той заместваше санитарите и сестрите, които бяха претрупани с много работа, при приемане на нови или повиквания.
Димо можеше да сложи катетър или да нагласи система. Макар и нов в отделението, той откри в себе си ново умение, да успокоява и да утешава.
Пристъпваше към леглото на викащ от болка пациент, слагаше едната си ръка на челото му, а другата на рамото му и успяваше да потуши страха у болния с докосване и няколко прости думи. Лекарите и сестрите скоро забелязаха това негово умение и започнаха да го викат да успокоява болните.
Действията и думите му въздействаха много добре на пациентите.
– Как се казвате, госпожице? – питаше Димо. – Да, знам, че боли. Боли ужасно, непоносимо, но това е добър знак. Така трябва да е. Показва, че операцията ви е минала успешно. Утре ще боли по-малко, а след седмица ще си бъдете в къщи.
Или казваше на друг:
– Спокойно, няма нищо, приятелю. Давай повърни всичко. Не го задържай, ще ти олекне.
А на други обещаваше:
– Ще ѝ кажа естествено. Тя беше тук, докато спеше. Разбира се, че те обича, беше съвсем очевидно.
Димо намираше точната комбинация от съчувствие и твърдост. Той изразяваше симпатия и съжаление, демонстрираше авторитет.
От неговите уста фразата: „За съжаление не знам отговора на този въпрос“, звучеше сякаш се основаваше на необятно познание, макар и прикрито зад наслоилото се с годините усещане за отговорност.
Вдъхваше у съсипаните от мъка роднини необходимата увереност, че в негово лице имат умел съюзник, които ще им помогне в борбата срещу болестта и няма да отстъпи лесно.
Често на Димо му се случваше да води до тоалетната олигавен и едва кретащ старец. Сваляше му панталоните, помагаше му да седне, придържаше възрастния мъж, докато се изходи. След това го измиваше и завеждаше до леглото.
Това бяха само две смени, но изпълнени с напрежение и задоволство. Грижейки се за болните и помагайки на хората Димо се измени. Хората, които го познаваха от преди, виждаха промяната и много се радваха за него.
Ето как една спонтанна покана от приятел, превърна пакостника и побойника на махалата в младеж, който доброволно отдаваше всичките си сили и цялата си любов към страдащите.
Оборудване за упражнение през 1890 г.
Густав Цандер е шведски физиолог.
Той е разработил система за механотерапия.
Това е специална лечебна гимнастика, с помощта, на която той е лекувал своите пациенти.
През 1883 г. Густав Цандер е създал компания за производство на спортно оборудване за лечебна гимнастика.
Някои от уредите му, според мен, наподобават средновековни инструменти за мъчения.
Дошло е време
Телефонът продължи да звъни настойчиво. Накрая Мирон допълзя до него и вдигна слушалката.
– Миро, Елена е. Днес не ми се обади, а е понеделник, притесних се за теб.
– Елена, ела моля те, – простена Мирон.
След половин час тя беше при него, след като измина целия път с превишена скорост.
Когато Мирон ѝ отвори, тя разбра, че е много разстроен. Опита се несвързано да ѝ обясни:
– Боли ме главата, гърдите, гърба, ….. – разтвори некоординирано ръце, – просто навсякъде.
Елена му облече някакво яке, хвана за ръка сина му Стоил, свали и двамата пред блока, и ги набута в колата си. След това с бясна скорост потегли към болницата.
Там веднага поеха Мирон, сложиха го на носилка и му наложиха кислородна маска.
– Татко ще умре ли? – попита настръхнал, готов да се разплаче, Стоил.
– Да, ако не заспиш веднага, – свирепо му отвърна Елена.
Със спящото дете, подпряло глава на коленете ѝ, Елена посрещна утрото в чакалнята. В раните часове на деня кардиологът излезе и съобщи:
– Извън опасност е. Не е от сърцето, не се тревожете, просто е получил панически пристъп. Пациента може да си тръгне, но трябва да го види личния му лекар.
След като се прибраха и тримата в апартамента, Елена помогна на Мирон да се изкъпе, сложи го да легне и му свари кафе. Облече Стоил, направи му закуска и го закара на училище.
Елена се обади по телефона, че не е в състояние да отиде на работа и се върна при Мирон.
Седна до него на леглото. Мирон беше отпаднал и замаян от успокоителните, но дишаше много по-леко и бе леко огладнял.
– Какво се е случило? – попита Елена.
– Майка ми умря.
– Защо не ми се обади?
– Стана много бързо. Не исках да тревожа никого, а и нищо не можеше да се направи.
Мирон започна да разказва без ред. Това беше водопад от откъслечни фрази, спомени, образи, страхове, целият му живот изпълнен с несполуки. През цялото време стискаше ръката на Елена. За него тя бе повече от сестра.
– Аз съм голям неудачник, – едва не се разплака Мирон, – всичко обърках. Чувствам се като кулата в Пиза. Май оста ми е накриво, за това правя всичко наопаки.
– Няма успехи без провали, Миро. Човек живее по възможно най-добрия начин. Избий си тези измишльотини от главата. Все някога трябва да се спреш и да се огледаш.
– Нима трябва да стигна до дъното, за да се отскоча и да изплувам отгоре.
– Кризите са хубаво нещо, само така човек израства и се променя. Кой ти е казал, че животът е лесен? Винаги има болка, страдание и трудности. Спри да се вайкаш и се вземи в ръце. Не можеш да избягаш от живота си. Дошло е време да се спреш и да се изправиш срещу себе си.