Виктор срещна Ана в един дом за възрастни хора. Тя не бе една от тях, въпреки напредналата си възраст, а помагаше на мъже и жени, изоставени от близки или останали съвсем сами, с каквото намери за добре.

Там хората я чакаха с нетърпение, не само защото разнообразяваше скучното им ежедневие, а защото носеше със себе си много светлина и обич.

Дядо Михал се усмихваше широко и казваше на останалите, когато видеше Ана да пристига:

– Нашето слънчице дойде.

– Какво бихме правили без нея? – въздъхна дълбоко Тодора останала без мъжа си и двамата си сина, загинали при катастрофа,  съвсем сама на света.

Ана бе работила като шивачка през целия си живот. Вече бе на 90 години, но продължаваше да шиеше красиви блузи, поли и панталони и ги даваше на бездомни деца, които гледаха красивите дрехи, плахо ги погалваха и смутено казваха:

– Това за мен ли е?

Когато Ана утвърдително поклащаше глава, тя съзираше радостни пламъчета в техните очи, а това за нея бе повече от награда за всеотдайния ѝ труд.

Ръцете и очите ѝ съвсем отслабнаха, но тя не се обезсърчи,  продължаваше да помага, насърчаваше и привдигаше падналите духом.

Скоро Ана започна да събира пакетите с храна, които оставаха неизползвани и заедно със свои приятели ги занасяше в центъра за помощ на бедни хора. Беше неуморна и много инициативна що се отнася до благотворителност, милосърдие и утеха, същинска майка Тереза.

Един ден  млади хора от църквата я попитаха:

– Защо правиш това? Вече си възрастна, време е да си починеш и да се погрижиш за себе си.

Тя само се усмихваше и продължаваше да раздава щедро сърцето си изпълнено с много любов и състрадателност.

Днес, в разгара на технологичната революция, е почти невъзможно да си представим нашия живот без компютри. Включително и без мобилни джаджи, верни другари на хиляди и милиони хора.

Но преди по-малко от петдесет години, за по-голямата част от хората лаптопа бе фантастика.

През 1968 г. ръководител на изследователската лаборатория на Xerox Алън Кей формулирал пакет от изисквания за преносимо, портативно устройство.

Размерът му трябва да бъде  колкото банкнота, да има безжична връзка и разбира се дисплей с плосък панел.

Именно Алън Кей се счита за баща на всички подобни устройства.

Научно изследователската инженерна група се състояла само от четири човека Алан Кей, Адел Голдберг, Дъглас Фейрбейрн и Лари Теслър. В продължение на осем години те се занимавали с внедряване на тези идеи.

В резултат било създадено устройството Note taker, притежаващо всичките по-горе изброени параметри.

Много новородени котета всяка година се изоставят на улицата или се умъртвяват по най-жесток начин.

Една сутрин Ели разхождаше кучето си, когато погледа ѝ бе привлечен от полиетиленов пакет, който лежеше на пътя.

От вътрешността на пакета се чуваше пронизително пискане на живо същество.

Ели вдигна пакета и го разтвори. Тя бе шокирана.
– Кой ли е изхвърлил това малко коте на улицата в този мръсен пакет? – попита Ели. – Навярно този човек не обича животните. Бедничкото, хубаво е, че не се е задушило.

Котето бе изтощено и уплашено.

Ели веднага го отнесе в дома си, за да го спаси от сигурна смърт. Изми котенцето в топла вода и го нахрани с мляко, като за целта използваше спринцовка.

След това котенцето бе настанено на топло край печката.

Провървя му на това мъниче, защото Ели реши да го остави при себе си и да се грижи за него.

Това се случи в кафене разположено в парка. Такива се организираха много, особено през летния сезон.

Баща с малката си дъщеря си купиха сладкиши. Малкото момиченце преливаше от радост, че днес баща му отдели няколко часа специално за него. То услужливо изтича напред, пред натоварения с пакети татко, за да намери свободна маса.

Хората бяха малко, но почти всички маси бяха заети.

Около всяка маса бяха разположени по четири стола, достатъчно бе някой да седне на един от четирите стола и масата ставаше автоматично заета.

Най- накрая Дарина, така се казваше малкото момиченце излязло на разходка с баща си, намери една маса с четири стола около нея и седна на един от тях, т.е. масата бе само за нея и баща ѝ.

Докато баща ѝ идваше с пакетите, някаква леля седна на един от столове и постави багажа си на другите два.

– Извинете, но тази маса е заета, – възрази малката Дарина.

Но солидната дама изобщо не обърна внимание на забележката на детето.

Един вид: „Пука ми. Аз тук съм седнала и нищо не зная“.

Когато баща дойде, изобщо не вдигна скандал. Той осъзнаваше, че  в един бъдещ спор няма да излезе наглава с тази жена. Щом тя се е настанила така нагло, въобще нямаше да отстъпи позициите си. В крайна сметка двамата с дъщеря му щяха да останат виновни, въпреки че имаха право.

За това той сложи стола на дъщеря си с гръб към грубата жена. Обърна се към възрастен мъж, който седеше със жена си на съседната маса:

– Извинете, мога ли да взема един от столовете, които не ползвате?

Мъжът кимна с глава в знак на съгласие и бащата веднага грабна стола, като каза учтиво на възрастната двойка:

– Много ви благодаря.

Сложи стола срещу дъщеря си и взе „масата“, която бе „заела“ грубата дама. След това я  постави между себе си и Дарина, а нахалната леля остана да седи на трите стола с багажа си в средата на поляната.

Ден като ден. Изпълнен със слънце и нетърпяща е горещина. Хората се мъчеха по всякакъв начин да я избегнат, но не успяваха, затова бършеха потните си чела и тежко въздишаха.

Не знам как, но точно днес Вероника трябваше да прекоси целия град с автобус, за да занесе някакъв пакет на леля си.

Когато чу идеята на майка си, да отиде до сестра ѝ, недоволно каза:

– В тази жега?!

– Не бъди глупава, тя има нужда от това лекарство. Никъде го няма в града, едва го намерих.

– Защо не идеш ти тогава? – сбърчи нос Вероника.

Майка ѝ я погледна с укор. Вероника изведнъж осъзна, колко груба бе с майка си. Та тя преди три дена си бе дошла с братчето ѝ от родилния дом.

Вероника наведе виновно глава и каза:

– Извинявай, … сигурно е от жегата. Дай ми пакетчето, ще отида до леля. Таман да я видя, скоро не сме ….

Вероника взе торбичката, която майка ѝ подаде и хукна надолу по стълбите.

Автобусът бързо дойде. Вероника се качи и се настани до един от прозорците. Реши да се разсее като разглеждаше хората, къщите, …. и всичко до, което погледа ѝ стигаше.

Тя бе облякла блуза, която ѝ беше вече тясна, но тя разкриваше новата ѝ татуировка, с която тя много се гордееше.

До нея застана възрастна жена и започна да се взира в татуировката ѝ. Това раздразни Вероника:

– Какво, бабо, във ваше време не е ли имало татуировки? Какво си се вторачила в мен?!

– Дъще , в мое време всичко имаше, – въздъхна дълбоко възрастната жена. – 30 години в Азия живях. След това преподавах китайски в университета.

Вероника я изгледа внимателно. Тя не можеше да да повярва на думите ѝ, като я гледаше такава ….

– Само не мога да разбера, – продължи жената, – защо на шията ти е написано „повторно не се замразява“.

В автобуса настъпи тишина, а на Вероника и се искаше изобщо да не се бе качвала в този автобус.