За всекиго по нещо

На пазара седеше старец. Пред него бяха поставени две кофи. Едната бе покрита, а в другата се виждаха раци.

Който минеше край него предполагаше, че в покритата кофа се крие по-добрата стока.

При стареца се отби една жена и го попита:

– Какво има в покритата кофа?

– Раци, – отговорил старецът.

– Но защо тези сте ги оставили свободно в кофата, а другите сте ги покрили?

– Тези са местни, а другите в покритата кофа са от друго място, – поясни старецът.

– Защо сте покрили чуждите раци? – недоумяваше жената.

– Тези бързо бягат, – старецът посочи покритата кофа. – Отдаде ли се възможност на един от тях да се измъкне, другите го подкрепят и му помагат.

– Добре сте ги ограничили, – засмя се жената. – А местните не бягат ли?

– О, за тях не се безпокойте, – усмихна се старецът. – Ако един от тях види, че друг успява да се измъкне от кофата, веднага го дърпа назад, а ако не успее, вика останалите на помощ.

Завистливият може и нищо да не постигне, но за него е важно, да попречи на друг да има успех.

Завистта изяжда човека отвътре. Тя подвежда хората да унизят някой, за да се почувстват по-добре.

Но който завижда няма покой.

В едно малко селище къщите бяха почнали да се рушат. Мръсотията бе толкова голяма, че края ѝ не се виждаше.

Хората се разхождаха по улиците и не предприемаха нищо. Тегнеше им състоянието, в което се намираше мястото в което живееха, но ….

Един ден всички се събраха заедно да решат съдбата на селището си.

– Какво ще правим по-нататък? – попита млад добре облечен мъж.

– Така повече не може да се живее, – подвикна старица с пискливия си глас.

– Хайде да запретнем ръкави, – предложи един едър и як мъж. – Да изринем боклуците и да си построим нови сгради.

– О, ще се радвам да поработя малко, – отзова се дребен младеж.

Дойде ред и на един разгневен човек, който се мъчеше да си пробие път напред.

– Чуйте ме приятели, – мощният му глас надвика всички останали. – Необходимо е …. Следва да вървим напред… Свобода….. Пазар…. Инвестиции.

Репликите му се прекъсваха от тълпата, която дереше гърлото си в подкрепа на оратора. Чуваха се скандирания на някои от фразите му.

Овации, ръкопляскания и неудържим шум като поток се изливаше от събраните хора.

– Наскоро бях в едно добре стопанисвано място, – продължи мъжът. – Там никъде няма да видиш лопата. А какво да ви кажа за хората? Благоденстваха.

Всички го слушаха и попиваха приказките му.

Но всичко бе само думи, напразни обещания, …… празнословие.

Така става на места, където не искат да работят и не желаят да чуят за каква да е физическа дейност. Там лопатата не се цени, а езика е свещен.

Дядо Стефан повика внука си Кольо и му предложи:

– Хайде да отидем да насадим това ябълково дръвче. Днес го купих от пазара. Ще ми помогнеш ли?

– Разбира се, дядо, – възторжено възкликна момчето.

Двамата отидоха в градината. Старецът изкопа една дълбока дупка. Напълни я със смес от пръст и тор. Кольо постави дръвчето в нея и докато дядо му запълваше дупката, той държеше ябълката изправена. След това го поляха.

Когато свършиха, дядо Стефан започна тихо да се моли:

– Господи, опази нашата ябълка от всякакви напасти и болести. Нека да порасте голяма и да даде много плод за радост на внука ми и неговите деца, които ще се родят в бъдеще.

Кольо изненадан погледна възрастния човек:

– Дядо, защо се молиш на Бог за ябълката? Нима не е достатъчно, че я посадихме поляхме и добре наторихме около нея?

Старецът се засмя и погали внука си по главата.

– Ще пораснеш, Кольо и сам ще разбереш, че дървото и децата не растат без молитва. Твоите родители полагат много грижи и труд, но и се молят за теб. Човек е като птица с две крила. Душата му лети нагоре, когато тези криле с широк размах неуморно я подкрепят.

– Какви са тези крила? – попита Кольо. – Никога не съм ги виждал.

– Това са трудът и молитвата, – отговори старецът.

Стоян имаше малка градина, но редовно се трудеше в нея, не щадеше силите си. Затова всяка есен събираше богата реколта.

Той продаваше на пазара репички, зеле, боб, краставици, грах, марули, …. и с това някак оправяше сметките си.

Един ден, когато плевеше морковите, от тях изскочи заек. Беглецът не прецени правилно посоката, удари се в близкото дърво и падна мъртъв в основата му.

– Ето, това се казва късмет, – зарадва се Стоян. – Ще има месо и кожа, без да съм влагал някакъв труд. Ще изям месото, а кожата ще продам.

Стоян забрави за бурените, които плевеше и хукна на пазара да продаде заешката кожа.

На сутринта той пак отиде в малката си градина, но не да плеви, копае и полива, а да чака появата на нов заек. До вечерта стоя там, но нищо не се появи.

Заряза Стоян градината си, не я обработваше и поливаше вече. Цялата обрасна с бурени и плевели.

А какво правеше Стоян? Стоеше от сутрин до вечер при дървото и дебнеше за зайци, но те вече не идваха в градината му.

Дойде есента и съседите прибраха богата реколта. Стоян постоя малко, погледа, па накрая взе та оскуба бурените и копривата, които му бяха стигнали до кръста.

– Не е честно, – мърмореше недоволно Стоян, – Бог изпрати сполука на комшиите, а мен ме прескочи.

Стоян не бе разбрал едно, че който не работи, успехът го не спохожда.

Хубавото време радва всеки. Но щом започнат дъждове и то не какви да е, а цели порои, които предизвикват наводнения, тогава нещата стават лоши. Да не говорим за градушката, която опустошава всеки стрък, а земята побелява от безброй бели зърна, никому ненужни.

Болно е, когато чуеш за земетресения, изригване на вулкани, наводнения, пожари, катастрофи, които унищожават не само хора, но заличават цели селища и градове.

Златан, Руско и Милен обсъждаха  кадрите, които бяха гледали. В тях хиляди хора погиваха при поредния катаклизъм на нашата земя. И тримата бяха потресени от видяното.

– Погледни какво става! В какво мога да бъда сигурен на този свят? – ръкомахаше притеснено Златан.

– Вярно е, че правителствата се разпускат, фондовите пазари се рушат, войните и бедствията водят до запустение и смърт, а човешките взаимоотношения приключват, ….. – потвърди Руско.

– Да, „тук нямаме постоянен град“, – прекъсна го Милен.

– Някой  е казал, че единственото нещо, в което можем да бъдем сигурни е, че не можем да сме сигурни в нищо, – наблегна философски Руско.

– Но в дълбините на човешкото сърце съществува потребност от увереност и от това не можем да се отървем, –  тъжно констатира Златан.

– Знаем, че животът ни трябва да е изграден на солидна основа и то такава, че върху нея никога да не се колебаем, – разсъждаваше на глас Руско.

– И къде да намерим такава? – попита недоверчиво Милен.

– Само Бог никога не се променя. Неговата любов и Неговите обещания са непроменени. Само в Него можем да намерим мир и увереност, които толкова много ни липсват, – изказа изводът до, който бе стигнал в разсъжденията си.

– „Който живее под покрива на Всевишния, Той ще пребъдва под сянката на Всемогъщия“, – цитира Писанията Милен.

– Спасението не е просто случайно, неясно усещане за Божието присъствие. Това всъщност е живот с Бога, живот в присъствието на Пастира, – заключи Златан.